Не се връщай

55

Ричър отби на банкета, извъртя се назад и грабна телефона, който продължи да вибрира в ръката му и да звъни пронизително. На дисплея беше изписано _входящо повикване_ — една абсолютно излишна информация при наличието на острите писъци и вибрации. Но там се появи и нещо по-полезно — името _Шраго_. Отвори капачето и притисна апарата към ухото си.

— Ало?

— Райкард? — прозвуча непознат глас.

— Не е Райкард — отвърна Ричър.

Тишина.

— А бе вие какво си въобразявате? — презрително подхвърли Ричър. — Някакви си склададжии срещу Сто и десета част на ВП? И тримата са извън строя. Останал си единствено ти. Сам-самичък. Как се чувстваш като следващата мишена?

Мълчание.

— Според мен не го заслужаваш — добави по-меко Ричър. — Не е честно и аз го знам много добре. Защото съм наясно как действат онези от Пентагона. Съчувствам ти и мога да ти помогна да се измъкнеш.

Тишина.

— Казваш ми имената им, връщаш се в Браг и забравям за теб.

Мълчание. После мембраната издаде три кратки сигнала и на екрана се изписа _край на разговора_. Ричър подхвърли телефона обратно на седалката и промърмори:

— Попитах те два пъти, трети няма да има.

Продължиха пътя си. Не след дълго пред очите им се появи Студио Сити, нагъсто застроен и оживен град. От двете страни на булеварда се нижеха офиси и магазини — някои в самостоятелни сгради, други обединени в малки търговски центрове като онзи в Северен Холивуд, до които се стигаше по вътрешни алеи. Част от тях разполагаха с отделни паркинги. Номерата на сградите се виждаха трудно, тъй като повечето магазини бяха тъмни. На два пъти се отбиха в погрешни паркинги, но сравнително скоро се озоваха на правилното място. Ниска варосана сграда с пет отделни офиса. Адвокатът на Голямото куче заемаше този в средата.

Оказа се обаче, че вече не е така.

Средният офис беше зает от някаква фирма за данъчни консултации. _Se Habla Español_, плюс още стотина езици.

— За шестнайсет години нещата се променят — обади се Търнър. — Едни хора се пенсионират, заменят ги други.

Ричър не каза нищо.

— Сигурен ли си, че това е адресът?

— Мислиш, че съм сбъркал, така ли?

— Може да ти бъде простено.

— Благодаря, но съм сигурен — тръсна глава Ричър и пристъпи напред, за да вижда по-добре.

Табелите бяха доста старомодни, а също и хвалбите, и обещанията. Адвокатът не се беше пенсионирал наскоро.

В дъното блещукаше слаба светлина.

— Таймерът на алармата — отгатна Търнър. — Вътре няма никой.

— Зима е — заяви Ричър. — Времето за плащане на данъци. Човекът е там.

— Е, и?

— Можем да поговорим с него.

— За какво? Може би очакваш да ти върнат надвзети суми?

— Най-вероятно препраща пощата на предишния наемател, а може би дори го познава. Освен това има шанс той да се окаже и хазяинът.

— А може би адвокатът е умрял преди десет години — каза Търнър. — Или се е преместил в Уайоминг.

— Има само един начин да разберем — отвърна Ричър, протегна ръка и силно почука по стъклото. — В този късен час ще бъде най-добре ти да проведеш разговора…

Жулиета позвъни на Ромео, защото и той имаше своите отговорности.

— Шраго докладва, че Ричър е докопал телефона на Райкард. Вероятно и пистолета. Освен това знае, че те са обикновени склададжии от Форт Браг.

— Не му е било трудно да направи връзката, като има предвид биографията на Задран — отвърна Ромео.

— Останахме само с един човек. Почти беззащитни.

— Шраго си го бива.

— Срещу тях? Вече изгубихме трима души.

— Това тревожи ли те?

— Разбира се, че ме тревожи. Губим играта.

