Не се връщай

51

— Не спирай! — предупреди Търнър, но въпреки това Ричър натисна спирачката.

Просто не успя да се сдържи. Момичето заобиколи червеното купе и излезе на тротоара. Носеше жълта тениска, дънково яке и черен торбест панталон. Беше обула на бос крак жълти маратонки без връзки. Слаба, с дълги крайници. Остри лакти и колене, коса с цвета на изсъхнала слама — дълга, вълниста, разделена на път, стигаща до средата на гърба. Лицето й беше още детско, като на всеки тийнейджър. Сини очи над високи скули, разтеглени в насмешлива полуусмивка устни — сякаш животът й беше пълен с малки неприятности, които съумяваше да посрещне с търпение и добронамереност.

Момичето пое на север, в обратна посока.

— Гледай напред, Ричър — предупреди го Търнър. — Натисни газта и я задмини, без да спираш. Това е заповед! Карай до края на улицата. По-късно ще установим дали това е тя и ще решим какво да правим.

Ричър се подчини. Колата увеличи ход, достигайки скоростта на човек, който бяга за здраве. Задминаха момичето в момента, в който заобикаляше бялата кола на военното ченге, без да й обръща внимание. Явно не знаеше, че тази кола е на улицата заради нея. Не са й казали, помисли си Ричър. А и какво да й кажат? _Здравей, малката, ние сме тук, за да арестуваме баща ти, в случай че се появи. Ти не го познаваш, но от известно време той знае за твоето съществуване_.

Фигурата на момичето бавно се смаляваше в страничното огледало. Не след дълго колата стигна до Т-образното кръстовище и зави наляво. Ричър я погледна за последен път и натисна газта.

Никой не ги последва. Изминаха стотина метра, спряха и зачакаха. Улицата зад тях беше все така пуста. Теоретично погледнато, това беше леко разочарование, но Ричър не го усети като такова. В този конкретен момент изобщо не мислеше за двамата оцелели пътници от онази кола с хлътналите врати, които не бяха успели да се качат на самолета. Сега те бяха най-малката му грижа.

— Казаха ми, че живее в кола — промърмори той.

— Може би майка й си е намерила нова работа. Или нов приятел.

— Забеляза ли някакви възможности за наблюдение?

— Нищо, поне на пръв поглед.

— Може би трябва да се присъединим към компанията и да паркираме на улицата. Ако не излезем от колата, нищо няма да ни се случи.

— Аз пък мисля, че има по-добър начин — поклати глава Търнър и се наведе над картата.

Миг по-късно започна да се оглежда във всички посоки, очевидно търсейки достатъчно високо място за наблюдение. Южно от тях имаше много такива — главно на Холивуд Хилс. Хълмовете се издигаха над смога, но бяха много далече, а и от юг нямаше видимост към предната част на къщата. В крайна сметка тя избра една точка на северозапад, на естакадата, свързваща 134-та и 101-ва. Беше достатъчно висока и почти заобикаляше малкия квартал.

— Бихме могли да симулираме повреда, стига на рампата да има банкет. Прегряване или нещо подобно. Колата ни изглежда напълно подходяща за аварии от подобен тип. Можем да останем там с часове. ФБР не предлага пътна помощ, а ако се появи някоя патрулка на лосанджелиската полиция, ще им кажем: „Окей, окей, потегляме. Моторът ни вече изстина“.

— По-скоро ще се появи главен сержант Еспин, който наблюдава околността и няма как да пропусне спрялата там кола — каза Ричър.

— В такъв случай потегляме в момента, в който при нас спре кола без отличителни знаци — кимна Търнър. — Ако е Еспин, ще му се измъкнем някъде из лабиринтите на Бърбанк.

— Ще му се измъкнем далече преди Бърбанк — поправи я Ричър. — Бас държа, че не са му дали някоя състезателна кола.

