Не се връщай

29

Търнър излезе от поредния завой и рязко натисна спирачката. На няколко метра пред колата стърчеше прът със сигнален фенер. На известно разстояние от него се виждаше още един, а още по-нататък светеха фарове, насочени в странни посоки — един чифт право нагоре към черното небе, а втори хоризонтално, но напречно на пътя.

Търнър заобиколи двата фенера и спря. Двойните тръби на ауспуха тихо боботеха. Вертикалните фарове принадлежаха на някакъв пикап, който беше кацнал в канавката, изправен на задницата си. Подът му се виждаше съвсем ясно — мръсен, покрит с тръби и жици с неизвестно предназначение.

Хоризонталните фарове бяха на друг пикап, голям и тежък, с двойна кабина, който беше препречил пътя под прав ъгъл. На теглича му беше окачено стоманено въже, опънато нагоре. Другият му край беше вързан за предното окачване на вертикално изправения автомобил. Целта им е да го дръпнат, за да падне обратно на четирите си колела, отгатна Ричър. Като отсечено дърво. След това щяха да го изтеглят от канавката. Но геометрията щеше да бъде трудна. Въжето трябваше да бъде късо заради тесния път. Но ако беше късо, пикапът щеше да падне върху каросерията на спасителя си. Освен ако последният не дръпнеше малко напред точно в същия миг, без обаче да хлътне в насрещната канавка. Казано иначе, пред очите им щеше да се разиграе един доста сложен автомобилен балет.

На местопроизшествието присъстваха трима мъже. Единият седеше на банкета с наведена глава, подпрял лакти на коленете си. Шофьорът на вертикалния пикап, предположи Ричър. Все още замаян от катастрофата, а може би пиян или надрусан. Другите двама бяха неговите спасители. Единият беше зад волана на големия пикап, извил глава назад и с ръка на вратата. Другият обикаляше автомобила отляво и отдясно, подготвяйки се да ръководи операцията.

Ежедневна история, помисли си Ричър. Или по-скоро еженощна. Прекалено много бири или малко повечко дрога, а може би и двете. След това идва ред на тъмния, изпълнен със завои път. Едно малко по-бързо влизане в някой от тях е достатъчно. Човекът панически натиска спирачките, задните колела под празната каросерия блокират, през зимата улеснени и от тънка коричка лед върху платното. Следва завъртане и канавката. После идва ред на трудното измъкване от изправената под неестествен ъгъл седалка и дългото спускане по страницата на вертикално изправената кола. След това остава да се набере номерът на приятеля с големия пикап и да се чака.

Общо взето, нищо особено. Такива неща се случваха всеки ден. Местните явно знаеха какво правят въпреки трудностите от геометрично естество. Със сигурност го бяха правили и друг път. А може би много пъти. Ричър и Търнър щяха да се забавят най-много пет-десет минути. Това беше всичко.

След което се оказа, че съвсем не е всичко.

Седналият на банкета бавно отчете появата на нов чифт фарове, вдигна глава и присви очи. Светлината очевидно го заслепи, защото се обърна в обратна посока.

После отново погледна.

Изправи се на крака, олюля се и направи една крачка към тях.

— Това е колата на Били Боб — извика той.

Спря на място и заби поглед в лицето на Търнър. После измести очи по посока на Ричър, разкрачи крака и вдигна дясната ръка над главата си, сякаш да прогони облак летящи насекоми.

— Кво правите в нея?! — изрева той.

Което прозвуча като _копрайтней_ или нещо подобно. Може би заради развалени зъби, алкохол, дрога или трите заедно. Ричър не беше сигурен. После прояви интерес и онзи, който се готвеше да ръководи операцията. Шофьорът на пикапа с двойната кабина също слезе и тримата образуваха нещо като полукръг на няколко крачки от предната броня на корвета. Всичките бяха слаби, жилави и уморени, облечени с ватени елеци върху избелели пуловери, с дънки и ботуши. Носеха плетени шапки. Замаяният беше висок някъде около метър и седемдесет, директорът на операцията метър и седемдесет и пет, а шофьорът на пикапа — около метър и осемдесет. Съответстващи на размерите S, М и L в някой евтин каталог за работно облекло.

— Прегази ги! — заповяда Ричър.

Търнър не реагира.

— Това е колата на Били Боб — рече шофьорът.

— Вече го казах — прогърмя замаяният.

_Фешегокаах_.

Наистина гръмогласно.

Може би ушите му бяха пострадали при катастрофата.

— Защо карате колата на Били Боб, приятели? — попита шофьорът.

— Тази кола е моя — отвърна Ричър.

— Не е. Помня номера.

Ричър откачи колана си.

Търнър направи същото.

— Какво ви интересува кой кара колата на Били Боб? — попита Ричър.

— Интересува ни, защото той е наш братовчед — отговори шофьорът.

