Не се връщай

42

Сигналът за повикване пиука доста дълго, точно според очакванията на Ричър. Мрежите на мобилните оператори препращат обажданията средно за осем секунди. Освен това, ако спиш, не вдигаш телефона на мига като по филмите. Повечето хора се събуждат бавно и им отнема време да си открият телефона.

Но накрая Едмъндс вдигна.

— Ало?

Гласът й прозвуча малко тревожно и някак неясно. Сякаш езикът й беше подут или дъвчеше нещо.

— Капитан Едмъндс?

— Кой се обажда?

— Вашият клиент Джак Ричър. Майор в Сухопътни войски, наскоро възстановен на служба, който в момента провежда известни маневри с участието на Сто и десета част. Сама ли сте?

— Що за въпрос е това?

— Предстои ни поверителен разговор между адвокат и клиент, госпожо капитан. Трябва да обсъдим някои юридически въпроси.

— Тук сте дяволски прав! — гневно отсече Едмъндс.

— Успокойте се.

— Вие избягахте от ареста!

— А това вече не е разрешено, така ли?

— Трябва да поговорим!

— Нали това правим?

— Имам предвид много сериозен разговор.

— Сама ли сте?

— Да, сама съм. И какво от това?

— Имате ли писалка подръка?

Кратко забавяне, после:

— Вече имам.

— Хартия?

— Също.

— Добре, а сега внимавайте. За по-доброто изграждане на моята защита се нуждая от копия на всякакви документи, свързани с афганистански гражданин, който ни е известен само като АМ три-четири-три-пет.

— Те вероятно са засекретени.

— Аз имам право на справедлив процес и съдът се отнася сериозно към подобни тъпи формулировки.

— Добре, ясно. Въпреки това бих казала, че искате твърде много.

— Няма как да е другояче, щом използват глупости като онези клетвени показания.

— Аз ви представлявам по дело за бащинство, Ричър. Нямам нищо общо с другото, свързано с Хуан Родригес. С него се занимава майор Съливан. Но да се изискват копия на секретни документи от Афганистан е много трудна работа дори когато става въпрос за наказателно дело. А при дело за бащинство това е абсолютно изключено. Всъщност защо ги искате?

— От вас научих, че Военният кодекс все още третира неузаконените връзки като престъпление. Какво наказание се предвижда за него?

— Доста сурово.

— Значи не става въпрос единствено за бащинството. Това е и криминален случай.

— Силно казано.

— Не може да е и едното, и другото, госпожо адвокат. Нали третират неузаконените връзки като престъпление? Това или означава нещо, или не.

— Трябва да поговорим, Ричър.

— Искате да кажете, че ще е най-добре да се появя лично?

— Може би да.

— Може би. Но аз вече избрах план Б. По тази причина се нуждая от информацията, за която ви споменах.

— Но каква е връзката? Когато сте били в Корея, конфликтът в Афганистан дори не е съществувал. Също и когато сте се срещали с Родригес.

Ричър не отговори.

— О! — каза внезапно Едмъндс.

— Правилно — откликна Ричър. — Включвате доста бързо за адвокат. Не става въпрос за мен, а за майор Търнър. А може би за майор Търнър _и_ за мен, тъй като това, което се случва, е предизвикателство срещу двама командири на специална част. Което означава, че ще има победители и победени, а логиката сочи, че вие трябва да сте на страната на победителите. Най-вече защото правилната позиция ще ви донесе огромни бонуси в мъжка институция, каквато е армията.

— Вие ли ще сте победителите?

— Бъдете сигурна. Ще ги наврем в кучи гъз. Длъжни сме да го направим, капитане. Те убиха две наши момчета в Афганистан и нанесоха жесток побой на един от вашите колеги.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Едмъндс.

Все още облечена в халата, Търнър не показваше никакви признаци, че желае да се върне в леглото.

— Какво има в плика? — попита я Ричър.

— Другото нещо, за което помолих сержант Лийч.

— Това е ясно. Но какво е то?

— От тук заминаваме за Лос Анджелис.

— Така ли?

Тя кимна.

