Не се връщай

26

След триста метра Ричър и Търнър стигнаха края на града и Уест Мейн се превърна в старото щатско шосе 7.

— След като тези типове са отгатнали накъде вървим, трябва да приемем, че и армията може да отгатне — подхвърли Търнър. — А дори и ФБР.

Нещо, което превръщаше автостопа в кошмар. Наоколо цареше непрогледен мрак. Една безкрайна зимна нощ в средата на нищото. Един дълъг прав път. Приближаващите се фарове можеха да се видят от километри, но въпросът беше кой стои зад тях. Кой е зад волана? Цивилен или военен? Приятел или враг?

Рискът беше твърде голям.

По тази причина решиха да направят компромис — от онези, при които печелиш нещо и губиш нещо. Горе-долу поравно. Поеха обратно. Търнър остана да чака на банкета на петдесетина метра от последните къщи, а Ричър продължи още малко и опря гръб на една ъглова сграда, която гледаше и към осветена улица. Лампите й хвърляха отблясъци по шосето. Лоша идея, защото по този начин щяха да изпуснат всяка пътуваща в западна посока кола, която се включеше от следващите изходи, но в същото време добра, тъй като Ричър щеше да направи макар и бегла преценка на хората, които пътуваха, прекосявайки града — когато и ако се появяха такива. Разбраха се, че той трябваше да бъде безкрайно предпазлив, но ако се увереше, че всичко е наред, щеше да сигнализира на Търнър, която на свой ред да стъпи на платното с вдигнат палец. Което в крайна сметка му изглеждаше по-скоро печеливша, отколкото губеща идея. Защото, случайно или не, тяхната импровизирана стратегия имитираше един много стар стопаджийски номер — на пътя маха хубаво момиче, обзетият от ентусиазъм водач бърза да спре, но след това дотичва големият грозен приятел на момичето и също се качва.

Но трийсет минути по-късно Ричър започна да си мисли, че идеята е по-скоро губеща. При този много слаб трафик той нямаше време за каквато и да било преценка. Виждаше приближаващите се фарове, заставаше нащрек, колата профучаваше покрай него и докато мозъкът му обработваше най-базисните данни: _седан, домашно производство, модел, година_, колата вече беше подминала Търнър. Много преди той да е взел решение.

По тази причина смени подхода. Щеше да изключи всички седани и всички автомобили с висока проходимост на възраст под пет години и да одобрява всички пикапи и по-старите джипове. Никога не беше чувал армията да провежда издирвателни операции с пикапи, а и по принцип всичките й превозни средства се подменяха далеч преди да навършат пет години. Същото със сигурност важеше и за ФБР. Но съществуваше опасността да попаднат на някое от местните ченгета, което не е на смяна, но е решило да се включи в шоуто със собствения си автомобил. Ако искаха да избегнат и този риск, щяха да висят на пътя през по-голямата част от нощта — нещо, което рано или късно щеше да приключи като евентуалното преспиване в някой от вашингтонските паркове. Просто щяха да ги арестуват рано сутринта вместо късно през нощта.

Продължаваше да чака. Няколко минути по-късно от изток се появиха фарове. Движеха се с умерена скорост, точно както трябва да се движат в чертите на населено място. Той леко се приведе напред. Колата се плъзна покрай него.

Беше седан.

Той отново опря гръб на стената.

Изтекоха пет минути. После седем, осем. А след това — нови светлини. Пак се приведе напред. Беше пикап. В мига, в който отмина, Ричър изскочи на тротоара и размаха левия си юмрук. Петдесет метра по-нататък Търнър стъпи на платното и вдигна палец. Абсолютен синхрон. Пуснат като по конец пас в мач извън сезона. Фаровете на пикапа осветиха неподвижната фигура на Търнър.

Пикапът не спря.

_Мамка му_, изруга Ричър.

Следващият подходящ кандидат се оказа старичък форд бронко, който също не спря. По този начин постъпи и някакъв форд пикап на средна възраст, следван от нов додж рам. После шосето отново опустя. Часовникът в главата на Ричър показваше някъде около десет и половина. Застудя. Беше облечен с две тениски плюс якето с подплатата чудо. Започваше да се тревожи за Търнър, която имаше само една изтъняла от пране тениска и една обикновена риза. _Родена съм в Монтана_, беше казала тя. _Никога не ми е студено_. Той се надяваше това да е истина.

През следващите пет минути не се появи никаква кола. После от изток изскочи нов чифт фарове — широко и ниско разположени. Вероятно седан, прецени Ричър, но въпреки това се наведе напред.

В следващия миг се залепи за стената. Колата действително беше седан, бърза и пъргава. Форд краун Виктория, черна, със затъмнени стъкла и антени върху капака на багажника. Може би собственост на Военната полиция, на ФБР, на Федералната шерифска служба или на Вирджинската щатска полиция. Щом отмина, той мигом се наведе напред. Колата профуча покрай Търнър и продължи с висока скорост по пътя си.

Ричър пак зачака. Една минута, после още една. Нищо освен непрогледен мрак.

След това на изток изплуваха поредните светлини. Доста отдалече, може би все още от Ист Мейн, преди главното кръстовище на града. После приближиха. Колата със сигурност беше вече на Уест Мейн. Лъчите бяха слаби и жълтеникави, рожба на старомодни фарове. Нищо модерно. Никакви халогени. Ричър зае позиция на своя ъгъл. Фаровете се приближаваха. Бавно, но стабилно. После се плъзнаха покрай него.