— Някакви предложения?

— Мисля, че вече е време. Знаем кой е обектът на Ричър. Не ни остана нищо друго, освен да дадем зелена светлина на Шраго.

За момент изглеждаше, че Търнър ще се окаже права. Светлинка на включен таймер и нищо повече. Но Ричър продължи да чука и усилията му най-сетне дадоха резултат. В дъното на коридора се появи мъж, който размахваше ръце, за да го накара да престане. Ричър също размаха ръце, приканвайки го да се приближи. Нещата зациклиха. Мимиките на непознатия казваха _не приемам клиенти нощем_, в резултат на което Ричър изведнъж се почувства като малко дете, което чука на вратата на доктора посред нощ и вика: _Елате бързо, старият Джеб е погребан жив под купчина данъчни декларации!_ За щастие, човекът зад стъклото отстъпи пръв. Изпусна въздишка на досада и тръгна по коридора. Стигна до вратата, издърпа резето и отвори.

Оказа се млад, може би под трийсетте, азиатец. Беше облечен със сив панталон и червен суичър.

— Какво желаете?

— Да се извиним — отвърна Търнър.

— За какво?

— Че ви отнемаме от времето. Наясно сме, че то е ценно за вас, но се надяваме да ни отделите пет минути. Ще ви платим сто долара за тях.

— Кои сте вие?

— Да речем, че в момента сме държавни служители.

— Може ли да видя някакъв документ?

— Не.

— Но искате да ми платите сто долара, така ли?

— Само ако разполагате с актуална информация.

— За какво?

— За адвоката, който е използвал това място преди вас.

— Какво за него?

— Конгресът ни е възложил задачата да потвърдим достоверността на определена информация от пет различни източника. Вече сме проверили четири от тях и се надяваме вие да сте петият. Ако това се случи, всички ще се приберем у дома.

— Каква информация?

— Ще ви зададем един предварителен въпрос, който малко или много е чиста формалност. Разполагате ли със сведения дали обектът на нашето разследване е жив или мъртъв?

— Да, разполагам.

— И?

— Човекът е жив.

— Много добре — кимна Търнър. — Това ще ни свърши добра работа. А сега искаме да получим трите му имена по паспорт и настоящия му адрес.

— Трябваше да дойдете най-напред при мен, а не да ме оставяте последен — отвърна азиатецът. — Аз му препращам личната кореспонденция.

— Имахме заповед да проверим най-напред по-трудните източници. Така очакванията ни нарастваха. Отгоре надолу, а не по обратния път.

— Ще ви го напиша.

— Благодаря — кимна Търнър.

— Трябва да бъде максимално точен — обади се Ричър. — Предполагам, знаете колко са педантични сътрудниците в Конгреса. Ако някой е написал „авеню“, а друг — „ав.“, го правят на въпрос.

— Не се безпокойте — отвърна азиатецът.

Трите имена на адвоката бяха Мартин Мичъл Балантайн. Освен това не се беше преместил в Уайоминг. Адресът му все още беше в Студио Сити, Лос Анджелис, Калифорния. Почти на две крачки. Според картата на Търнър мястото се намираше на Колдуотър Кениън Драйв, откъм страната на „Вентура“. И вероятно адвокатът открай време си живееше там.

Което най-вероятно означаваше, че адвокатската му кариера не е била особено блестяща. Адресът беше на апартамент, построен някъде през 30-те години на миналия век, а това означаваше повече от осемдесет години разруха. Изглеждаше ужасно старомоден и овехтял. Стени в цвят на тъмнозелена луга, жълта светлина в прозорците.

— Не очаквай кой знае какво, защото може би изобщо няма да ни приеме — предупреди Търнър. — Доста е късно за неканени гости.

— Лампите му все още светят — рече Ричър.

— Другият вариант е да не си спомня нищо. Оттогава са изтекли цели шестнайсет години.

— От това положението ни не може да се влоши.

