Не се връщай

20

Първата се оказа лесна. _Дръж се така, сякаш трябва да си там_. Търнър взе новопридобитата лична карта на Ричър, залепи я под лек наклон към своята, намали скоростта до пълзене и натисна бутона за сваляне на стъклото. Едновременно със спирането щракна и копчето, което отваряше багажника. Цялото представление беше изпълнено с лекота и увереност, като от човек, който всеки ден повтаря една и съща процедура.

Войникът реагира точно според очакванията. Задържа поглед на разтворените като ветрило документи за по-малко от секунда, същото време отдели и на отворения багажник, след което затръшна капака му.

Търнър докосна газта и колата потегли.

Тя въздъхна от облекчение.

— Едмъндс би трябвало вече да е вътре — подхвърли Ричър.

— Да имаш някакви нови идеи?

— Стъпваш на газта при първите признаци на проблеми. Право срещу бариерата. Изкъртването на някаква си желязна пръчка с ивици по нея едва ли ще ни създаде кой знае какви неприятности.

— Може да блъснем някой войник.

— Бъди спокойна, ще отскочи встрани. И войниците имат чувство за самосъхранение като всички останали.

— Ще смачкаме кола, която принадлежи на армията.

— Снощи вече смачках една. С главите на някакви досадници.

— Изглежда, си падаш по повредите на армейско имущество с чужди глави — отбеляза Търнър. С топъл, леко дрезгав глас, който звучеше задъхано и някак интимно. — Като онова бюро в кабинета ми…

Ричър кимна. Беше й разказал историята по телефона. От Южна Дакота. Старо разследване, приключило с повече неудовлетворение, отколкото с резултати. Един кратък разказ, умишлено удължен. Просто за да я задържи на телефона. И да чува гласа й.

— Какви бяха двамата, които си „посъветвал“ снощи? — попита тя.

— Сложно е — въздъхна той. — По-късно ще ти разкажа.

— Дано да имаш тази възможност — отвърна тя.

Приближиха второто КПП. Там установиха, че трошенето на бариери отпада от плана за бягство. Минаваше пет следобед — военният вариант на час пик. Пред бариерата се беше образувала малка опашка от коли, които напускаха базата. От другата страна на загражденията се виждаше горе-долу същата опашка от коли, които чакаха да влязат. На полосата преди изхода вече имаше две коли, а на тази пред входа — три. Дежурните по КПП бяха двама. Единият подскачаше наляво, после надясно, пропускайки по една кола и в двете посоки. Системно, като робот.

Другият беше в будката.

Притиснал слушалката до ухото си, той напрегнато слушаше.

Търнър докосна спирачката. Колата им беше трета поред на стесняващата се полоса. Будката беше малко по-напред и вляво. Отдясно имаше „драконови зъби“ — бетонни еднометрови пирамиди, всяка от тях несъмнено натъпкана с дебела арматура и вкопана дълбоко в асфалта.

Вторият от охраната все още беше на телефона.

Поредната кола спря пред бариерата на насрещната полоса. Първият се наведе да провери документите на хората в нея и да надникне в багажника. После натисна един бутон и бариерата в тяхната полоса се вдигна пред поредния автомобил, напускащ КПП-то.

— Това малко задръстване може да се окаже наш голям приятел — подхвърли Ричър. — Изглежда, че проверката е формална.

— Всичко зависи от разговора по онзи телефон — отвърна Търнър.

Ричър си представи как Трейси Едмъндс влиза през главния вход на ареста и открива, че дежурния капитан го няма в приемната. Някой дребен служител ще отбележи появата й с кимване и това ще е всичко. Въпросът е колко търпение ще прояви Едмъндс. Званието също щеше да изиграе своята роля — и Едмъндс беше капитан като дългия началник на ареста. Равни по чин. Нямаше как да не му отпусне малко аванс. А това означаваше, че няма да скочи веднага на коня и да повиши тон, както би го направил някой майор или полковник. А наличният дребен служител със сигурност нямаше да бърза да се намеси.

Вторият войник продължаваше да говори по телефона в будката. Първият продължаваше своя танц между двете бариери. Втора кола се насочи към вътрешността на базата. Втора кола потегли към изхода. Търнър премести тяхната още няколко метра напред. Вече бяха първи на опашката, но това не означаваше нищо. Отзад ги притискаха следващите две коли, а отпред беше металната бариера. Тя изпусна въздуха от гърдите си, направи ветрило с личните карти, щракна копчето на багажника и свали страничното стъкло.

Вторият войник затвори телефона, отмести го встрани и погледна право към изходящата полоса. Огледа чакащата опашка от коли. Отпред назад и отзад напред. Започвайки от Търнър и свършвайки пак с нея. После излезе от будката и се наведе над спуснатото стъкло.

— Извинявайте, че ви забавихме.