Започнаха да се оглеждат за заложна къща. Искаха да купят една качествена вещ за кратко ползване, която да платят с крадена кредитна карта. Поеха по задните улички към Западен Холивуд и не след дълго установиха, че имат доста голям избор.

— Покажете ми най-добрите бинокли, с които разполагате — каза Ричър на човека зад тезгяха на първото магазинче, в което влязоха.

Биноклите се оказаха доста, повечето от тях стари. Което беше нормално. Преди години, по времето на баща му, бинокли се купували просто защото се предлагали. Във всяка къща имало по един от тях, обикновено в комплект с енциклопедия. Които никой не използвал. Или 8-милиметрова видеокамера — в случай че в къщата живее семейство на висш офицер, от полковник нагоре. Подобни вещи били задължителни. Част от свещените задължения на семейния мъж. Но днес тези семейни мъже бяха мъртви, а в къщите на порасналите им деца нямаше кой знае колко свободно място. По тази причина въпросните светини отиваха отначало в килерите, забутани сред акустични китари и колежански шапки, обикновено в оригиналните си кожени калъфи, а след това в най-близкия оказион. Цените им варираха от ниски до много ниски.

Спряха се на бинокъл, който харесаха и двамата. Мощен, но не много тежък, с удобни окуляри. Балдачи плати и те тръгнаха обратно към колата.

— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се стъмни — подхвърли Търнър. — И без това дотогава няма да се случи нищо. Особено ако майка й има нова работа. Еспин не може да види черната ни кола в мрака, а улицата сигурно ще е достатъчно осветена, за да можем да използваме бинокъла.

— Добре — съгласи се Ричър. — През това време можем да ядем някъде. Наблюдението сигурно ще отнеме часове. Колко дълго си готова да чакаш?

— Колкото трябва. И колкото пъти трябва.

— Благодаря ти.

— Не съм сигурна дали това ще бъде най-умното или най-тъпото нещо, което съм правила за мъж, с когото имам връзка — добави тя.

Ядоха в Западен Холивуд. Обилно, бавно и скъпо за сметка на Питър Пол Лозано, оставяйки късния следобед да премине в ранна вечер. Върнаха се в колата, когато уличното осветление стана по-ярко от небето, а след това поеха по булевард „Сънсет“ към 101-ва улица. Трафикът беше натоварен както винаги, а небето използва пропилените в пътуване минути, за да потъмнее още повече. Когато стигнаха до естакадата, от деня вече нямаше и следа.

На рампата липсваше банкет, но вместо него имаше висока мантинела с жълти светлоотразителни стрелки. Спряха под нея така, че арматурното табло да засвети като коледна елха. С бинокъл в ръка, Търнър започна да му дава указания как да премести колата до възможно най-добрата точка за наблюдение. После Ричър изключи двигателя. Намираха се на около триста метра от синята входна врата и петнайсетина метра над нея. Точно както в наръчника. Права линия, под възходящ наклон. Повече от задоволително. Всъщност отлично. Синята врата беше затворена. Старото червено купе все още беше на алеята. Малибуто на ФБР го нямаше на улицата, но хамърът още беше там. Също като малката бяла кола на двайсет метра от него. Подредбата на останалите коли беше претърпяла лека промяна. Дневната смяна се прибираше у дома, нощната тръгваше за работа.

Редуваха се да използват бинокъла. Ричър беше опрял гръб на своята врата и гледаше през отворения прозорец на Търнър. Увеличеният образ беше тъмен и неясен. Нямаха прибор за нощно виждане, но в общи линии бинокълът предлагаше достатъчно възможности за наблюдение. На сантиметри зад гърба му ръмжеше безкрайна колона от коли, която излизаше от 101-ва, за да се включи в 134-та. Никой не спря да им предложи помощ. Старият кораб се поклащаше от въздушната струя и това беше всичко.

— Преди малко бяха в Западен Холивуд — каза Ромео. — Купиха си нещо от една заложна къща и платиха с картата на Балдачи. После вечеряха в един изключително скъп ресторант за сметка на Лозано.

