Не се връщай

25

Мотелът беше чист и спретнат като по-голямата част от града, която успяха да видят. Червени тухли и бяла мазилка, знаме на покрива и орел над вратата на офиса. Отпред имаше автомати за кока-кола и лед, а стаите — може би двайсет на брой, бяха подредени в два реда, разделени от широк вътрешен двор.

Колата с хлътналите врати беше паркирана по диагонал пред офиса, небрежно и някак временно. Сякаш шофьорът се беше отбил за малко, за да получи някаква информация.

— Сигурен ли си? — тихо попита Търнър.

— Абсолютно — кимна Ричър. — Това е тяхната кола.

— Но как е възможно?

— Възможно е, защото човекът, който командва тези хлапаци, е много навътре в нещата, а освен това е умен. Няма друго обяснение. Научил е, че сме се измъкнали с трийсет долара в джоба, казали са му, че едно от градските ченгета ни е засякло на Конститюшън Авеню. После е седнал да помисли. Къде може да отиде човек с трийсет долара в джоба? Отговорите на този въпрос са само четири. Или се покриваш някъде в града и спиш в някой парк, или отиваш на Юниън Стейшън, или на автогарата зад нея и заминаваш за Болтимор, Филаделфия или Ричмънд. Има и друг вариант — тръгваш в обратна посока, на запад, използвайки някой от по-малките автобуси. Нашият мислител реагира логично и насочва вниманието си именно към малките автобуси. Защото билетите за тях са по-евтини и защото Юниън Стейшън и голямата автогара са далеч по-лесни за наблюдение от страна на ченгетата. Същото важи и за гарите и автогарите в крайните точки — тоест в Болтимор, Филаделфия и Ричмънд. А спането в парк означава, че ако не те хванат днес, ще те хванат утре. На всичкото отгоре те си въобразяват, че знаят как живея и че никога не се задържам на Източното крайбрежие. Защото винаги съм предпочитал да се движа на запад.

— Но ти се съгласи да тръгнем към Юниън Стейшън.

— Опитвах се да бъда демократичен и да не ти налагам своите навици.

— Но откъде знаят, че ще слезем именно в Беривил?

— Не знаят. Бас държа, че вече са проверили всички населени места от Лийсбърг насам. Всеки мотел. Хамилтън, Пърселвил, Беривил… Следва Уинчестър. Ако не ни открият тук, ще отидат там.

— А ще ни открият ли тук?

— Искрено се надявам — кимна Ричър.

Офисът на мотела имаше малки прозорчета с предимно декоративно предназначение. Бяха със спуснати пердета и нямаше как да се разбере кой е вътре. Търнър пристъпи към едно от прозорчетата и опря лице в стъклото. Започна да наднича отдолу, отляво, отдясно. Накрая прошепна:

— Според мен вътре е само рецепционистът. Който най-вероятно е и собственикът. Седи някъде в дъното.

Ричър провери вратите на колата. Бяха заключени, както и багажникът. После опря длан на радиаторната решетка. Металът пареше. Колата се беше появила съвсем наскоро. Той се насочи наляво, към вътрешния двор. Там беше пусто. Никой не се разхождаше покрай стаите, никой не проверяваше вратите или прозорците.

Върна се обратно.

— В такъв случай да поговорим с човека — каза той.

Търнър отвори вратата и го пропусна пред себе си.

Офисът се оказа по-хубав от онези, с които Ричър бе свикнал. Много по-хубав от офиса на мотела край Рок Крийк. Подът беше покрит с качествен винил, на стените имаше хубави тапети и многобройни дипломи и грамоти в рамки. Рецепцията представляваше истинско старинно писалище — от онези, на които Томас Джеферсън беше писал своите писма. Зад писалището имаше кресло от червена кожа. Човекът в него беше около шейсет, висок, посивял и внушителен. Приличаше на президент на голяма корпорация, а не на собственик на малък мотел.

— Търсим едни приятели — обади се Търнър. — Колата им е отпред.

— Имате предвид четиримата джентълмени? — попита възрастният мъж, наблягайки на последната дума с лека, но ясно доловима ирония.

