Не се връщай

12

Дежурният офицер проведе разговора и военната машина се задвижи. Далечна, невидима, усърдна, на другия край на света — на близо тринайсет хиляди километра от тук, през девет часови зони. Планиране, брифинги, подготовка, въоръжаване и зареждане с гориво. В старата каменна сграда край Рок Крийк продължаваше да е тихо.

— Още колко души имате на терен? — попита Ричър.

— Общо в страната и чужбина ли? — попита капитанът. — Четиринайсет.

— Къде се намират най-близките?

— Във Форт Худ, Тексас. Поне за момента. Разчистват след оная работа с майор Търнър.

— Колко от тях са в опасност?

— Те все пак са подвижни мишени, майоре. Десетина, предполагам.

— Морган изчезвал ли е и друг път по този начин?

— Днес е едва третият му работен ден.

— Що за командир беше майор Търнър?

— И тя беше за кратко. Няколко седмици.

— Първите ти впечатления?

— Отлични.

— Нейна ли е операцията в Афганистан, или я наследи?

— Нейна е — отвърна дежурният офицер. — Втората й задача след прехвърлянето от Форт Худ.

Ричър никога не беше ходил в Баграм, а и изобщо в Афганистан. Но въпреки това беше наясно как ще се развият събитията. Някои неща никога не се променят. Никой не обича да се мотае и да бездейства, когато негови хора са в беда. Особено в райони, населени с жестоки племена. Всичко това означаваше, че макар и опасно, издирването щеше да се проведе с нужното желание. За успеха му обаче бяха нужни още много неща — най-вече въздушна подкрепа и преимущество на огнева мощ „въздух-земя“. Което означаваше, че планирането ще отнеме известно време. Минимум два часа, за да се подредят птиците в ято, помисли си Ричър. После още два за полет. Без шансове за бързо решаване на проблема.

Той излезе да се поразходи, докато чакаше. Стигна и подмина мотела си, продължавайки към самотния търговски център с гръцкия ресторант. Подмина и него, защото не беше гладен. А също и магазинчето за рамки, тъй като нямаше снимки за рамкиране. Не влезе и в оръжейния магазин, защото не се нуждаеше от оръжие. Зъболекарският кабинет не го интересуваше, тъй като усещаше зъбите си здрави. Спря едва пред осветената витрина на магазин за домашни потреби и работни дрехи, откъдето си купи брезентов панталон в тъмен цвят, синя риза и кафяво яке с дебела подплата, рекламирана като чудо на изолацията. След това влезе в дрогерията да си вземе няколко чифта евтини чорапи и боксерки, плюс две бели тениски, които май щеше да облече една върху друга под синята риза, защото бяха доста тънки, а времето не даваше никакви признаци на затопляне. Приключи с опаковка от три самобръсначки за еднократна употреба — най-малката, която се предлагаше, две пакетчета дъвки и един пластмасов гребен.

Отнесе покупките в мотела. Оказа се, че стаята му е оправена. Опъната кувертюра на леглото, чисти кърпи, които бяха сухи, но все така тънки, запечатано сапунче и ново флаконче шампоан, който по нищо не се различаваше от евтините препарати за миене на чинии. Съблече се в ледената стая, напъха старите си дрехи в кошчетата за боклук — едното в банята, другото в спалнята, — а след това се избръсна и си взе втория душ за деня.

Включи бучащия радиатор под прозореца и започна да се бърше. Използва кърпата за ръце, решил да запази по-голямата за следващия душ. После облече новите дрехи, нахлузи старите си ботуши и пристъпи към огледалото да се среши с новия гребен. Остана доволен от това, което видя. Беше чист и спретнат и това му стигаше.

_Скоро ще я освободят_.

Ричър се върна в щаба на 110-а пеша. Четирите пласта дрехи плюс подплатата чудо на якето свършиха работа. Тялото му си остана приятно затоплено. Порталът беше отворен. Дневният дежурен се беше прибрал в будката си. Колата на Морган отново беше на паркинга. Седанът без отличителни знаци, който беше зърнал предишната вечер с наперения полковник зад волана. Ричър отиде при колата и пипна предния капак. Беше топъл. Почти горещ. Морган току-що се беше върнал.