— Трябва да се погрижиш за ситуацията около Саманта.

— Ще стигна и до нея.

— В най-лошия случай ще се провалим, в резултат на което ще ни заключат и ще хвърлят ключа в морето. Но аз няма да го позволя, преди да се срещнеш с дъщеря си. Защото ще мислиш само за това до края на живота си. По тази причина смятам, че трябва да оставим на заден план моите проблеми и да се заемем с твоите.

— Кога изготви този план?

— Преди известно време. Бях длъжна. В момента си зачислен в моята част и това ме прави твой командир. Тоест тръгваме за Лос Анджелис.

— Какво има в плика?

Вместо отговор Търнър изтръска съдържанието му върху завивките.

Две кредитни карти.

И две шофьорски книжки.

Тя побутна към Ричър неговите. Книжката беше издадена от щата Ню Йорк, а картата беше „Виза“. Данните бяха на някой си Майкъл Денис Кихоу, четирийсет и пет годишен, с постоянен адрес в Куинс. Със сини очи, висок метър и деветдесет и три, донор на органи. От снимката го гледаше квадратно лице с дебел врат. Картата беше на същото име: Майкъл Д. Кихоу.

— Истински ли са? — попита Ричър.

— Моите са истински.

— А моите не са, така ли?

— Те са полуистински. Част от комплектите, които използваме за хора под прикритие.

Ричър кимна. Сто и десета част постоянно имаше хора под прикритие, които се нуждаеха от документи. Доставяше ги правителството и те бяха напълно автентични с изключение на това, че не бяха издадени на действителен човек.

— Твоите откъде са? — попита той.

— От приятелка на Лийч, която много приличала на мен.

— А как се казваш?

Вместо отговор Търнър подхвърли шофьорската книжка в скута му. Със сръчността на уличен фокусник, който демонстрира трикове с карти. Илиной, Маргарет Вега, метър и шейсет и пет, кафяви очи, на трийсет и една години. Без да е донор на органи. Снимката беше на латиноамериканка със светла кожа. На пръв поглед действително приличаше на Търнър, но не чак толкова много.

Ричър й подхвърли обратно документа.

— А госпожица Вега е готова да се раздели с истинската си самоличност и кредитната си карта просто ей така?

— Трябва да ги върнем — поясни Търнър. — И да възстановим всички плащания, които сме извършили с картите. Бях принудена да й обещая това, но парите на Били Боб ще се погрижат.

— Не е там работата. В момента госпожица Вега е в доста рискована ситуация.

— Лийч умее да бъде настоятелна.

— Само защото смята, че го заслужаваш.

— За съжаление, тя няма приятели, които да приличат на теб. По тази причина е използвала хранилището. Вероятно господин Кихоу е бил учебна мишена. Прилича на сериен убиец с моторна резачка от някой филм на ужасите.

— Това вече е друго — кимна Ричър. — Кога тръгваме?

— Още с първия полет — отвърна Търнър.

Облякоха се. Събирането на багажа се сведе до прибирането на новите четки за зъби в джобовете. Оставиха пердетата спуснати и изключиха осветлението. Ричър закачи табелката, указваща да не ги безпокоят, от външната страна на вратата и двамата се насочиха към асансьорите. Беше пет часът и няколко минути. Търнър предполагаше, че след шест вече ще има полети до Ел Ей. Летището на Питсбърг едва ли предлагаше много такива, но все пак трябваше да има поне няколко. В най-лошия случай щяха да летят с прекачване през Сан Франциско, Финикс или Лас Вегас.

Асансьорът ги стовари в пустото фоайе. Не се виждаше жив човек, включително и на рецепцията. Ричър изхвърли магнитните карти в контейнера за смет и двамата се насочиха към изхода. Там обаче им се наложи да вземат участие в кратка пантомима от сорта _след вас — не, след вас_ с някакъв мъж, избрал точно този момент да напусне тъмния тротоар и да влезе в ярко осветеното фоайе. Беше нисък и стегнат, облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Имаше къса консервативна прическа, а лицето му розовееше след скорошното бръснене. В крайна сметка успяха да се разминат — мъжът задържа вратата, за да мине Търнър, а след това Ричър му направи път да влезе и последва Търнър.

