Не се връщай

59

Саманта Дейтън се събуди рано, както често се случваше. Спусна се по тясната стълбичка от надстройката, която използваше за спалня, пристъпи към прозореца на дневната и надникна навън. Хамъра го нямаше. Вероятно беше потеглил посред нощ, за да заеме мястото си пред адвокатската кантора. Вместо него на улицата беше паркиран лилав додж чарджър, който изглеждаше прекалено готин за кола на ченге. Но въпреки това беше кола на ченге. Най-общо казано. Технически погледнато, би трябвало да е возило на федерално ченге. От АБН, ФБР или Бюрото за контрол на оръжията и експлозивите. Лицето на шофьора й беше познато. Вече започваше да схваща ротацията им. Малката бяла кола си беше на мястото, малко по-надолу по улицата. Истинска загадка, тъй като не беше кола на ченге. По-скоро кола под наем. „Херц“ или „Авис“, най-вероятно от летището на Ел Ей. Но ФБР, АБН и всички останали имаха големи оперативни бюра в Лос Анджелис, които разполагаха с достатъчно служебни коли. Следователно онзи, който висеше в бялата кола, принадлежеше към достатъчно важна организация, за да участва в операцията, но едновременно с това твърде малка и специализирана, за да има местно бюро. Което означаваше, че човекът е долетял от някъде другаде. Най-вероятно от Вашингтон, където се пазеха всички тайни.

Тя си взе душ и започна да се облича. Любимият черен панталон и любимото дънково яке, но с нова синя тениска, която изискваше и сини обувки. Среса се и отново погледна през прозореца. Наближаваше това, което наричаше „час нула“. Малката бяла кола се раздвижваше два пъти на ден — най-вероятно за храна и тоалетна. Хамърът и чарджърът си сменяха местата четири пъти дневно, но беше ясно, че координация между агенциите липсва, защото веднъж на ден — рано сутринта, всички изчезваха за двайсетина минути. Нула агенти в час нула. Улицата се връщаше в нормалното си състояние. Предполагаше, че това си има своята логика. Или ставаше въпрос за елементарна математика, като в училище. X брой коли, _у_ брой локации, z брой часове за наблюдение. От това рано или късно трябваше да се получи нещо.

Малката бяла кола вече я нямаше. Чарджърът си замина пред очите й. Моторът изръмжа, доджът се отдели от тротоара и потегли. Улицата утихна, възвърнала нормалното си състояние. Час нула.

Ричър още веднъж прехвърли в главата си предишните си разсъждения: 75-а част на ВП и ФБР наблюдават къщата й с основната задача да засекат появата на неканен гост. _Това няма да съм нито аз, нито Шраго, защото никой от двамата не би могъл да проникне там_.

— Блъфира — рече на глас той. — Опитва се да ни подмами с момичето и да ни изкара на открито. Толкова. Няма как да припари до нея.

— Абсолютно сигурен ли си в това? — попита Търнър.

— Не.

— Не можем да отидем там, защото ти все още си в черния списък. Докато Съливан не те извади от него. Аз също съм вътре, вероятно завинаги.

— Можем — възрази той. — Поне веднъж.

— Не можем. От вчера те вече познават колата ни. А един арест няма да помогне нито на нея, нито на нас.

— Можем да вземем друга кола от летище Бърбанк. Шраго ще разбере това само след час, но ние можем да се възползваме от този час.

Закуската винаги беше проблем. В къщата никога нямаше нищо за ядене. Освен това майка й спеше до късно, защото беше уморена и стресирана. Едва ли би търпяла някой да тропа из кухнята. Следователно закуската беше въпрос на малка експедиция — една дума, която тя много харесваше. Защото според нея беше съставена от две латински думи — _екс_ за навън и _пед_ за крак, като в педал и педикюр. Това, което тя правеше непрекъснато, си беше експедиция — ходеше навън пеша, тъй като все още не можеше да шофира, защото беше само на четиринайсет, вече почти петнайсет.