— Защо от заложна къща? — попита Жулиета.

— Няма значение. Въпросът е защо се мотаят из Западен Холивуд, вместо да изпълняват плана си. Например да засекат точното местонахождение на госпожица Дейтън. От поведението им може да се заключи, че вече са го открили.

— А как са се добрали до него?

— Не е важно как. Важното е какво ще предприемат оттук нататък. Може би са отскочили до Западен Холивуд, докато чакат да се стъмни. Ако е така, значи вече са някъде около къщата, готови за дълго наблюдение.

— Но нашите момчета вече не са там.

— Върни ги обратно. Кажи им да използват военни средства за наблюдение и да определят къде би се разположил един опитен екип. Подходящите места едва ли са много. Сред тях със сигурност няма да фигурира някой съседски двор. Би трябвало да са заели по-отдалечена позиция. Оперативният план за действие изисква директно наблюдение от по-висока кота. Например горните етажи на изоставена сграда, водонапорна кула или покрива на някой многоетажен паркинг. Предай на нашите да изготвят списък на подобни сгради в околността, а след това да се разделят и да започнат да ги проверяват. По този начин ще бъдат по-ефективни. Трябва да го направят веднага, още тази вечер.

— В заложните къщи се продават и пистолети.

— Едва ли са стигнали дотам. Все още се намират в период на изчакване. А и Калифорния си има своите закони за търговия с оръжие. Освен това са похарчили само трийсет долара.

— С кредитната карта. Но биха могли да доплатят в брой. Портфейлите на Лозано и Балдачи са били тъпкани с пари.

— За да прикрият незаконна покупка? В такъв случай не биха се мотали толкова дълго в онзи ресторант. Не и в същия квартал. Биха се държали по-нервно, биха отишли другаде. Такова е вътрешното ми чувство. Затова приемам, че все още са невъоръжени.

— Надявам се да си прав — каза Жулиета. — Ако е така, със сигурност ще ни бъде по-лесно.

Търнър задържа бинокъла в продължение на трийсет минути, след което го подаде на Ричър и разтърка очи. Той раздалечи окулярите и нагласи фокуса — действие, което изискваше почти цял оборот на шайбата. Тя ли е сляпа или аз, зачуди се той.

— Ще звънна още веднъж на сержант Лийч — промърмори Търнър. — Искам да разбера дали е добре.

— Предай й моите най-сърдечни поздрави — каза Ричър и насочи вниманието си към обекта на триста метра под тях, слушайки разсеяно заключителните реплики на разговора.

Но там не ставаше нищо особено. Хамърът си беше на мястото, също като малката бяла кола. Никой не влизаше или излизаше през синята входна врата. По всичко личеше, че сержант Лийч е добре. Също и приятелката й Маргарет Вега. Поне засега.

Разговорът беше кратък. Търнър не каза нищо особено, но Лийч очевидно долови неизказаното и също така очевидно беше съгласна с нея, че заровете вече са хвърлени и възможностите са само две — побеждаваш или се прибираш у дома.

Синята врата продължаваше да е затворена. През по-голямата част от времето Ричър държеше бинокъла закован в нея, но на всеки двайсетина секунди го отместваше и леко встрани, за да огледа обстановката наоколо. Проследи пътя, по който бяха дошли, още от пряката с пикапа пред бакалията, захвърленото детско колело и колата на трупчета.

После идваше ред на главната артерия — в случая Вайнленд Авеню, което беше горе-долу на същото разстояние, южно от скоростната магистрала, колкото адвокатската кантора, северно от нея.

След това отново насочи бинокъла към синята врата, която продължаваше да е затворена.