Пикап.

Прибегнаха до същото изпълнение. Неговият ляв юмрук, нейният палец.

Пикапът намали, после спря.

Търнър стъпи на платното, пъхна глава през сваленото дясно стъкло и започна да говори. През това време Ричър вече преодоляваше петдесетметровото разстояние, делящо го от спрелия автомобил.

Този път Жулиета потърси Ромео. Нещо, което беше необичайно. В повечето случаи Ромео беше този, който предлагаше поредните новини. Но трудът им беше така разпределен, че понякога и Жулиета получаваше новата информация.

— Никаква следа от тях, чак до Уинчестър — обяви мъжът с псевдоним Жулиета.

— Това сигурно ли е? — попита Ромео.

— Проверката беше извършена крайно внимателно.

— Добре. Но задръж хората ни в района. Големият ни шанс е онази автобусна линия.

— Разбрано.

*

Ричър дотича до пикапа, леко задъхан. Беше стар шевролет, произведен и купен за работа, а не за шоу. Мъжът зад волана беше жилаво около седемдесетгодишно старче, кожа и кости, с рядка бяла коса. Търнър го представи по доста странен начин:

— Този господин пътува за окръг Минерал в Западна Вирджиния. Отива на едно място, наречено Кийзър, недалече от границата с Мериленд.

На Ричър това не му говореше нищо, но Западна Вирджиния звучеше с една идея по-добре от тази, обикновената Вирджиния. Той пъхна глава през прозореца редом с Търнър и обяви:

— Сър, много ще сме ви благодарни, ако ни вземете.

— В такъв случай скачайте в кабината и да потегляме — отвърна старчето.

Седалката беше цяла, но кабината се оказа доста тясна. Търнър влезе първа. Ричър я последва, затръшна вратата и притисна рамо в стъклото, но въпреки това за Търнър остана съвсем малко пространство между. В замяна на това седалката беше мека и удобна, а в кабината беше топло. Двигателят работеше гладко и равномерно и с лекота вдигаше около сто. Вървеше така, сякаш никога нямаше да спре.

— А вие всъщност накъде сте се запътили? — попита старчето.

— Търсим работа — отвърна Ричър, спомнил си за младата двойка в Охайо с проскубаното куче, която пътуваше в червеното силверадо. — По тази причина ни устройва всяка посока.

— А каква работа търсите по-точно?

Това постави началото на обичайния стопаджийски разговор, по време на който и двете страни дрънкат небивалици, базиращи се на полуистини, а много често и на въздух под налягане. Ричър се беше разделил с армията преди доста време и оттогава насам му се беше налагало да работи какво ли не — портиер на нощен клуб, чистач на басейни, дървосекач, разрушител на стари сгради, берач на ябълки, хамалин. Говореше за всичко това така, сякаш винаги е било единственото му занятие. Търнър от своя страна се зае да описва работата си като сервитьорка, секретарка и пътуваща продавачка на кухненски съдове — според Ричър все неща, с които се беше занимавала вечер или през уикендите в гимназията и колежа. Старецът пък им разказа за отглеждането на тютюн в двете Каролини и на коне в Кентъки и за работата си като шофьор на камион с осемнайсет колела, с който превозвал въглища в Западна Вирджиния.

Минаха през Уинчестър, прекосиха на два пъти магистрала I-81, а след това се насочиха към щатската граница и региона на Апалачите. Не след дълго започнаха дългото изкачване на северните склонове на планината Шенандоа по стръмен, изпълнен със завои път, нагоре към връх Джордж. Моторът напрегнато виеше, слабата светлина на фаровете подскачаше и почти изчезваше при по-острите завои. Някъде около полунощ вече бяха в Западна Вирджиния, все още високо в планината. Пътят пресичаше девствени гори и стигаше чак до Алегените.

После Ричър видя пожара на запад от тях, южно от пътя, сред гористите склонове на планината. Жълто-оранжево сияние на фона на черното небе. Като голям огън на открито или някакъв предупредителен сигнал. Прекосиха заспало градче на име Кейпън Бридж, продължавайки да се приближават към огъня. Така изминаха около километър и половина, след което пътят изви право към него.

— Ако нямате нищо против, ние ще слезем тук, сър — обади се Ричър.

— Тук ли? — обърна се да го погледне старчето.

— Мястото ми изглежда добро.

— За какво?

— Отговаря на нашите нужди.

— Сигурни ли сте?

— Да, много ще сме ви благодарни.

Старецът промърмори нещо под носа си. Очевидно беше объркан, но все пак вдигна крак от педала и пикапът рязко намали скоростта си. Търнър също не можеше да разбере какво става и се обърна да погледне Ричър така, сякаш е полудял. Пикапът спря встрани от тесния планински път. Гори отляво, гори отдясно. Нищо напред, нищо назад. Ричър отвори вратата и се измъкна навън, Търнър го последва. Благодариха на старчето и му помахаха за сбогом. Останаха сами сред непрогледния мрак, дълбоката тишина и мразовития нощен въздух.

— Ще ми обясниш ли защо напуснахме топлия пикап, за да се озовем в тази пустош? — попита Търнър.

Ричър махна с ръка към огъня, който пламтеше малко напред и вляво.

— Виждаш ли онова нещо там? — попита. — Това е нашият банкомат.