Иначе мечтаеше да се научи, при това колкото се може по-скоро. Шофирането беше голямо предимство, защото разширяваше обхвата. С кола би могла да отскочи за закуска до Бърбанк, Глендейл, Пасадина и дори до Бевърли Хилс, защото всичко, което се предлагаше в района, бяха тако, кесадия или виетнамска храна. Нямаше нищо против закусвалнята и кафето до кантората, а и останалите заведения не отваряха рано. Това я дразнеше.

В нормални дни.

Но не чак толкова много тази сутрин, защото федералните агенти също бяха ограничени в своя избор и щеше да ги открие по-лесно. Всъщност шансовете бяха петдесет на петдесет — все едно хвърляш ези-тура. Надяваше се да познае, защото онзи едър мъж на име Ричър изглеждаше склонен да сподели с нея важна информация. Отдалече личеше, че е навътре в нещата и е някакъв началник, когото търсят спешно по телефона и който подлива вода на онзи с ушите.

И тъй, ези или тура?

Тя затвори синята врата след себе си и пое напред.

Оставиха стария рейнджровър в забранената зона, почти под табелата, предупреждаваща за принудително вдигане на неправилно паркираните коли. После се наредиха на опашка пред гишето, непосредствено зад белокоса двойка, която току-що беше кацнала от Финикс. Изчакаха да им дойде редът, след което си избраха среден по размери седан, представяйки шофьорската книжка и кредитната карта на Балдачи. След дълга серия от подписи и инициали най-после им връчиха ключовете. Колата беше бял форд, още мокър от четките, паркиран под навеса пред агенцията. Невзрачен и анонимен, следователно абсолютно подходящ за тяхната мисия. Изключение правеха само стъклата му, тунинговани в модерен и ненатрапващ се зелен цвят, които нямаха нищо общо с непрозрачното фолио върху стъклата на рейнджровъра. Шофирането на форда обещаваше пълна видимост отвън навътре, ограничена единствено от слънцето и неговите отражения.

А може би не.

Търнър разгъна картата и намери път, който минаваше встрани от Вайнленд Авеню. Утрото беше прекрасно, а трафикът оставаше спокоен. Може би защото все още беше рано. Напуснаха Бърбанк по тесни странични улички с офис сгради, прекосиха Северен Холивуд и магистралата, източно от „Вайнленд“, и навлязоха в квартала под ъгъл, чувствайки се голи и незащитени зад тънките зелени стъкла.

— Минаваме само веднъж — напомни му Търнър. — Бавно, но с постоянна скорост. Не спираме при никакви обстоятелства, защото колите на ФБР и прочие сигурно са там. Продължаваме до другия край на улицата, дори ако ситуацията се окаже различна. Оттам ще измислим как да постъпим, но не бива да се окажем в капан пред къщата. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — кимна Ричър.

Излязоха на предната улица и се плъзнаха покрай бакалията и изоставената кола на трупчета. Един завой наляво, втори надясно и стигнаха нейната улица, която изглеждаше съвсем нормално — права и тясна, с нагъсто паркирани коли от двете страни, които отразяваха светлината на утринното слънце.

— ФБР отпред вдясно — докладва Търнър. — Лилав додж чарджър.

— Разбрано — рече Ричър.

— Плюс колата на ВП малко по-нататък вляво.

— Разбрано — повтори Ричър.

— Къщата изглежда нормално.

Което наистина беше така. Изглеждаше солидна и спокойна, като дом на спящи хора. Входната врата беше затворена, също и прозорците. Старото червено купе беше на мястото си.

Продължаваха да се придвижват напред.

— Всички автомобили дотук са празни — обади се Търнър. — Никаква следа от Шраго. Явно става въпрос за фалшива маневра.

Фордът пълзеше бавно, но с постоянна скорост. До края на улицата не забелязаха нищо обезпокоително.

— Да вървим да закусим — рече Ричър.

— Наели са друга кола — обяви Ромео. — Бял форд от летище Бърбанк.

— Защо? — учуди се Жулиета. — Със сигурност знаят, че не могат да се скрият от нас.

— Крият се от ФБР и военните ченгета. Смяната на колите е добра тактика.

— Бял форд? Веднага ще уведомя Шраго.

