Не се връщай

46

Той застана встрани от тоалетната. Като най-обикновен пътник. Като човек, който търпеливо си чака реда. Вратата беше сгъваема, с две крила. Кремава на цвят, леко замърсена. Пантите бяха отдясно. Нищо, което да го изненада. Отвътре долетя приглушеното засмукване на казанчето. Последва кратка пауза, вероятно за миене на ръцете, после червеният полукръг под бравата се смени със зеления. Центърът на вратата хлътна навътре, а лявото крило се плъзна по релсичките си. Ричър го изчака да измине три четвърти от разстоянието и лявата му ръка се стрелна в разширяващия се процеп. Ударът попадна в гърдите на мъжа, който политна назад и се блъсна в панела зад тоалетната чиния.

Ричър проникна вътре миг по-късно, използвайки инерцията на тялото си. С помръдване на хълбока си върна вратата в затворено положение. Пространството беше никакво. Не стигаше дори за собствената му маса. Оказа се плътно притиснат в мъжа. Гърди в гърди, лице в лице. Извъртя се леко наляво, с бедрото напред. Така щеше да бъде предпазен от евентуално коляно в слабините. Дясната му ръка се стрелна хоризонтално напред, притискайки гърлото на мъжа. Той понечи да се бори, но тясното пространство блокираше движенията му. Два сантиметра вляво, два вдясно. Това беше всичко, което можеше да получи. Никакъв замах, никаква инерция. Лявата ръка на Ричър се плъзна назад, хвана дясната китка на мъжа и я завъртя като топка на брава. Натискаше с цялата си сила, все повече и повече, без да спира нито за миг. За да прогони агонизиращата болка, бърборкото се нуждаеше от нещо като пирует или акробатичен отскок в обратна посока. Но липсата на пространство не му го позволяваше.

Лакътят му постепенно се извърташе встрани и нагоре, заставайки точно срещу лицето на Ричър, на сантиметър от страничната стена. После Ричър отмести дясната си ръка от гърлото му и заби собственият си лакът в този пред себе си. Рязко, право надолу. Разнесе се остро пропукване и ръката на противника изведнъж се прегъна под ъгъл в посока, в която нито една ръка не може да се прегъне.

Мъжът изкрещя и тежко се стовари върху капака на тоалетната чиния. Ричър се надяваше, че вратата ще попречи на писъка да проникне в тесния коридор или той просто ще потъне в свистенето на въздуха и грохота на моторите. После счупи и другата му ръка по същия начин. _Завъртане, завъртане, рязък удар_. Вдигна го за яката и пребърка джобовете му. Някак интимно, плътно притиснат в него. Човекът продължаваше да се бори. Бедрата му се движеха така, сякаш кара велосипед, но Ричър не усети нищо друго освен леко побутване.

Портфейлът се оказа в десния заден джоб, също като предишния. Ричър го взе, извъртя се наляво и заби лакът в гърдите му. Тежък удар, нанесен със смазваща сила. Бърборкото рухна обратно върху тоалетната чиния, а Ричър се измъкна от оплетените му крайници, излезе странично през вратата и се озова в коридора. Затвори след себе си, доколкото беше възможно, и спокойно измина краткото разстояние до мястото си.

Вторият портфейл беше зареден горе-долу като първия. Солидна пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, очевидно получени като ресто, тесте кредитни карти плюс шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка, под която пишеше Роналд Дейвид Балдачи.

Липсваше военна карта.

— Ако досието на единия е засекретено, значи и при другите е така — подхвърли той.

— Или са цивилни.

— Не вярвам.

— В такъв случай трябва да са от Форт Браг. Към това навеждат шофьорските книжки от Северна Каролина.

— Кой в днешно време служи във Форт Браг?

— Близо четирийсет хиляди души. Върху площ над шестстотин квадратни километра. При последното преброяване си е било напълно самостоятелно градче. Населено предимно с хора от ВВС, включително Осемдесет и втори полк. Но има и много други — от специалните части, от „Психологически операции“, школата към Кенеди Сентър, Шестнайсети полк на ВП и още куп други.

— С две думи, постоянен трафик от и за Афганистан — отбеляза Ричър.

— Включително логистичните части. Те са пренесли цялото снаряжение там, а сега го прибират обратно. А може би не…

— Продължаваш да мислиш, че това е като номера на Голямото куче, нали?

— Но с по-добра и по-голяма стока. Според мен изобщо не е предназначена за вътрешна консумация, а по-скоро я продават на местните.

— Скоро ще разберем — кимна Ричър. — Все пак сме само на крачка от истината.

— Тя може да почака — каза Търнър. — Което трябваше, ти го свърши. Сега обаче ти предстои среща с дъщеря ти.

Пет минути по-късно мъжът излезе от тоалетната. Блед, изпотен и някак смален. Движеше само долната част на тялото си. Горната беше странно неподвижна, като на зле функциониращ робот. Той прекоси вдървено пътеката и седна на мястото си до бабата.

— Трябва да помоли стюардесата за малко аспирин — подхвърли Ричър.

Оттук нататък полетът протече нормално. Храна не се сервираше. Не и в икономична класа. Но можеше да си купиш нещо — основно малки химически пелети, майсторски опаковани като различни естествени продукти. Но Ричър и Търнър не си купиха от тях. Бяха с нагласата да обядват в Калифорния. Това означаваше, че ще огладнеят здраво. Ричър нямаше нищо против глада. Вярваше че той изостря сетивата и стимулира изобретателността. Още едно старо наследство от еволюцията. Когато си гладен, търси по-хитър начин да докопаш поредния рошав мамут. Не утре, а още днес.

