Не се връщай

2

Ричър най-после беше успял да измине целия път от снеговете на Южна Дакота до тук. Но това не бе станало бързо. На два пъти беше тотално блокиран в Небраска, а придвижването след това също не беше лесно. Мисури му предложи дълго чакане, на което сложи точка един сребрист форд, шофиран от някакъв кльощав тип, който не млъкна от Канзас Сити до Кълъмбия, а след това не отрони нито дума. В Илиной се вози с едно бързо черно порше, вероятно крадено. После на един паркинг се появиха двама с ножове, които искаха пари. Ричър предполагаше, че все още са в болницата. Индиана запомни с два дни пълна блокада, след която се появи един очукан син кадилак, шофиран много бавно от изпълнен с достойнство възрастен джентълмен с папийонка в цвета на колата. В Охайо прекара четири дни в някакво малко градче, след което се появи червен пикап силверадо с двама младоженци и едно куче, които караха цял ден, твърдо решени да си намерят работа. За двамата, разбира се. Но не и за кучето, което по мнението на Ричър нямаше никакви шансове. То завинаги щеше да си остане в тежест на семейния им бюджет, защото беше един огромен и безполезен четиригодишен пес, доверчив и дружелюбен. Имаше изобилие от козина, с която бе готов да се раздели дори през зимата. В крайна сметка Ричър се оказа покрит със златисти косми.

Последва едно нелогично отклонение на север, преди да се отправи на изток към Пенсилвания, но това беше единствената кола, която спря да го вземе. Прекара почти цял ден в околностите на Питсбърг, а след това още един край Йорк. В крайна сметка стигна до Болтимор, Мериленд, с някакъв бял трийсетгодишен буик, шофиран от чернокож младеж. В общи линии пътуването му беше бавно, много бавно.

Но от Болтимор нататък беше лесно. Магистрала I-95 минаваше директно през града, а следващата спирка на юг беше Вашингтон. Мястото, за което беше тръгнал, се намираше край столицата, западно от гробището „Арлингтън“. Ричър измина разстоянието от Болтимор до Вашингтон с автобус, който го закара до Юниън Стейшън. От там пое пеша; по Кей Стрийт стигна до Уошингтън Съркъл и после по Двайсет и трета улица — до Мемориала на Линкълн. Прекоси моста и се озова при гробището. Пред портала имаше автобусна спирка на местна линия, обслужваща предимно градинари. Крайната точка на пътуването му беше Рок Крийк, едно от многобройните места в региона с това име, обозначаващо, че наоколо има скали и река, което си беше самата истина. Явно първите заселници са били напълно изолирани едни от други и еднакво лишени от въображение при измислянето на имената. Нямаше съмнение, че в онези години това място бе представлявало малко колониално селище, но по-късно се бе превърнало в обикновено кръстовище сред двеста и петдесетте квадратни километра скъпи къщи и евтини офиси. Седнал до прозореца, Ричър оглеждаше познатата местност и забелязваше всяка нова постройка.

Целта на пътуването му беше една солидна сграда, построена преди около шейсет години от Министерството на отбраната. Никой вече не помнеше първоначалното й предназначение. Преди четирийсет години Военната полиция я бе поискала за своите нужди, което се бе оказало грешка. Явно някой от шефовете във ведомството си бе представял друг Рок Крийк, но, така или иначе, сградата бе останала под тяхно разпореждане. Известно време пустееше, а след това в нея бе настанен щабът на новосформираната Сто и десета специална част на ВП.

Ако някога Ричър бе имал нещо подобно на работно място, то това беше тази сграда.

Автобусът го свали недалече от нея, в подножието на продълговат хълм, който познаваше като петте си пръста. Полегатият път надолу беше с три платна и напукани бетонни тротоари. Щабът се намираше малко по-нататък, вляво. Големият парцел беше скрит зад висок каменен зид, над който се виждаха само аспидните плочи на покрива — безлично сиви, с мъх между тях по северния скат.

По къса алея, отклоняваща се от трилентовото шосе, се стигаше до портала. Той представляваше отвор в каменния зид, очертан от двойка тухлени колони. Едно време тези колони бяха чисто декоративни. Но сега там се намираше солидна стоманена порта на колелца, движещи се по вкопана в асфалта релса. Мерки за сигурност, разбира се. Но само на теория, защото порталът зееше отворен. Встрани от него се виждаше будка, също нова. В момента тя беше заета от редник първи клас, облечен във въведената наскоро нова бойна униформа, която според Ричър приличаше по-скоро на пижама — торбеста и нашарена в бледи защитни цветове. Късният следобед се превръщаше в ранна вечер. Смрачаваше се.

Ричър спря пред будката, изчака редника да вдигне глава и каза:

— Искам да се срещна с вашия командир.

— Имате предвид майор Търнър?

— Колко командири имате тук?

— Само един, сър.

— С малко име Сюзан?

— Да, сър. Майор Сюзан Търнър.

— Точно тя ми трябва.

— За кого да предам?

— За Ричър.

— По каква работа я търсите?

— По лична.

— Изчакайте за момент, моля.

Войникът вдигна слушалката до себе си и набра някакъв номер. Разговорът се проточи по-дълго от очакванията на Ричър. В един момент младежът сложи длан върху мембраната и попита:

— Вие ли сте човекът, който някога е бил командир на базата? Майор Джак Ричър?

— Аз съм.

— И сте се обадили на майор Търнър от Южна Дакота?

