Не се връщай

18

— Какъв проблем с килията? — попита Съливан.

Прозвуча малко уморено, но не и нетърпеливо. Което означаваше, че оплакването му няма да бъде отхвърлено директно. Адвокатите по наказателни дела се занимаваха с всякакви глупости, тъй като обвиняемите винаги търсеха за какво да се захванат. За да могат да обжалват. Ричър познаваше правилата на играта и беше наясно, че всяко реално или въображаемо незачитане на арестантските права, всяка несправедливост трябва да бъдат проверени и преценени.

— Не искам да ви внушавам нищо, за да не повлияя на честната ви преценка — рече той. — По тази причина ви моля да видите всичко с очите си.

— Сега ли?

— А защо не?

— Добре — кимна с леко притеснение тя.

След това стана, пристъпи към вратата и натисна звънеца.

Куфарчето й остана на масата.

Ричър се изправи зад нея.

Изтече една минута.

После още една.

Стъклото на вратата потъмня. Ключалката изщрака.

— Приключихте ли, госпожо адвокат? — попита капитанът.

— Не — отвърна Съливан. — Той има проблем с килията си.

Дългият премести очи върху Ричър. На лицето му се изписа лека изненада, примесена с отегчение. Сякаш искаше да каже: _И ти ли прибягваш до тъпите стари номера?_

Но на глас каза:

— Добре. Да вървим да видим.

Той също познаваше правилата на играта.

Ричър тръгна пръв, следван от Съливан. Върлинестият капитан остана най-отзад. Закрачиха в индийска нишка по коридора. Не след дълго спряха пред килията, която не беше заключена, след като арестантът не беше в нея. Ричър отвори вратата и се отмести да им направи път. Дългият се усмихна, пое вратата от него и направи жест, който означаваше „след теб“. Беше тъп, но не безмозъчен.

Ричър влезе пръв, следван от Съливан и върлината.

— Пукнатината е ей там — махна с ръка Ричър.

— Каква пукнатина? — попита Съливан.

— В пода до стената. Под прозорчето.

Съливан пристъпи натам. Високият капитан остана до леглото.

— Не виждам пукнатина — обяви адвокатката.

— В нея има нещо, което мърда.

Съливан замръзна на мястото си. Дългият се наведе напред. Такава е човешката природа. Ричър се отдръпна назад. Леко и почти незабележимо. Но все пак едрите им тела се наклониха в насрещни посоки. Ричър се блъсна в ръката му, малко под рамото. Като плувец, който се оттласква от стената на басейна. Онзи рухна на леглото. Отвисоко, сякаш беше стъпил на кокили. Съливан рязко се обърна. Ричър бързо се измъкна от килията, затръшна вратата след себе си и сложи резето.

Хукна по обратния път, внимавайки да не се препъне с лишените си от връзки ботуши. Подмина стаята с куфарчето на Съливан, спря пред съседната и погледна през прозорчето, придържайки се на достатъчно разстояние от него.

И за пръв път видя Сюзан Търнър.

Първото му впечатление беше категорично: жената си заслужаваше чакането.

Абсолютно го заслужаваше.

Беше седнала отдясно на масата, облечена в бойна униформа, от която бяха свалени всички отличителни белези. Носеше бежови войнишки ботуши без връзки. Беше малко по-висока от средния ръст. Слаба, с опъната назад тъмна коса, загоряла кожа и кестеняви очи. Лицето й излъчваше умора, но и дух, и интелигентност, и лека ирония, примесена с дяволитост.

Блестяща, беше категоричното мнение на Ричър.

Абсолютно достойна за неговото внимание.

Адвокатът й седеше отляво на масата. Полковник в парадна униформа. С прошарена коса и леки бръчки. На средна възраст и със среден ръст.

Мъж.

Бял мъж.

_Ези_.

_За трети пореден път_.

Ричър продължи напред към заключената врата, водеща към фоайето. От тази страна нямаше брава, а само звънец — също като в стаите за срещи. Той изрита ботушите от краката си и натисна копчето. Няколко пъти, като при спешен случай. Пет секунди по-късно вратата се отвори. Зад нея стоеше дежурният офицер от фоайето с ръка върху бравата. Ключовете бяха окачени на колана му с помощта на малка метална халка. Като някакво миниатюрно устройство за катерене на колана на алпинист.

— Капитанът получи припадък! — извика на пресекулки Ричър. — Може би инфаркт. Целият се тресе. Върви да му помогнеш, войнико! Веднага!

Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Колебанието на човека продължи по-малко от секунда и той пристъпи в коридора. Вратата започна да се затваря след него, но Ричър бутна левия си ботуш в процепа и се обърна с намерението да го последва. Затича безшумно с боси крака, задмина униформения и рязко отвори вратата на първата килия, която се изпречи пред очите му. Незаключена, защото беше празна.

— Тук, вътре! — извика той.

Войникът го измести с рамо и връхлетя в килията. Ричър грабна връзката ключове и я изтръгна от колана му заедно с халката. После силно го блъсна в гърба. Човекът се просна по очи на пода на килията, а той затръшна вратата и сложи резето.

Напълни дробовете си с въздух, после бавно го изпусна.

Сега предстоеше трудната част.