— Освен ако не реши, че целта ни е да обработим свидетел на обвинението.

— Би трябвало да го приеме като показания под клетва.

— Няма да се изненадам, ако просто ни изхвърли.

— Няма да го направи. Той е само един самотен старец, който със сигурност мечтае за гости.

Балантайн не ги изхвърли, но и не беше особено въодушевен от визитата им. Остана прав под рамката на вратата с физиономията на човек, който цял живот е отварял на неканени гости късно вечер. Беше среден на ръст и изглеждаше сравнително здрав. Годините му не бяха много над шейсет. Но изглеждаше уморен, мрачен, едва ли не печален. Имаше вид на човек, който се е опитал да завладее света, но е загубил. На устната му личеше белег, който очевидно не беше резултат от хирургическа намеса. А зад гърба му надничаше жена, която би трябвало да е съпругата му. Със същата мрачна физиономия, но не така вяла и по-открито враждебна.

— Бихме желали да купим петнайсет минути от времето ви, господин Балантайн — каза Ричър. — Какво ще кажете за сто долара?

— Вече не практикувам право — отвърна домакинът. — И нямам лиценз.

— Пенсиониран ли сте?

— Не, отстраниха ме от колегията.

— Кога?

— Преди четири години.

— Искаме да поговорим за един доста стар случай.

— На какво се дължи вашият интерес?

— Правим филм по него.

— Колко стар е случаят?

— Отпреди шестнайсет години.

— Срещу сто долара?

— Ваши са, стига да ги поискате.

— Влезте, пък ще видим дали ще ги поискам — отмести се от вратата човекът.

Влязоха в тесен коридор, след това се озоваха в тесен хол, обзаведен с доста по-добри мебели от това, което очакваше Ричър. Сякаш по някое време семейство Балантайн е било принудено да напусне предишното си, очевидно много по-добро жилище. Преди четири години може би. Отстранен от адвокатската колегия, може би глобен или съден, а може би тотално разорен.

— А ако не мога да си спомня? — попита Балантайн.

— Пак ще получите парите — отвърна Ричър. — Стига да направите честни усилия.

— Какъв е случаят?

— Преди шестнайсет години сте изготвили клетвена декларация от името на Хуан Родригес, известен още като Голямото куче.

Балантайн се приведе напред, готов да спечели сто долара срещу честните си усилия, но на практика беше спечелил някъде около долар и четвърт.

Съобразил това, той отново изправи гръб.

— Онази история, свързана с армията?

По гласа му личеше, че си е спомнил, но това не го правеше особено щастлив. Лош спомен, изскочил от царството на мъртвите. Сякаш „онази история, свързана с армията“ му беше причинила големи неприятности.

— Да — кимна Ричър. — Онази история с армията.

— А защо се интересувате от нея?

— Понеже сте използвали моето име в съчинението си.

— Вие ли сте този? — смая се Балантайн. — Тук, в дома ми?! Нима не пострадах достатъчно?

— Я се махайте от тук! — отсече жена му. — Веднага!

Очевидно говореше сериозно, защото повтори думите си още няколко пъти, наблягайки на _веднага_. Тонът, с който ги изричаше, беше доказателство, че съгласието е оттеглено и настъпва моментът на злоупотреба с гостоприемството. А Ричър беше обещал на Търнър два палеца върху пусковия бутон на ракетата, освен това се притесняваше леко, че контактува с евентуален свидетел на обвинението.

По тази причина стана и си тръгна, следван от Търнър. Спряха едва когато се озоваха при колата, и се облегнаха на капака.

— Значи всичко опира до архивите — промърмори Търнър.

— Стискай палци да е така.

— Ще използваш ли Съливан?

— А ти би ли я използвала?

— Абсолютно. Тя е старши офицер и работи за Военния съд, а не за някакви си „Човешки ресурси“.

— Съгласен съм — кимна Ричър, извади джиесема от джоба си и набра Едмъндс.