Таксита не се виждаха, но пред входа беше спрял хотелският минибус с работещ двигател и отворена врата. Шофьора го нямаше, вероятно бе отскочил до тоалетната.

Десет метра по-нататък, точно срещу противопожарния кран, беше спряла една краун виктория. Тъмносиня, чиста и лъскава, с антени върху капака на багажника. Ричър се обърна и погледна към входа на хотела. Мъжът, с когото се бяха разминали преди малко, стоеше пред рецепцията и чакаше да бъде обслужен. Тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка. Късо подстригана коса, розово лице, току-що избръснато.

— ФБР — промърмори той.

— Проследили са имената. Имам предвид Съливан и Темпъл.

— Но той почти се отърка в нас. Колко време му трябва, за да включи?

— Няма да е веднага. Човекът е от ФБР.

— Все пак трябва да побързаме. Качваме се в пикапа и изчезваме.

— Не, пикапът трябва да остане тук. Нужно е да прекъснем веригата. Ще се качим в буса. Шофьорът всеки момент ще се появи. Иначе не би го оставил с работещ двигател.

— Ще се превърнем в лесна мишена — поклати глава Ричър.

— Ще бъдем невидими — поправи го Търнър. — Просто хора в автобус.

Ричър се огледа. Мъжът все още висеше пред пустото гише. Малкият бус совалка беше лъскав, целият в хром. Корпоративен стил. Тъмните стъкла му придаваха вид на лимузина, в която се вози кинозвезда. Малко блясък за обикновените пътници.

Тъмни стъкла. Просто хора в автобус. Хищник и плячка. Движение и неподвижност. Стар закон на еволюцията.

— Окей, вземаме буса — рече на глас той.

Качиха се и подът леко се разклати под тежестта им. Промъкнаха се по тясната пътечка между седалките и седнаха по средата откъм по-далечната до хотела страна.

После просто зачакаха.

Чувството не беше приятно.

Обстановката навън също. Заради разстоянието, затъмнените прозорци и няколкото пласта стъкла. Въпреки това Ричър все още виждаше агента. Изгубил търпение, той се обърна, направи крачка назад и огледа пустото фоайе. Движение, което издаваше едновременно възмущение и нужда да се разтъпче, но заедно с това и желание да остане достатъчно близо до рецепцията, за да бъде пръв на опашката. Не че имаше опашка. Такава би могла да се образува най-рано след час. Първите пристигащи пътници със зачервени очи щяха да се появят някъде около шест.

После мъжът изведнъж се раздвижи. Направи голяма крачка напред, сякаш за да посрещне някой новодошъл. Или да го заговори. Отдясно се появи нова фигура. Мъж в черна униформа. Може би пиколото. Агентът му зададе някакъв въпрос, придружен с широк и малко ядосан жест. _Къде са всички, по дяволите?_ Мъжът в черната униформа колебливо се спря, сякаш обмисляше дали да напусне обичайната си територия. После се промуши през процепа между гишето и стената, прекоси малкото пространство на рецепцията и почука на една врата в дъното. Очевидно без резултат, тъй като му се наложи да открехне вратата и да повика някого. Петнайсет секунди по-късно се появи млада жена, приглаждаща косата си с пръсти. Агентът се върна пред гишето, младата жена вдигна глава да го погледне, а човекът в черната униформа побърза да напусне фоайето.

Не беше пиколото.

Беше шофьорът на буса.

Той се настани зад волана, видя, че има пътници и погледна обратно към фоайето, може би очаквайки и други. После явно реши, че такива няма да има, и подхвърли през рамо:

— Кой терминал? Вътрешни или международни?

— Вътрешни — отговори Търнър.

Човекът се намести на седалката, издърпа един необичайно дълъг предпазен колан и старателно го пристегна около тялото си. Вратата изсъска и се затвори. Шофьорът включи на скорост, но не потегли веднага. Наложи му се да изчака една току-що появила се кола, която заобикаляше паркираната краун виктория и му препречваше пътя.

Колата с хлътналите врати.