Не се връщай

40

Търнър отиде да се изкъпе, но Ричър не си направи този труд, а просто се уви в единия халат и се изтегна на креслото — задоволен, отмалял и отпуснат, както не се бе чувствал отдавна. После Търнър се появи, облечена в другия халат.

— Колко е часът?

— След четири минути пак трябва да звъннеш на Лийч. Тя знае ли, че съм с теб?

Търнър кимна.

— Сигурна съм, че вече целият свят знае. Но и аз й казах.

— Как прие всичко това?

— Тя е сержант в американската армия, така че не е светица.

— Друго имам предвид. Ако ти докажеш невинността си, никой не може да я пипне с пръст, задето ти е помагала. По-скоро ще й поднесат букет рози. Но ако и аз не докажа моята невинност, тя ще продължава да е застрашена. Или обратното. Изложена е на двоен риск и намалява наполовина шансовете си.

— Но въпреки това не възрази.

— Ще трябва да застанеш зад нея.

— Естествено — кимна Търнър. — Стига някога да се върна на поста си.

После вдигна слушалката на телефона и отново набра номера.

На малко повече от двайсет километра от хотела иззвъня един телефон. Той се намираше в оперативното бюро на ФБР на Ист Карсън Стрийт в Питсбърг, югоизточно от центъра на града. Дежурният агент вдигна. Оказа се, че звънят директно от Вашингтон — от Хувър Билдинг. Съобщиха му, че компютрите са засекли имената Съливан и Темпъл като гости на един хотел край летището. Дежурният агент направи бърза справка със служебния бюлетин и откри, че Вашингтонската градска полиция и Военната полиция издирват двама бегълци, използващи същите имена.

Агентът незабавно се свърза с прекия си началник и попита:

— Желаете ли да споделим новината с Вашингтон и армията?

Специалният агент помълча известно време, после отвърна:

— Няма смисъл да усложняваме нещата.

_Няма смисъл да споделяме славата_, преведе си думите му дежурният.

— Изпрати някой от нашите да провери — добави шефът му.

— Веднага ли?

— Когато можеш. Не е толкова спешно. Разполагаме с цяла нощ. Сигурен съм, че няма да си тръгнат до сутринта.

Търнър отново притисна слушалката на хотелския телефон между рамото и ухото си и Ричър отново чу сигнала за повикване. А след това и гласа на Лийч. Не успя да разбере какво казва, но веднага долови настроението й. Което не беше добро. Тя се впусна в дълъг монолог, който пластмасовата слушалка превърна в неразбираемо квакане, но си пролича, че е объркана и ядосана.

— Добре — рече с въздишка Търнър. — Въпреки всичко ти благодаря.

Връзката прекъсна. Върху лицето й се изписаха умора и горчиво разочарование.

— Какво? — изгледа я Ричър.

— Познай.

— В крайна сметка няма никакъв номер.

— Хартиеното копие е изчезнало. Някой го е взел от стаята с архивите.

— Морган?

— По всяка вероятност. Никой друг не би могъл или посмял да го направи.

— Това означава, че или е един от тях, или сляпо изпълнява заповедите им.

Търнър кимна.

— В момента разчистват къщата, без да пропускат нищо. Май ще се окаже, че са по-добри, отколкото ги мислех. А това означава, че съм прецакана. Вече няма измъкване. Не и без номера с инициалите АМ.

— Възможно ли е да е някъде из компютрите?

— Не се доверяваме на компютрите. Заради проклетото усещане, че материалите ни могат да попаднат директно в „Ню Йорк Таймс“ или в Китай…

— Значи копието на хартия е единственият ви документ?

— Поне аз не знам за друг — кимна тя. — Може би има копие и в Баграм. Защо питаш? Желая ти успех, ако си намислил да поискаш заповед от председателя на Военния съд.

— Възможно ли е да са го пъхнали погрешка в друга папка?

— Не. Но въпреки това Лийч е проверила навсякъде. Не е чак толкова глупава.

— Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.

— Ако го откриеш, събуди ме — каза тя. — Защото аз приключих с мисленето и трябва да поспя.

Търнър изхлузи халата си на пода и отиде боса и гола до прозореца да дръпне пердето. След това изгаси осветлението, шмугна се под завивките и изпусна една въздишка. Дълбока, тъжна и уморена. После притихна. Ричър я погледа известно време и се върна на креслото. В съзнанието му бавно изплува помещението с архивите в Рок Крийк. На горния етаж, първата врата вляво, номер 201. Представи си и дежурния офицер в номер 103 на долния етаж, който приема обаждането на Уикс и Едуардс от Афганистан, записва сведенията на хартия и изкачва старото каменно стълбище със скъпоценното листче в ръка, за да го покаже на Търнър. Там изслушва инструкциите й за отговора, предава го, записва и него на хартия и отново се качва горе да прибере копията в съответното чекмедже, прилежно подредени едно след друго.

Ричър си представи как Морган напуска кабинета си, който е само през две врати, оглежда коридора в двете посоки и се залавя за работа. Работа, която продължава само няколко секунди. Толкова са нужни за накъсването или изгарянето на два листа хартия. А може би просто ги е сгънал и ги е прибрал в джоба си. За да ги предаде по-късно на когото трябва, получавайки за награда едва забележими кимвания или обещания за бъдещи облаги.

_Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема_.

Ричър може би щеше да запомни номера. Той обичаше числата. Може би щеше да има нещо отличително в номера, чрез което да го запомни. Примерно да е съставен само от прости числа или пък да има някаква друга закономерност. За съжаление обаче, не го беше виждал, нито веднъж. Но нямаше невъзможни неща. Никоя система не беше перфектна и със стопроцентова защита.

_Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема_.

Начин, който му убягваше. Засега. Стана от креслото и се протегна. Халатът му падна на пода върху халата на Търнър. Той се пъхна в леглото до нея. Тя вече спеше дълбоко. Дишаше бавно. Бушоните й бяха изключили от безпокойство и преумора. Но както казваше героинята в онзи стар филм: _За всичко това ще мисля утре… Та нали и утре е ден_. Отправи поглед към тавана, който сивееше в мрака. После затвори очи. Едно дълбоко вдишване, едно дълбоко издишване. Това беше достатъчно.

Спа много добре. Цели пет часа.

Събуди се в четири сутринта.

От силно блъскане по вратата.