— Той напредва ли?

— Не съм се чувал с него.

— Я почакай за момент…

— Какво има?

— Ново разплащане с картата на Балдачи. Господинът от Лонг Бийч току-що е получил пари за още един ден ползване на рейнджровъра. Това означава, че те не са сменили колите, а просто са добавили още една. Тоест решили са да работят самостоятелно. Което е умно. Двама срещу един. Възползват се от численото си предимство. Веднага съобщи това на Шраго.

Обиколиха квартала и се върнаха обратно по „Вайнленд“ от север. Белият форд си вършеше работата. Никой не се обръщаше след него. Беше абсолютно незабележим, анонимен и почти невидим, като дупка във въздуха. Идеален, с изключение на прозрачните му стъкла.

Закусвалнята работеше с пълна пара, претъпкана със сериозни клиенти, повечето от тях работници, отбили се да хапнат преди дългия работен ден. Иронично настроените хипстери липсваха. Нямаше го и момичето. Което не беше изненада, защото, макар и редовна посетителка, едва ли би се отбивала тук и за ранна закуска. Ричър не знаеше почти нищо за навиците на четиринайсетгодишните момичета, но според него ранното ставане не фигурираше сред приоритетите в живота им. Мъжът на име Артър беше на мястото си зад бара, а тъмнокосата сервитьорка бързаше между масите. Може би тя работеше късно вечерта и рано сутринта. Русата я нямаше. Може би тя поемаше дневната смята — застъпваше малко преди обед и приключваше малко след вечеря.

Настаниха се в последното сепаре отдясно, точно зад празното високо столче на момичето. Помощник-сервитьорът им донесе вода, а брюнетката им сипа кафе. Търнър си поръча омлет, а Ричър палачинки. Хранеха се бавно и се заседяха след закуската, за да я чакат. Тя не се появи. Клиентите започнаха да се сменят с напредването на деня. На мястото на работниците се появиха чиновниците и продавачките, които поръчваха по-деликатна и не толкова калорична храна и ядяха с по-добри маниери. Вече почти не се виждаха хора, които се тъпчат така, сякаш хвърлят лопати въглища в пещта. Заведението допълни чашата на Ричър още четири пъти, а Търнър си поръча препечени филийки. Момичето не се появи.

Ричър стана и се премести на бара, заемайки свободния й стол. Като всеки добър барман Артър моментално засече маневрата му и леко кимна. Това вероятно означаваше _веднага ще ви обслужа_.

Ричър зачака. Артър поднесе едно кафе, както и портокалов сок, плъзна чиния с храна на плота, взе няколко поръчки и се приближи към него.

— Тук ли закусва Саманта? — попита го Ричър.

— Обикновено да — кимна сивокосият.

— По кое време идва?

— Ще сбъркам ли, ако кажа, че вече си прехвърлил четирийсет? — отвърна с въпрос Артър.

— Няма да сбъркаш, макар че предположението ти е доста ласкателно.

— Хората твърдят, че времената са се променили, но според мен някои неща никога не се променят. Особено когато мъж над четирийсет задава нездравословно количество въпроси за едно четиринайсетгодишно момиче. Това прави впечатление на околните и част от тях си позволяват контравъпроси.

— Така и трябва да бъде — кимна Ричър. — Но в момента се питам откога си станал говорител на околните.

— Какъв е този интерес към нея?

— Предишния път си поговорихме добре и бих искал пак да си поговорим.

— Това не ми звучи убедително.

— Тя проявява любопитство към ситуация, която се следи от правоохранителните органи. Което не е добра комбинация.

— Имаш предвид ситуацията на нейната улица?

— Помислих си, че бих могъл да я запозная с някои факти срещу обещанието да стои настрана.

— Ти си от правоохранителните органи, така ли?

— Не, дошъл съм тук на ваканция. Трябваше да избирам между това място и Таити.

— Тя не е достатъчно пораснала за факти.

— Според мен е обратното.

— Имаш ли официално разрешение?

— А дишам ли?

— Тя става рано. Досега би трябвало да е закусила и да си е тръгнала. Предполагам, че днес няма да дойде.