— Да — кимна Търнър.

— Страхувам се, че сте се разминали. Преди десетина минути питаха за вас. Всъщност не съм сигурен, но предполагам, че имаха предвид именно вас. Питаха за мъж и жена, които наскоро са взели стая.

— А вие какво им казахте? — обади се Ричър.

— Казах, че още не сте пристигнали, естествено.

— Добре.

— Ще се регистрирате ли сега? — попита съдържателят. Каза го така, сякаш нямаше да се разплаче в случай на отказ.

— Най-напред трябва да открием приятелите си — отвърна Ричър. — Искаме да обсъдим нещо. Къде отидоха?

— Решиха да проверят дали не сте отскочили да похапнете. Насочих ги към „Беривил Грил“, защото той е единственият ресторант, който работи до по-късно.

— Не броите пицарията, така ли?

— Не я броя за нищо — засмя се собственикът.

— А къде се намира този „Беривил Грил“?

— На две преки зад нас. Лесно ще го намерите.

— Благодаря — кимна Търнър.

Имаше два начина да стигнат до ресторанта. По лявата или по дясната улица. А за да не се разминат с преследвачите си, трябваше да се разделят. Или казано иначе, всеки от тях да се изложи на риска да застане сам срещу четирима. Ричър нямаше нищо против, но не беше сигурен за Търнър. Тя беше два пъти по-дребна от него и нямаше оръжие. Нито пистолет, нито нож.

— По-добре да ги изчакаме тук — каза той. — Нека те да дойдат при нас.

Но те не дойдоха. Двамата останаха пред мотела в продължение на пет дълги минути, но не се случи нищо. Търнър се раздвижи, за да може светлината от лампата да падне върху колата.

— Доста добре си нагънал вратите — отбеляза тя.

— Колко време им трябва да проверят проклетия ресторант? — промърмори Ричър.

— Може би са сбъркали заведението. Може би наоколо има някой бар, който предлага хамбургери. И дори два. Съдържателят на мотела не ги брои за ресторанти.

— Не чувам никакви барове — поклати глава Ричър.

— Как се чува бар? — вдигна вежди тя.

— Глъчка, потракване на бутилки и чаши, бръмчене на вентилатори. Все характерни звуци.

— Може би са твърде далече, за да ги чуем.

— В такъв случай би трябвало да се върнат за колата.

— Все пак трябва да са някъде, нали?

— Може би в последния момент са решили да вечерят — каза Ричър. — Ние бяхме гладни, нали? Същото важи и за тях.

— Аз още съм гладна — призна Търнър.

— Май ще е по-добре да се разправим с тях вътре в ресторанта. Ограничено пространство, известно сдържане от тяхна страна. Плюс ножове по масите. А после ще им изядем вечерята. Досега би трябвало вече да са поръчали. С удоволствие бих хапнал някоя и друга пържола.

— Сервитьорът ще извика ченгетата.

Ричър огледа дясната улица. Нищо. Огледа и лявата. Напълно пуста. Върна се при Търнър.

— Със сигурност са седнали да вечерят — каза тя. — Какво друго биха могли да правят? Досега да са претърсили целия Беривил. Дори два пъти. Значи са в ресторанта, където могат да останат още цял час. Ние обаче не можем вечно да се мотаем тук. Намираме се върху частна собственост. А Беривил със сигурност има своите правила и закони, както и полицейски участък. Онзи в мотела може да позвъни там всеки момент.

— Добре — кимна Ричър. — Отиваме да проверим.

— Лявата или дясната улица избираш?

— Лявата.

Поеха предпазливо към ъгъла. Но лявата улица беше все така пуста. Приличаше по-скоро на тясна алея. Едната й страна опираше в дървената ограда на мотела, а от другата беше тухлената фасада на някакъв смесен магазин. Сто метра по-нататък тя се пресичаше с друга, по-широка улица, успоредна на Уест Мейн. Втората пряка беше по-къса и по-неугледна, с няколко единични сгради и малки паркинги, а след нея следваха по-високи сгради, които стигаха до следващата успоредна улица. Вдясно имаше една с висок ламаринен комин, от който излиташе гъста пара. „Беривил Грил“ със сигурност. Радващ се на добро вечерно посещение.