Той плъзна поглед по документите. После направи крачка назад, надникна в багажника и го затръшна. Ръката му се протегна към бутона до будката. Бариерата се вдигна. Търнър премина под нея.

И отново въздъхна от облекчение.

— Остава ни само една бариера — рече Ричър. — А хубавите неща винаги вървят по три наведнъж.

— Наистина ли го вярваш?

— Не, разбира се. Шансът да се повторят три положителни или отрицателни резултата поред е точно дванайсет процента.

Гледано отдалече, третото КПП беше абсолютно копие на второто. Същата опашка от същите три коли на изходната полоса, подобна и на входящата. Отново двама дежурни, единият от които подскачаше наляво и надясно, а другият седеше вътре в будката и говореше по телефона.

Или по-скоро слушаше.

При това много внимателно.

— Тези телефонни разговори май са важни, а? — подхвърли Търнър — В смисъл, че в момента дежурните на КПП-тата имат доста по-важна работа. Задържат на бариерите цял куп старши офицери, част от които със сигурност са от морската пехота. А тези момчета никак не обичат да ги бавят.

— Докато ние обичаме, така ли?

— Не, но сме по-търпеливи от морските пехотинци. Може би защото невинаги трябва да сме в бойна готовност да спасяваме света.

— Баща ми служеше в морската пехота.

— Спасявал ли е света?

— Не, чинът му не беше достатъчно висок за подобни мисии.

— Много бих искала да знам кой е от другата страна на телефона — каза Търнър.

Ричър се замисли за времето, когато самият той беше капитан. Колко време би чакал някой колега със същото звание да си свърши работата? Вероятно не много. Едмъндс обаче можеше да е по-добра. И по-търпелива. А можеше и да не се чувства на място в ареста, въпреки че беше адвокат. Би трябвало да е виждала много арести. Освен ако не беше чиновничка зад бюро. Адвокат, който работи по документи. Всичко беше възможно. Бяха я назначили в УЧР, все пак. Това би трябвало да означава нещо. Но каква част от работата на УЧР се върши по килиите?

— Базата е много голяма — рече на глас той. — Не е задължително обажданията да са от ареста.

— Какво друго може да е толкова важно?

— Може би разчистват пътя на някой генерал. Или просто са си поръчали пица. А може би просто обещават на гаджетата си, че скоро ще се приберат у дома.

— Да се надяваме, че е така — отново въздъхна Търнър. — Поне едно от тези неща, но още по-добре и трите.

Насрещната бариера се вдигна да пропусне поредната кола. Войникът отвън се протегна през изходящата полоса. Провери документите, погледна в багажника и вдигна бариерата. Търнър се премести с едно място напред. Седящият в будката продължаваше да притиска слушалката.

И продължаваше да слуша напрегнато.

— На тях дори не им трябва да им звънят по телефона — обади се Търнър. — Аз нямам нито нашивки, нито някакви други отличителни белези. Преди да ме заключат, ми смъкнаха всичко. В момента изглеждам точно като избягал арестант.

— Или като агент от специалните части с важна мисия. Анонимен, под прикритие. Бъди оптимистка, само не позволявай да ти видят ботушите.

Още една кола влезе в базата, още една излезе от нея. Търнър застана начело на опашката. Щракна багажника, вдигна личните карти и смъкна страничното стъкло. Войникът в будката продължаваше да говори по телефона. Другият беше зает с колите от другата полоса. Недалече от тях „драконовите зъби“ свършваха, а полосата се превръщаше в нормална улица като хиляди подобни във Вирджиния. Точно на разширението беше спряла патрулна кола с обозначителните знаци на окръг Арлингтън.

— Още ли искаш да потроша бариерата? — подхвърли Търнър.

— Само ако се наложи — отвърна Ричър.

Войникът отвън приключи с проверката и вдигна бариерата. Седящият в будката остави слушалката, излезе и се наведе над служебните карти, които Търнър държеше в ръка. Не беше само бегъл поглед. Очите му се местеха от снимките към лицата им и обратно. Ричър се извърна в профил и погледна право пред себе си. Остана полуизтегнат в седалката, опитвайки се да мине за мъж на средна възраст с нормален ръст. Войникът се изправи и отстъпи назад към багажника. После положи длан върху капака и леко го натисна. Разнесе се тихо щракане.

Войникът се отмести от колата и застана до будката.

После натисна бутона до себе си.

Бариерата се вдигна. Търнър докосна газта и колата мина под нея. Малко по-нататък се плъзна покрай последните бетонни „драконови зъби“ и пое по гладката и спретната провинциална улица — широка и удобна, с дървета от двете страни. Подмина арлингтънската патрулка и леко увеличи скоростта.

_Капитан Трейси Едмъндс трябва да е страшно търпелива жена_, помисли си Ричър.