Не се връщай

33

Търнър се хранеше, а Ричър говореше, преразказвайки всичко, което му бяха съобщили официално. „Ред Клауд“, между Сеул и демилитаризираната зона. Кандис Дейтън и нейният дневник. Домът й в Лос Анджелис, загубата на дома й, дъщеря й, колата й, посещението й при адвоката.

— Как се казва детето? — попита Търнър.

— Саманта — отвърна Ричър. — Сигурно й викат Сам.

— На колко години е?

— На четиринайсет, наближава петнайсет.

— Как се чувстваш?

— Зле. Ако е моя, е трябвало да съм бил до нея досега.

— Наистина ли не помниш майка й?

— Наистина.

— Често ли ти се случва?

— Искаш да разбереш дали наистина съм толкова див?

— Да речем.

— Не мисля, че забравям хората, които познавам. Надявам се да е така. Особено пък жените, с които съм спал. А ако ги забравям, принципно няма как да го знам. Човек не осъзнава, че забравя.

— Заради нея ли отиваме в Лос Анджелис?

— Трябва да разбера — кимна Ричър.

— Но това е самоубийство. Там ще те чакат, защото са сигурни, че ще се появиш.

— Трябва да разбера — повтори Ричър.

Търнър не каза нищо.

— Но както и да е — добави той. — Чу историята, която бях длъжен да ти разкажа. В интерес на цялата истина. Ако тя има значение. За броя на стаите например.

Приключиха с храненето и поискаха сметката. Получиха само общата сума, небрежно надраскана и подчертана с три дебели линии. От нея така и не ставаше ясно колко струва чаша кафе. Никой не знаеше, може би защото никой не беше попитал. Може би беше безплатно, тъй като общата сума беше скромна. Ричър имаше в джоба си тринайсет долара и трийсет и два цента — последните осемдесет цента от парите на Съливан и рестото, получено на бензиностанцията. Остави ги всичките, което означаваше, че дава и доста добър бакшиш. Напълно заслужен от човека, принуден да обслужва цяла нощ нагорещената плоча.

Колата беше там, където я бяха паркирали. Недокосната, неосветена от прожектори, без маскирани командоси около нея. Полицейският участък по-надолу по пътя изглеждаше спокоен. Патрулките пред входа не бяха помръднали, а двата прозореца продължаваха да излъчват топла светлина.

— Оставаме или продължаваме? — попита Търнър.

— Оставаме — отвърна Ричър. — Следващият няма да е по-безопасен, колкото и странно да звучи. Положението няма да стане по-добро, преди тая история да приключи.

— Тоест, преди да победим, нали?

— То е едно и също.

Настаниха се в ниските седалки на корвета и Търнър запали мотора. След две минути спряха пред рецепцията на мотела.

— Ти иди, а аз ще те чакам тук — обяви тя.

— Добре — кимна той и издърпа шепа двайсетачки от пачката на Били Боб.

— Две стаи — каза тя.

*

Нощният рецепционист спеше на стола си, но не беше трудно да се събуди. Половината работа свърши захлопването на вратата, а другата — дискретното почукване на Ричър върху плота. Беше младо момче. Може би мотелът беше семеен бизнес, а момчето бе син или племенник на собственика.

— Имате ли две свободни стаи? — попита го Ричър.

Хлапакът разигра цяло шоу с проверката в компютъра. Често му правеха този номер, но според Ричър той беше тъп. Никой от тези хора не беше президент на международна верига — работеха в мотели с двайсетина стаи. А ако по някаква причина бяха забравили бройката на свободните стаи, достатъчно беше да се обърнат и да преброят ключовете, окачени на стената зад тях.

Хлапакът отмести очи от екрана и кимна.

— Да, сър. Ще мога да ви настаня.

— Колко струва?

— Трийсет долара на вечер за единична стая. С включена закуска в заведението отсреща.

— Става — кимна Ричър и размени три двайсетачки от пачката на Били Боб срещу два ключа.

Номер единайсет и дванайсет. Съседни стаи. Проява на любезност от страна на младежа — така улесняваше камериерката на сутринта. Щеше да изминава по-кратко разстояние с тежката количка.

— Благодаря — рече Ричър.

Върна се при Търнър, която запали колата и подкара към дъното на парцела. Там откри подходящо място за паркиране — неравна ивица, покрита с изгнила трева. Вдигнаха гюрука и я заключиха. Корветът изобщо не се виждаше откъм улицата.

Върнаха се малко назад и откриха стаите си — и двете на втория етаж, до който се стигаше по външни стълби. Ричър й подаде номер 11, а за себе си остави 12.

— Утре в колко? — попита тя.

— По обед — отвърна Ричър. — Ако искаш, мога да покарам и аз.

— Ще видим. Да се наспиш.

— Ти също.

Изчака я да влезе и едва тогава отключи своята врата. Стаята представляваше бетонна кутия с грапава мазилка на тавана и винилови тапети. По-добра от онази в покрайнините на Рок Крийк, но не много. Радиаторът беше по-тих, но далеч не безшумен. Мокетът беше по-чист, но не много. Същото важеше и за кувертюрата. Душът изглеждаше наред. Кърпите бяха тънки, но не чак прозрачни. Сапунът и шампоанът бяха запечатани с лентички с името на мотела, което звучеше като стара адвокатска кантора в Бостън. Мебелите бяха от светло дърво, а телевизорът с плосък екран беше с размерите на куфарче, произведен от фирма, която никога не беше чувал. Телефон нямаше. Минибар — също. Нямаше бутилка безплатна вода, нямаше шоколадче върху възглавницата.

Включи телевизора, намери Си Ен Ен и изчете открай докрай червената лента с новините, която течеше в долния край на екрана. Не се споменаваше нищо за двама бегълци, успели да се измъкнат от военна база във Вирджиния. После влезе в банята, застана под душа и завъртя крановете. Остана така дълго време, много след като водата беше отмила сапунената пяна. В главата му се въртяха откъслечни фрази, които си бяха разменили в ресторантчето. _У теб има нещо диво, неопитомено_, беше казала тя. _Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен_.

Но това, което го зачовърка като свредел, беше негова реплика от началото на разговора им. Търнър го попита за Морган и той й отговори. _Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста_. Продължаваше да прехвърля тези думи в съзнанието си, разбивайки ги на отделни фрагменти под водните струи.

_Твоите хора в Афганистан_.

_Пропуснаха две поредни радиовръзки_.

_Но той не си мръдна пръста_.

Ричър спря душа, излезе от ваната и посегна към близката кърпа. После, все още влажен, нахлузи панталона си, облече една от тениските и излезе навън. Зашляпа с боси крака по терасата, спря пред номер 11 и почука на вратата.