Не се връщай

17

Високият мъж се отдръпна и го пропусна пред себе си. Коридорът завиваше наляво, после надясно. Ричър се опита да си състави карта на мястото от малкото, което беше видял. Първо беше квадратното фоайе със заключените врати и дежурния сержант, със задния вход зад гърба му. После идваше ред на стаите за разпит от двете страни на къс и тесен коридор. Малките помещения за новозадържаните и придружаващите ги полицаи трябваше да са вдясно, а срещу тях вероятно се намираха по-просторните стаи, които беше забелязал на път за килията си. Те бяха две и най-вероятно го водеха към тях. Бяха предназначени за разговори между арестантите и техните адвокати. Вратите им бяха тесни, с прозорчета от армирано стъкло в горната част.

Мина покрай първата от тях и скришом погледна през прозорчето. Съливан беше там, седнала отляво на масата. Отново с безупречно изгладена униформа и ръце върху затвореното куфарче. Ричър продължи по коридора. Спря пред втората врата и съвсем открито погледна през прозорчето.

Стаята беше празна.

Никакъв клиент. Никакъв адвокат — нито мъж, нито жена.

Нито ези, нито тура.

Все още не.

— Почакай, майоре — подвикна след него капитанът върлина. — Ти си за предната стая.

Ричър се обърна и тръгна обратно. Вратата не беше заключена. Дългият просто натисна дръжката и я отвори. А Ричър се вслуша в звуците, които последваха. Солидно метално изщракване на бравата, слабо стържене на пантите, леко жвакане на силиконовото уплътнение на рамката. Не шумни, но добре различими звуци. Влезе вътре. Съливан вдигна глава.

— Звъннете, когато приключите, госпожо адвокат — каза капитанът.

Ричър се настани срещу Съливан, а капитанът затвори и се отдалечи. Вратата не беше заключена, защото от вътрешната страна нямаше дръжка. Просто една гладка плоскост, на която липсваше нещо. Като лице без нос. Отстрани имаше звънец.

_Звъннете, когато приключите_. Самата стая беше гола, но приятна. Без прозорци, но по-чиста и просторна от стаята на ченгетата. С по-ярка крушка на тавана.

Ръцете на Съливан останаха върху затвореното куфарче.

— Аз няма да ви представлявам по случая с Муркрофт — обяви тя. — Всъщност изобщо не искам да сте ми клиент.

Ричър не отговори, зает да проверява какво може да чуе откъм коридора. Не беше много, но може би щеше да се окаже достатъчно.

— Майоре? — повиши тон Съливан.

— Аз съм това, което са ви възложили, така че свиквайте — рече Ричър.

— Полковник Муркрофт е мой приятел.

— Някогашен преподавател?

— Един от тях.

— В такъв случай знаете какво представляват тези хора. Не могат да се откъснат психически от аудиториите. Правеше ми се на Сократ и ми опъваше каишката, за да се забавлява. Спореше с мен заради самия спор. Те така са свикнали. Но след като си тръгнахте, ми обеща да внесе молбата веднага след като приключи със закуската си. През цялото време е имал намерение да го направи, но директните отговори не са по вкуса му.

— Не ви вярвам. Тази сутрин не е внасяна никаква молба.

— За последен път го видях, когато напускаше столовата. Около две минути след вас.

— Значи и това отричате, така ли?

— Помислете малко, госпожо адвокат. Моята цел беше да измъкна майор Търнър от килията. С какво би могло да ми помогне едно нападение срещу Муркрофт? То щеше да ме забави поне един ден, а може би два-три.

— Защо сте толкова загрижен за майор Търнър?

— Харесах гласа й по телефона.

— Може би сте се ядосали на Муркрофт.

— Изглеждах ли ви ядосан?

— Малко.

— Грешите, госпожо адвокат. Изобщо не съм изглеждал ядосан, защото не бях. Седях си търпеливо. Той не е първият преподавател, с когото съм се срещал. Все пак и аз съм ходил на училище.

— Аз се почувствах неудобно.

— Какво казахте на Подолски?

— Само това. Че е възникнал спор и съм се почувствала неудобно.

— Казахте ли му, че съм ядосан?

— Вие се конфронтирахте с него. Спорехте.

— А какво трябваше да направя? Да застана мирно и да му козирувам? Той все пак не е председател на Върховния съд.

— Уликите срещу вас изглеждат доста сериозни. Особено смяната на дрехите. Това си е истинска класика.

Ричър не каза нищо, защото отново се ослушваше. В коридора се разнесоха стъпки. Двама души, и двамата мъже. Тихи гласове, кратки и спокойни изречения. Сбит и ясен обмен на рутинна информация. Стъпките затихнаха по коридора. Никакви звуци на отваряща се врата. Нито изщракване, нито стържене на пантите, нито жвакащ силикон.

— Майоре? — отново се обади Съливан.