Което обясняваше и душевното състояние на Лийч. Седеше мълчалива и скована зад гишето на пропуска. В коридора зад нея стоеше дежурният офицер, блед и очевидно разстроен. Без да чака обяснения, Ричър се обърна и пое нагоре по старите каменни стъпала. Третият кабинет вляво. Почука и влезе. Морган седеше зад бюрото си. Бесен, с потрепващи стиснати устни.

— Хубаво е, че се появихте, господин полковник — подхвърли Ричър.

— Това, което току-що си направил, ще струва на Пентагона повече от трийсет милиона долара! — процеди Морган.

— Добре похарчени пари — кимна Ричър.

— Ще последва още един процес, с много по-тежки обвинения.

— Възможно е. Но не срещу мен, а срещу вас. Не знам къде сте служили преди, господин полковник, но нещата са сериозни. В тази част няма място за аматьори и никога не е имало. Отсъствате цели два часа, въпреки че са ви уведомили за изчезването на двама от хората ви. Не сте оставили координати, изключили сте мобилния си телефон. Това е недопустимо!

— Двамата служители са извън опасност. Мотаят се из района и правят някакви тривиални разследвания.

— Пропуснали са две контролни радиовръзки една след друга — поклати глава Ричър.

— Вероятно се скатават, като всички останали в тая проклета част.

— Скатават се в Афганистан? Може би обикалят местните барове и клубове? Или са отишли на плажа? Вземи се в ръце, идиот такъв! Мълчанието от Афганистан означава лоши новини и нищо друго!

— Така съм преценил.

— Аз пък си мисля, че си преценил със задника си!

— Не ми дръж такъв тон!

— Или какво?

Морган замълча.

— Отмени ли издирването? — попита Ричър.

Отново мълчание.

— Освен това не казваш, че търсим на погрешното място — добави Ричър. — Което означава, че съм бил прав. Тези момчета са се изгубили близо до границата, на територията на местни племена. Трябваше да издадеш заповедта още преди двайсет и четири часа, защото наистина са в опасност.

— Нямаш право да се месиш.

— Напротив, имам, след като отново съм назначен в тази част и съм запазил чина си. Следователно не се меся, а си върша работата. При това както трябва. Нужно е да обръщаш повече внимание на сигналите, полковник. Под твое ръководство се намират една дузина оперативни агенти, изпълняващи задачи в различни точки на света. Уязвими, изложени на всякакви опасности. Би трябвало да мислиш за тях и за нищо друго двайсет и четири часа в денонощието! Би трябвало да оставяш телефон и адрес при всяко напускане на щаба, би трябвало изобщо да не изключваш мобилния си телефон и да си готов да отговориш незабавно, каквото и да правиш.

— Свърши ли? — мрачно го изгледа Морган.

— Едва сега започвам.

— Ти даваш ли си сметка, че си мой подчинен?

— Животът е пълен с аномалии — каза Ричър.

— В такъв случай слушай добре. Промяна в заповедите. От този момент нататък нямаш право да напускаш квартирата си. Прибираш се в мотела и чакаш нови заповеди. Забранявам ти да напускаш стаята си по каквито и да било причини. Забранявам ти да влизаш в контакт с когото и да било от служителите в щаба.

Ричър не каза нищо.

— Свободен си, майоре — отсече Морган.

Дежурният офицер все още беше в коридора на долния етаж. Лийч не беше мръднала от мястото си на пропуска. Ричър се спусна по стълбите и сви рамене, гледайки към тях. Отчасти извинително, отчасти гневно, но най-вече за да изрази заключението си относно ситуацията: _все същите лайна_. Излезе от сградата и се спусна по стъпалата. Небето се беше прояснило. На места беше дори яркосиньо.

Той извървя разстоянието до шосето и спря на банкета. Мина един автобус, насочил се навън, а не навътре. Ричър пое покрай шосето, което се изкачваше по леко възвишение. От върха до мотела му оставаха сто метра.

Изведнъж се закова на място.

На паркинга се беше появила колата с хлътналите врати.