Той реши, че може да си позволи три часа сън, след като Лийч го беше събудила в четири сутринта. Затвори очи. Не се тревожеше за двамата им натрапени спътници. Какво можеха да направят? Най-много да го замерят с фъстъци, изстреляни с уста. И Търнър беше стигнала до подобно решение, отпуснала глава на рамото му. Той заспа с изправен гръб. Всеки път когато главата му клюмваше, се стряскаше и събуждаше.

— Имаме сериозен проблем — обяви Ромео, след като набра номера на Жулиета.

— В смисъл?

— По всичко личи, че Търнър все пак си е спомнила онзи номер. Адвокатката на Ричър току-що е поискала пълен достъп до досието на АМ три-четири-три-пет.

— А защо неговата адвокатка?

— Опит за промъкване. Предполагат, че следим нейния адвокат, но не и неговите. Дори не е основната, която ще го защитава в делото за убийство, а другата, новата. В делото за бащинство.

— Значи спокойно можем да отхвърлим искането, тъй като това няма нищо общо с делото за бащинство.

— Искането си е искане. Има си процедури. Трябва да ги убедим, че досието е засекретено. Което няма как да направим, защото около този човек няма нищо специално. Освен за нас. Не можем да си позволим подобно внимание. Всички ще си помислят, че сме си изгубили ума. И ще се запитат каква е тази класифицирана информация относно един прост селянин.

— С колко време разполагаме?

— С един ден, не повече.

— Анулира ли кредитните им карти?

— Само неговата. Беше лесно, защото е издадена от армията. Но за нейната е нужен писмен документ, който оставя следи. Маргарет Вега съществува реално.

— Какво ще правим?

— Ще приключим случая в Калифорния. Те скоро ще кацнат там и ще се окажат двама срещу четирима.

Ричър и Търнър спаха през по-голямата част от трите часа. Събудиха се, когато самолетът вече захождаше за кацане в Лонг Бийч, а гласът на стюарда монотонно напомняше за изправяне на облегалките, прибиране на масичките и изключване на портативните електронни устройства. Нищо от това не засягаше Ричър, защото той не беше наклонил облегалката си, не беше използвал сгъваемата масичка пред себе си и не притежаваше електронни устройства — нито портативни, нито каквито и да било. През прозорчето се виждаха кафяви пустинни хълмове. Той харесваше Калифорния. Би могъл да живее тук — разбира се, ако изобщо му се приискаше уседнал живот. Климатът беше топъл, никой не го познаваше. Би могъл да си вземе дори куче. Или по-точно, _те_ биха могли да си вземат куче. Представи си Търнър в някакъв заден двор как подрязва рози или сади дръвчета.

— Не бива да наемаме кола от „Херц“ или „Авис“ — каза тя. — Нито от някоя друга голяма фирма. За всеки случай. Може и техните компютри да са свързани с компютрите на правителството.

— Остаряваш и ставаш параноична — подхвърли Ричър.

— Това не означава, че не ме дебнат навсякъде.

Той се усмихна.

— Какво ни остава при това положение? — попита тя.

— Местните момчета, които нямат офиси на летищата.

— Ще приемат ли пари в брой?

— Имаме си кредитни карти.

— Може би са ги анулирали. По всичко личи, че могат да вършат и такива неща.

— Не могат. Все още не. Дори не знаят, че имаме кредитни карти.

— Нали ни засякоха, че си купуваме билети с тях?

— Засякоха Вега и Кихоу. Но ние вече не сме Вега и Кихоу, а Лозано и Балдачи. Разбира се, само когато нещата опрат до кредитни карти. Тогава ще използваме техните. Какво ще кажеш за едно такова послание?

— Те могат да проследяват кредитните карти.

— Знам.

— Искаш да ни открият ли?

— По-лесно е, отколкото ние да открием тях. Но за „Херц“ и „Авис“ си права. Няма да ги улесняваме чак толкова. Нека се поизпотят.

— Но първо трябва да се измъкнем от летището. То може би вече гъмжи от военна полиция, защото главен сержант Еспин не е най-тъпото зайче в гората. Би трябвало да се досети накъде си тръгнал, а и разполага с достатъчно персонал, за да провери всички летища в радиус от сто и петдесет километра около Лос Анджелис. Плюс цял ден и цяла нощ. Има вероятност и ФБР да е там. Агентите им в Питсбърг не трябва да са гении, за да разберат къде отиваме.

— Ще си отваряме очите.

Спускането беше дълго и плавно, приземяването — гладко, а рулирането към терминала — бързо и пъргаво. После прозвуча тих камбанен звън и електронното табло в дъното на салона угасна. Деветдесет и седем души станаха на крака. Ричър остана седнал, защото предпочиташе седалката пред тавана, който опираше в главата му. По местата си останаха и двамата пътници на средните седалки, съответно през три и четири реда от него. Защото науката не беше открила начин мъжете да стават от самолетните седалки, без да се подпрат на ръцете си.

Самолетът се опразваше през предната врата. Хората изтичаха от него като песъчинките в пясъчен часовник. Измъкваха чанти и палта от багажниците над главите си и се изнизваха напред, следвани от спътниците си на следващия ред, които повтаряха същото. Белокосото старче с бастуна и неизгрялата кинозвезда трябваше да се промъкват покрай неподвижните мъже на средните места. После се опразниха и по-задните редове. Двамата нещастници се оказаха сами сред морето от празни седалки. Ричър изчака реда си и излезе на пътеката — леко прегърбен и с наведена глава. Три реда по-напред спря, хвана за яката мъжа вляво и го изправи на крака. Това беше най-малкото, което можеше да направи за него. Помогна и на мъжа отдясно, седнал един ред по-напред. После продължи по пътеката, прекоси кухненския отсек, мина през вратата, през ръкава, пропит с миризмата на керосин, и се озова на летище Лонг Бийч.