— Да.

Младежът повтори двата утвърдителни отговора в мембраната, послуша още малко и затвори.

— Заповядайте, сър — махна с ръка към сградата той и понечи да му даде указания, но се усети навреме. — Предполагам, че знаете пътя…

— Знам го — кимна Ричър и тръгна към щаба.

Направи десетина крачки и зад гърба му се разнесе някакво стържене. Обърна се.

Стоманеният портал се затваряше след него.

Сградата насреща беше построена в типичния за 50-те години архитектурен стил. Дълга и ниска, само на два етажа, тухла и камък, аспидни плочи на покрива, зелени метални капаци на прозорците, зелени тръбни парапети на стълбите пред входа. Петдесетте години бяха златната ера на Министерството на отбраната. Неограничен бюджет за армията, флота, ВВС, морската пехота, които бяха получавали всичко, което поискат. Дори повече. На паркинга имаше базови модели армейски седани, тъмни на цвят и доста употребявани. Имаше и лични автомобили в по-ярки цветове, но доста стари модели. Сред тях се открояваше самотно черно-зелено хъмви, огромно и застрашително редом до малко двуместно купе. Може би компактната спортна кола е на Сюзан Търнър, помисли си Ричър. По телефона му звучеше като жена, която си пада по такива автомобили.

Изкачи стъпалата към главния вход. Същите стъпала и същата врата, които помнеше, но старателно пребоядисани. Може би няколко пъти. Армията разполагаше с огромни количества боя и с радост я използваше. Просторно входно фоайе с каменно стълбище вдясно. Вляво беше пропускът. Зад него фоайето се превръщаше в дълъг коридор с канцеларии от двете страни, чиито врати имаха прозорчета от матирано стъкло. Лампите светеха. През зимата тази сграда винаги беше доста тъмна.

Зад гишето на пропуска седеше жена, облечена в същата бойна пижама като на войника при портала, но с отличителните знаци на сержант върху ламинирания бадж, който висеше от шията й. Прилича на мишена, помисли си Ричър. Прицелваш се и натискаш спусъка. Лично той предпочиташе старите бойни униформи с четирицветен камуфлажен десен. Жената беше чернокожа и намусена. Нещо я беше ядосало.

— Джак Ричър за майор Търнър — кратко се представи той.

Тя се сепна. Имаше вид на човек, който иска да каже много, но в крайна сметка се задоволи със стандартен отговор:

— Кабинетът й е на горния етаж. Знаете пътя, нали?

Ричър кимна. Отлично знаеше къде се намира. Хиляди пъти беше изкачвал това стълбище.

— Благодаря, сержант.

Пое нагоре. Същите изтъркани стъпала, същият метален парапет. Свършваха в центъра на фоайето на втория етаж само след един плавен завой. От фоайето тръгваше дълъг коридор с изкуствена светлина. Линолеум на пода, също като на долния етаж. Стаите от двете му страни имаха същите прозорчета с матирани стъкла.

Неговата беше третата вляво.

Всъщност не беше неговата, а на Сюзан Търнър.

Прокара пръсти през косата си и опипа колана, за да провери дали ризата е затъкната под него. Нямаше идея какво ще й каже. Просто беше харесал гласа й по телефона. Усети, че зад него се крие интересна личност, и пожела да се запознае с нея. Нищо повече. Направи две крачки и спря. Тя положително щеше да го вземе за луд.

Но вече беше късно за отстъпление. Сви рамене и продължи пътя си. Третата врата вляво. Същата като по негово време, но наскоро боядисана. Солидна в долната си част, остъклена в горната. През матираното стъкло можеше да се придобие смътна представа за вътрешността на стаята. Отстрани на стената, на нивото на бравата имаше табела, на която пишеше: _Майор С. Р. Търнър, командващ офицер_. Това беше нещо ново. Някога името на началника беше изписано с флумастер под стъклото и звучеше по-лаконично: _Майор Ричър, КО_.

Почука на вратата.

Отвътре долетя неясен глас. Ричър го прие за _Влез_, напълни гърдите си с въздух и завъртя топката на бравата.

Очакваше да види промени, но те се оказаха съвсем малко. Линолеумът на пода си беше същият. Тъмен и старателно излъскан. И бюрото беше същото. Изработено от стомана и масивно като боен кораб. На места боята му се беше олющила и се виждаше металът. Плотът все още беше леко хлътнал на мястото, където Ричър бе забил главата на един тип в края на мандата си. И столовете бяха същите — един зад бюрото и един пред него. Изработени в утилитарния стил на 50-те години, те вероятно биха стрували добри пари в някой оказион в Ню Йорк или Сан Франциско. Шкафът за документи все още си стоеше тук. Както и преди, светлината идваше от абажур във формата на купа, окачен за тавана с три тънки синджира.

Различията бяха предвидими, наложени от хода на времето. На бюрото имаше три телефона със статични конзоли, изпратили в пенсия стария черен апарат с шайба. Компютрите бяха два: десктоп и лаптоп, заели мястото на някогашните поставки за класиране на документи. Картата на стената беше нова и осъвременена. Осветлението беше подменено с енергоспестяващи крушки, които излъчваха зеленикава болнава светлина. Прогресът бе достигнал дори до Министерството на отбраната.

Само две неща в кабинета бяха неочаквани и непредвидими.

Първо, човекът зад бюрото не беше майор, а полковник.

И второ, не беше жена, а мъж.