— Имате ли портмоне в куфарчето си? — попита Ричър.

— Какво?

— Чухте ме.

— Защо трябва да имам?

— Защото не носите дамска чанта. И защото, с ваше позволение, униформата ви е доста прилепнала, а джобовете й изобщо не са издути.

Ръцете на Съливан останаха върху куфарчето.

— Да, имам портмоне вътре — призна тя.

— Колко пари има в него?

— Не знам точно. Може би трийсетина долара.

— А колко изтеглихте от банкомата последния път?

— Двеста.

— А в куфарчето ви има и джиесем, нали?

— Да.

— Значи уликите срещу вас са точно толкова сериозни, колкото и срещу мен. Ясно е, че сте звъннали на своя съучастник и сте му предложили сто и седемдесет долара да срита задника на някогашния ви преподавател. Може би защото оценките ви при него не са били отлични и сте му имали зъб въпреки изтеклите години.

— Това е смешно!

— И аз мисля така.

Съливан замълча.

— Какви бяха оценките ви? — попита Ричър.

— Не бяха отлични.

Ричър отново се ослуша, но в коридора цареше тишина.

— Подолски ще изиска пълно претърсване на сметището и ще открие дрехите ви. Няма да бъде трудно, защото последните количества боклук винаги са най-отгоре. Как мислите, дали ще издържат на евентуалния ДНК анализ?

— Лесно, защото не съм аз — отвърна Ричър.

В коридора отново се чуха стъпки. Тихи и леки, на двама души, които, изглежда, вървяха един след друг. Спряха. Прозвуча някакво обяснение. Тривиално, на нисък глас, кратко. Може би: _Тази, полковник, другата е заета_. Последваха звуците от отварянето на вратата: рязко изщракване на бравата, леко стържене на пантите, тихо жвакане на силиконовото уплътнение.

Появата на адвокат, със сигурност този на Търнър. Защото тя беше единственият друг обитател на ареста. А адвокатката на самия Ричър все още беше в сградата. Дотук добре.

_Ези и ези_.

_Два пъти едно след друго_.

— Разкажете ми за този афидавит на Родригес — каза Ричър.

— Афидавит означава писмени показания под клетва.

— Знам — каза Ричър. — Както споменах пред стария ви приятел Муркрофт, това не е неврохирургия. Въпросът е дали подобен документ може да обвинява и от гроба. В практически смисъл. В реалния свят.

За пръв път от началото на разговора Съливан вдигна ръцете си от куфарчето и ги разпери. Беше двусмислен жест — академичен, така да се каже. _Може би да, може би не_.

— Американското правораздаване рядко разчита на неподкрепени с доказателства клетвени показания, особено когато техният автор няма как да бъде подложен на кръстосан разпит — каза Съливан. — Но такъв документ може да бъде взет предвид, ако е в интерес на правосъдието. Или по-цинично казано, в интерес на имиджа му пред обществото. Във вашия случай обвинението със сигурност ще оспорва твърдението, че клетвените показания са напълно неподкрепени с доказателства. Прокуратурата разполага с дневния график на Сто и десета част, според който вие сте посетили Родригес, а също така и с медицинските заключения за състоянието му малко след визитата ви. Те ще поддържат тезата, че трите събития са неразривно свързани помежду си.

— А вие ще се опитате ли да ги оборите?

— Разбира се — кимна Съливан. — Но нашите аргументи изглеждат слаби. Това, което те ще кажат, ще звучи абсолютно резонно. Случило се е това, после това и накрая това. Ще се наложи да извадим второто _това_ и да го заменим с нещо, което ще прозвучи много невероятно. Например, че вие сте си тръгнали, а на ваше място се е появил друг човек — по същото време и на същото място, — който е пребил Родригес.

Ричър не отговори, защото отново се ослушваше.

— Въпросът е дали такава защита, която не е убедителна, няма да раздразни съда дотолкова, че да получите по-тежка присъда, отколкото при извънсъдебно споразумение. Това е сериозен риск. Съветът ми е да играем на сигурно и да приемем сделката. По-добре две, отколкото пет или десет години.

Ричър не отговори, защото продължаваше да се ослушва. Отначало не долови нищо. После по коридора отекнаха нови стъпки. Двама души, вървящи един след друг, без да разговарят.

— Майоре? — каза Съливан.

После дойде ред на звуците от вратата. Същото ясно метално изщракване на бравата, същото леко стържене на пантите, същият жвакащ звук на силиконовото уплътнение. Кратка пауза, после същите звуци, но в обратен ред. Вратата се беше затворила. Нещата приключиха със стъпки, заглъхващи към далечния край на коридора. Стъпки на един човек.

Всичко това не можеше да означава друго, освен че в момента Търнър е в съседната стая в компанията на адвоката си, а коридорът е празен.

_Време за шоу_.

— Имам сериозен проблем с килията си, госпожо адвокат — каза Ричър. — Искам да я видите.