Не се връщай

67

Взеха си по още един душ, което беше нещо като символичен акт на пречистване. След това използваха още кърпи, чиято бройка в банята беше поне четирийсет — повечето от тях с размерите на одеяла. Чакаха обаждането на Лийч, което и според двамата щеше да дойде скоро или изобщо нямаше да дойде. Защото тя или имаше подходящите хора в своята мрежа, или нямаше. Но пръв иззвъня телефонът на Ричър с поредната порция информация от Едмъндс.

— Преди седем години Скъли е назначен за помощник на заместник началник-щаба, отговарящ за личния състав. И оттогава насам не е сменял работата си. Тогава управление „Човешки ресурси“ се е помещавало в Александрия. После е преместено във Форт Нокс. С изключение на кабинета на заместник началник-щаба, който остава в Пентагона. Това е причината, поради която Скъли все още живее в Джорджтаун.

— Този май ще се окаже някакъв скучен чиновник — промърмори Ричър.

— Но нещата около Монтеки са различни. Преди седем години той е в Афганистан като командир на нашето разузнаване там. Цялото, а не само на пехотата.

— Важна позиция.

— И още как.

— И?

— Нищо не мога да докажа. Оцеляла документация няма.

— Но?

— Вероятно той лично е освободил Задран. Така е по устав. Няма начин един човек, заподозрян в контрабанда с гранати, да се прибере у дома в планините без съгласието на разузнаването. Това дава отговор на въпроса, който ми зададе преди време: защо просто не са го разстреляли? Главно защото Монтеки им е казал да не го правят. Толкова. Следователно Задран му дължи живота си.

— Или той държи Монтеки с някакъв компромат.

— И в двата случая тази връзка е от поне седем години.

— Трябваше да те помоля да проследиш и кариерата на Морган от седем години насам.

— Всъщност останах изненадана, че не го направи — отвърна Едмъндс. — И реших да действам по своя инициатива. Оказа се, че е бил командирован къде ли не. Явно са го ползвали за запълване на дупките. Но колкото и случайности да има във Вселената, той е служил в повече логистични батальони, отколкото предполага случайността. Никой от тях не се е занимавал с доставки за Ирак, но всички са се занимавали с доставки за Афганистан. Което също не е напълно случайно.

— Скъли ли го е местил?

— В абсолютно всички случаи.

— Благодаря ти.

— Оттук нататък какво следва?

Ричър прекъсна линията, без да отговори, защото звънеше другият телефон. На Шраго. Беше същият като на Райкард с онова шантаво чуруликане. Бяха го оставили върху шкафчето. Звукът беше силен и пронизителен като на някаква механична играчка. На дисплея пишеше _входящо повикване_. Абсолютно излишна информация. Но точно под надписа се мъдреше още една дума: _дом_.

Телефонът иззвъня осем пъти и спря.

Ричър мълчеше.

— Звънят, защото се безпокоят, но само толкова — обади се Търнър. — Не е с конкретна цел. Не сме използвали кредитните карти, а това означава, че няма накъде да се насочат. И съответно нямат какво да му кажат.

— Питам се докога ще се безпокоят, преди да слязат на земята — промърмори Ричър.

— Отказът от реалността е прекрасна позиция — рече Търнър и отиде да надникне през пердето. — Като се прибера, ще изчистя кабинета си с пароструйка. Не искам никакви следи от Морган.

— Защо Монтеки е пуснал Задран да се върне в планините?

— Вероятно очакваш да ти отговаря, че е било по политически или юридически причини.

— И двете са възможни. Но ако е нещо друго?

— Не виждам какво друго. По онова време е бил на трийсет и пет-шест, най-младият от петимата братя. А това снижава статуса му в една силно йерархична култура. На всичкото отгоре се е издънил, което е втори минус. Никакво положение, а очевидно са му липсвали и качества. Едва ли е станал нечий доверен човек. Привличането му не е било свързано с качествата му, нито с някаква проява на ентусиазъм от негова страна.

Телефонът на Шраго отново иззвъня. Същата птича песен, същите думи на дисплея. Спря след осем сигнала.

Жулиета се върна в стаята и седна на канапето.

— Е? — обади се Ромео, изтегнал се на друго канапе на два метра от него.

— Опитах два пъти.

— Някакви предчувствия?

— Може би е зает. Но ако се намира на по-малко от трийсет метра от тях, би трябвало да си е изключил телефона. Това е ясно като бял ден.

— Колко време ще остане близо до тях?

— Теоретично погледнато, може и часове.

— Значи седим и чакаме обаждането му, така ли?

— Мисля, че се налага.

— А ако не се обади?

— Значи сме свършени.

Ромео бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Печелим, губим, все тая — промърмори той. — Важното е, че пътуването беше приятно.

Минута след като телефонът на Шраго млъкна за втори път, започна да звъни телефонът на Търнър. Преди да вдигне, тя включи високоговорителя.

— Апарат с предплатена карта за еднократно ползване, вероятно купен от „Уол-Март“ — обяви Лийч. — Ако е платен кеш, ще го открием колкото открихме бившия съпруг на сестра ми.

— Някакви подробности? — попита Търнър.

— Колкото щеш. Единственото, което не знаем, е собственикът му. Всичко останало може да се види без никакъв проблем. За целия си досегашен живот апаратът има две изходящи и две входящи обаждания, от същите онези номера.

— И от двата по едно?

— По-скоро в полза на единия.

— Кой е той?

Лийч продиктува номера.

— Това трябва да е Ромео — промърмори Търнър. — Сержант, ще те помоля да провериш този номер.

— Вече си го позволих, майоре. Същата работа. Апарат за еднократна употреба от „Уол-Март“ с предплатена карта. Но този е още по-самотен. Единственият номер, с който се е свързал, е на неговото другарче. То е и единственото, което го е търсило. Тази комуникационна мрежа е силно раздробена. Тяхната прилежност и дисциплина ми се струват забележителни. Имате работа с много умни хора. Ще разрешите ли да говоря свободно?

— Разбира се — отвърна Търнър.

— Трябва да пипате крайно внимателно, майори. Като начало не е зле малко да се постегнете.

— В смисъл?

— Другият номер, на който е звънял първият човек, принадлежи на апарат, който от доста време стои на едно и също място на две преки от Белия дом. Предполагам, че вие сте в някой страхотен хотел наблизо, а в този случай възможностите са две: или някой лош човек наблюдава сградата, или вие вече сте му отнели телефона и в момента той е в стаята ви. Ако е второто, трябва да имате нещо важно предвид — след като аз мога да го видя, значи и те могат. Докато не го изключите, разбира се. Което според мен трябва да направите незабавно.

— Виждаш го?

— Технологиите наистина са голяма работа.

— А можеш ли да видиш и другите два?

— Абсолютно. В момента са пред очите ми.

— Къде са?

— На един адрес в Джорджтаун. И двата.

— Сега, в момента? В реално време?

— Разбира се. Информацията ми се обновява на всеки петнайсет секунди.

— Но сега е посред нощ. Повечето хора спят.

— Естествено.

— Къщата на Скъли или тази на Монтеки?

— Нито едната, нито другата. Не знам каква е сградата.