— Предната врата или задната? — попита Търнър.

— Предният прозорец — поправи я Ричър. — Разузнаването е всичко.

Завиха надясно и отново станаха предпазливи. Най-близо до тях тъмнееше витрината на затворен магазин, вероятно цветарница. Ресторантът беше непосредствено след нея. Изглеждаше доста просторен. Четири витрини към улицата, разделени на двойки от входната врата. Стигаха до тротоара. Може би ги отваряха през лятото и изнасяха маси навън.

Залепил се за стената, Ричър предпазливо се насочи към най-близката витрина и надникна вътре. Под този ъгъл беше в състояние да обхване около една трета от вътрешността на заведението. Масите бяха малки, наредени плътно една до друга. Ресторантът се оказа от фамилен тип. Нищо особено. Сервитьорките бяха няколко съвсем млади момичета, вероятно ученички. Масите бяха дървени, без покривки. Около половината от тях бяха заети. Двойки, тройки, тук-там цели семейства. Родители с порасналите си деца. Част от тях очевидно се забавляваха, други бяха по-тихи и малко напрегнати.

Но нито една маса не беше заета от четирима мъже. Поне в тази част от салона, която виждаше Ричър. Отдръпна се назад. Търнър се промъкна покрай него и тръгна с бърза крачка по тротоара. Извърнала глава към платното на улицата, тя подмина входа и спря малко след най-отдалечената витрина. Ричър наблюдаваше вратата. Никой не излизаше. Търнър залепи гръб за стената и предпазливо надникна през стъклото. От тази позиция вероятно вижда другата една трета от заведението, помисли си Ричър. Противоположната на тази, която беше огледал той. Само централната част на салона оставаше извън полезрението им.

Тя поклати глава и тръгна в обратна посока, а той към нея. Срещнаха се на входа. Ричър дръпна вратата и я пропусна пред себе си. В централната част имаше много маси, но нито една от тях не беше заета от четирима мъже. Нямаше катедра на салонен управител или служебна масичка. Към тях забърза млада жена. По-скоро момиче, най-много на седемнайсет. Очевидно тя посрещаше гостите. Беше облечена с черен панталон и черна блуза с къс ръкав, върху чиято предница беше избродирано логото на „Беривил Грил“. На дясната й ръка личеше яркочервен белег, явно рождено петно.

— Двама за вечеря? — попита тя.

— Търсим едни хора — каза Търнър. — Може би са питали за нас.

Момичето замълча, местейки очи от Търнър към Ричър и обратно. После очевидно й светна. _Мъж и жена_.

— Бяха ли тук? — добави Ричър. — Четирима мъже, единият от които гигант?

Момичето кимна и несъзнателно разтърка ръката си. Или може би нервно. Ричър погледна надолу.

Белегът й не беше рождено петно.

Защото променяше формата си. И цвета си.

Беше оток.

— Те ли го направиха? — попита той.

Момичето кимна и каза:

— Онзи, големият.

— С бръсната глава и малки ушички?

— Да. Той ме стисна за ръката.

— Защо?

— Искаше да му кажа къде другаде може да бъдете. Но аз нямаше как да му кажа.

Отокът беше голям. Причинен от огромна лапа.

— Много ме уплаши — добави момичето. — Имаше злобни очи.

— Кога си тръгнаха? — попита Ричър.

— Преди десетина минути.

— Накъде се насочиха?

— Не знам. Така и не можах да им кажа къде да ви търсят.

— Барове, закусвални?

— И той ме попита същото. Но тук няма такива.

Момичето всеки момент щеше да се разплаче.

— Те няма да се върнат — рече успокоително Ричър.

Това беше всичко, което успя да измисли.

Оставиха момичето да разтрива отока си и се насочиха към улицата, която не бяха използвали. И тя беше като другата: тясна, зле осветена и стигаща до оградата на мотела вдясно. Предпазливо завиха зад ъгъла и внимателно огледаха паркинга.

Беше празен.

Колата с хлътналите ламарини беше изчезнала.