После се зае да оглежда успоредните улици, но този път отдясно вместо отляво, в обратна посока от Т-образното кръстовище. Разположението на къщите беше огледално на тези под тях. Същото райониране, същият тип улици. Отвъд се виждаше пак същата главна артерия — „Вайнленд“, но още триста-четиристотин метра по-нататък, в южна посока. Което нарушаваше правоъгълната форма на квартала — по-висок отдясно, по-нисък отляво. Нещо като вимпел. Малко над горната му дясна част се намираха магистралата и адвокатската кантора под нея. А малко под долната му дясна част имаше някаква стара закусвалня с голям паркинг.

Ричър знаеше в коя посока ще тръгне.

Отново насочи бинокъла към затворената синя врата.

Вратата остана затворена точно до осем без една минута. После на прага отново се появи тя, същата както преди. С широка и почти грациозна крачка, вълниста коса, жълта тениска, яке и маратонки без връзки. Най-вероятно пак на бос крак. Може би имаше все същото насмешливо изражение. Но навън вече беше тъмно, а и оптиката имаше своите ограничения.

Тя беше същата както преди.

Но този път смени посоката.

Тръгна на изток вместо на запад. В обратна посока на магистралата. Към главната улица. Зад нея нямаше никой. Нито сянка, нито някаква охрана. Ричър посочи с ръка, а Търнър кимна.

— Възможно ли е да не са казали нищо и на двете? — попита той.

— Ясно е, че поне на детето не са казали — отвърна тя. — Няма как да изтърсят нещо от сорта: _Открихме баща ти, но решихме да го арестуваме_.

— Но биха могли да го кажат на майката. Ако обаче ме арестуват и хвърлят ключа в морето, тя едва ли ще може да разчита на някаква издръжка.

— Какво си намислил?

— Не изпратиха никого да я следи, а би трябвало. Ясно е, че след като не мога да стигна до нея в къщата, ще опитам извън нея. Но въпреки това я оставят сама. Единствената логична причина е, че не са им казали. Вероятно защото няма как да обяснят защо четирима души ги следват навсякъде. И по тази причина не изпращат никого.

— Освен това са скръндзи — добави Търнър. — Ако им кажат за какво става въпрос, ще трябва да им изпратят домашна помощница от службата, а това струва пари.

— Окей, ясно — кимна Ричър. — Но след като майката и детето несъзнателно играят ролята на примамка и когато напускат къщата, то Еспин или федералните могат да организират проследяване отдалече или с помощта на уж случайна кола.

— Съгласна съм.

— Но засега никой не помръдва. Колите им са на местата си.

— Може би изчакват да се отдалечи още малко.

— Ще видим.

Не се случи нищо. Момичето стигна до далечния край на улицата, свърна вдясно и изчезна. Къщата остана затворена, а колите отпред не запалиха двигателите си.

— Може би разполагат с още един екип — подхвърли Търнър.

— Ти би ли одобрила подобен бюджет?

— Естествено.

— А те? След като дори не са им изпратили домашна помощница?

— Добре. Екипът е само един и не мърда от мястото си. Мързел и самодоволство. Освен това ще им бъде трудно да си намерят ново място за паркиране.

— Не мърдат, защото ме мислят за достатъчно тъп, за да отида пеша и да почукам на вратата.

После се появи някаква кола. От далечния край на квартала, отбила от „Вайнленд“ и изминала същия път, който бяха изминали и те. Фаровете й извиваха наляво и надясно, но след като излязоха на улицата и продължиха направо, изведнъж станаха ослепителни. Подминаха хамъра, подминаха синята врата, изравниха се с бялата кола и спряха. Водачът включи на заден ход и натисна газта. Колата рязко потегли обратно. Покрай къщата и хамъра и надолу по улицата, чак до последното паркомясто. Което очевидно беше много по-далече, отколкото би желал шофьорът. Колата паркира плътно на втора линия, фаровете угаснаха. От нея слязоха двама мъже, почти неразличими в мрака. Бяха по-скоро сенки. Едната доста по-голяма от другата.

Мозъкът на гущера се пробуди. Един милиард години по-късно Ричър се приведе сантиметър напред.