— Наистина ли?

— Можеш да се обзаложиш — кимна онзи. — Фамилията Клайтън живее в окръг Хампшър от триста години.

— Имаш ли черен костюм?

— Защо ми е?

— Защото ще ходиш на погребение. На Били Боб вече не му трябва кола. Тази нощ е изгорял като факла. Не е успял да се измъкне навреме. Ние се отбихме случайно, но не можахме да му помогнем.

Тримата помълчаха известно време, пристъпвайки от крак на крак. После се размърдаха и се изплюха на пътя.

— Не успяхте да му помогнете, но му свихте колата, а? — подхвърли собственикът на двойната кабина.

— Приеми го като смяна на предназначението.

— Още преди да е изстинал?

— Не можехме да чакаме толкова дълго. Пожарът беше много силен. Ще минат поне два дни, докато изстине.

— Как се казваш, задник?

— Ричър. Фамилията Ричър я има в окръг Хампшър от около пет минути.

— Баламосваш ли ни?

— Не съвсем. Всичко е доброволно.

— Може би вие сте запалили пожара.

— Не сме. Приятелчето Били Боб се е занимавало с опасен бизнес. Който вади нож, от нож умира. Същото важи и за колата. Откъдето дошла, там и отишла.

— Не можеш да я вземеш, тя се пада на нас.

Ричър отвори вратата и изскочи навън. Почти двуметровата му фигура се разгъна със светкавична бързина. Заобиколи отворената врата, направи три-четири големи крачки и застана в центъра на неравния полукръг, описан от братовчедите.

— Хайде да не спорим за наследствените права, става ли? — подхвърли той.

— А парите му? И тях ли сте свили? — попита собственикът на двойната кабина.

— Само тези, които успяхме да открием.

Замаяният направи крачка напред и замахна. Ричър се люшна назад, за да избегне удара, после вдигна ръка и я размаха пред себе си, сякаш за да прогони невидими насекоми. Противникът му спря на място, смаян от пантомимата. Ричър го фрасна с отворената си лява длан. Отстрани на лицето, малко под шапката. Като някогашно ченге, решило да укроти поредния побойник в квартала. Беше леко, почти приятелско докосване, но въпреки това замаяният се свлече на асфалта, сякаш бе улучен от куршум. И не помръдна повече.

— Това ли е тактиката ти? — обади се собственикът на двойната кабина. — Избираш си най-дребния, а?

— Не съм го избрал, той ме избра — отвърна Ричър. — И ти ли ще допуснеш същата грешка?

— Може би няма да е грешка.

— Ще бъде — увери го Ричър, после погледна към вертикално изправения пикап зад гърба му. — Мамка му! Това нещо всеки момент ще падне!

Мъжът не се обърна. Очите му останаха заковани в Ричър.

— Добър опит, ама аз не съм вчерашен — обяви той.

— Не се шегувам, тъпако!

И наистина не се шегуваше. Може би пикапът с двойната кабина не беше на скорост. Може би този насреща му не беше дръпнал ръчната, преди да слезе, и той беше пропълзял двайсетина сантиметра напред. Резултатът беше допълнителен натиск върху стоманеното въже, опънато и потрепващо като струна. А изправеният вертикално пикап започваше да губи равновесието си. Сантиметър-два го деляха от опасността да рухне като отсечено дърво. Дори лек полъх на вятъра щеше да е достатъчен.

После полъхът се появи и си свърши работата.

Голите клони на околните дървета помръднаха. Само веднъж. Задницата на изправения пикап изскърца по камъните отдолу, въжето се отпусна. Конструкцията бавно започна да се накланя напред. Почти незабележимо, градус по градус. После премина критичната точка и започна да пада по-бързо, превръщайки се в гигантски чук, който се стовари върху каросерията на пикапа с двойната кабина. Тежкият двигател проби дъното й. Мостът отдолу се счупи като клечка за зъби, а колелата изведнъж изскочиха нагоре като подгънати колене на парцалена кукла. Предните колела на по-малкия пикап се сгънаха в обратна посока, със строшени кормилни щанги. Въжето издрънча на асфалта. Амортисьорите разклатиха корпуса, после се успокоиха. По-малката кола легна частично върху големия пикап и те застинаха в прегръдка, изтощени и неподвижни.

— Сякаш са правили секс, а? — подхвърли Ричър.

Никой не реагира. Дребният продължаваше да лежи на асфалта, а другите двама се бяха вторачили в новия проблем. Никой от двата пикапа нямаше да си тръгне скоро. Не и без помощта на голям кран и камион с платформа. Ричър се качи в корвета, сгъвайки се на ниската седалка. Пътят напред беше безнадеждно препречен, от едната канавка до другата. Търнър нямаше друг избор, освен да включи на заден и да заобиколи сигналните фенери. После направи маневра и пое в посоката, от която бяха дошли.