Не се връщай

52

На такова разстояние бинокълът не вършеше много работа, а светлината беше твърде слаба, затова Ричър се взираше напред и размишляваше. В Калифорния всеки един ден имаше почти четирийсет милиона души и вероятността двама конкретни индивиди да се появят, докато трети чака и наблюдава, беше нищожно малка.

Но малко вероятните неща все пак се случваха. Затова Ричър не изпускаше от очи двете неясни фигури и въртеше шайбата за префокусиране, докато те вървяха. Не използваха тротоара, а крачеха направо по платното. Бързо, рамо до рамо, засилвайки първоначалните му предположения. Когато подминаха хамъра и попаднаха под светлината на уличната лампа, той вече беше сигурен.

Шофьорът от първата вечер в компанията на дебелака с бръснатата глава и малките ушички.

Спряха точно пред къщата. За известно време останаха неподвижни, после се обърнаха в посоката, от която бяха дошли. Сякаш се взираха в далечния хоризонт. След това започнаха да се въртят. Бавно, в обратна на часовниковата стрелка посока, сочейки с пръст пред себе си, винаги с гръб към къщата и с вдигнати глави.

— Нас търсят — промърмори Ричър.

Завъртането продължаваше. Дебелият с малките уши пръв забеляза десния край на рампата. И по всяка вероятност веднага разбра за какво става въпрос. Ръката му се вдигна и повтори извивката на възвишението отдясно наляво, а след това обратно. За да подчертае релефа на квартала. После опря длан в гърдите си, сякаш искаше да каже: _Това е като в театъра — сцената е тук, а наоколо са разположени ложите_. Дланта му се вдигна, за да засенчи очите. Това постави началото на внимателен оглед на възвишението, сектор по сектор, метър по метър. Целта му беше очевидна — да открие най-подходящото място за наблюдение. Което стана факт след броени секунди. Погледът на дебелия се закова право в бинокъла, но от обратната му страна.

— Откриха ни — констатира Ричър.

— Не могат да стигнат до тук достатъчно бързо — обади се след кратка справка с картата Търнър. — Пътищата не го позволяват. Ще им се наложи да се спуснат до „Холивуд Боул“, да прекосят няколко по-ниски улици и чак тогава да поемат отново нагоре, по Сто и първа улица. Това е един доста голям завой.

— Момичето е навън, без придружители.

— Те издирват нас.

— А ние издирваме момичето. Следователно за тях е достатъчно да са близо до нея. Аз бих постъпил точно така.

— Но те не знаят къде е отишла.

— Не е трудно да разберат. Майка й отсъства, тя гледа телевизия докъм осем, а после излиза да си купи нещо за ядене.

— Едва ли ще я вземат за заложница.

— Тези хора жестоко пребиха Муркрофт. Освен това времето им свършва.

— Какво мислиш да правим?

Ричър не отговори. Просто пусна бинокъла в скута на Търнър, запали мотора, погледна през рамо и натисна газта. Старият кораб се плъзна покрай жълтите указателни стрелки, излезе на платното и почти веднага зави. После напусна 101-ва, за да се включи в 134-та. Ричър намали в очакване на първия изход. Би трябвало да е съвсем наблизо, водейки към „Вайнленд“. Оказа се прав. Излезе на авенюто, което предлагаше включване в две посоки — на север или на юг.

Леко разочарован, той пое на юг, пробивайки си път през задръстването. Придвижваха се успоредно на възвишенията, които ограждаха квартала. Подминаха първия хребет, подминаха и втория. На сто метра пред тях се появиха ярките светлини на закусвалнята с големия паркинг.

Появи се и момичето, което пресичаше „Вайнленд“ с очевидното намерение да стигне до заведението.

Той намали и я остави да мине на петдесетина метра пред него. В далечния край на паркинга се бяха събрали група тийнейджъри, най-малко осем на брой. Момичета и момчета, които просто киснеха встрани от осветената закусвалня и се смееха и блъскаха като всички хлапета. Момичето се насочи право към тях. Може би изобщо нямаше намерение да търси нещо за ядене. Може би беше хапнала у дома — нещо от фризера, стоплено в микровълновата фурна. Може би беше дошъл ред на социалните контакти след вечеря. На обичайното място за събиране на тайфата, която щеше да виси там до късно през нощта.

Което би било хубаво. Тайфата беше достатъчно голяма, за да й предложи сигурност.

Посрещнаха я с няколко равнодушни поздрава, няколко пляскания длан в длан, малко смях и известно раздвижване. Ричър беше на път да ги подмине и му се наложи да вземе бързо решение. Завъртя кормилото и се насочи към противоположния край на паркинга. Момичето продължаваше да разговаря с приятелите си. Езикът на тялото й издаваше спокойствие. Те й бяха близки, познаваха я много добре и я харесваха. Никакви притеснения.

Но няколко минути по-късно тя се отдели от тях. Езикът на тялото й казваше _Ще вляза вътре за малко_. Никой не направи опит да я последва, но тя не изглеждаше разочарована. По-скоро обратното. Изглеждаше доволна, че се е срещнала с приятелите си, но сега искаше да остане сама. Личеше си.

— Саможива е — отбеляза Търнър.

— И висока — добави Ричър.

— Това едва ли означава нещо.

— Знам.

— Не можем да останем тук.

— Искам да вляза след нея.

— Никакво „здрасти, как си“. Още е рано.

— Няма да разговаряме.

— Но ще привлечеш вниманието към нея.

— Само ако забележат колата ни.

Търнър замълча. Ричър гледаше как момичето отваря вратата и влиза. Закусвалнята беше традиционното крайпътно заведение от листове неръждаема стомана. Със заобления силует на ретроавтомобил и с повдигащи се нагоре прозорци — като в старите вагони, — с неонови букви в шрифт ар деко. Ричър знаеше всичко за закусвалните от този тип, най-вече за ритъма им. Беше прекарал стотици часове в тях.

— Само наблюдение — обади се Търнър.

— Окей.

— Никакъв контакт.

— Разбрано.

— Добре. Сега тръгвай, аз ще скрия колата някъде и ще чакам. Не се забърквай в нищо.

— Ти също.

— Звънни, като свършиш.

— Благодаря — рече Ричър.

Той слезе от колата и тръгна да прекосява паркинга. Чуваше колите по „Вайнленд“, чуваше свистенето на невидим самолет в небето. Чуваше и хлапетата, които продължаваха да подвикват и да се смеят. Моторът на рейнджровъра изръмжа зад гърба му. Той изчака за миг, колкото да си поеме въздух.

После дръпна вратата и влезе.

Интериорът също беше решен в традиционен стил. Точно както екстериорът. Сепарета отляво и отдясно, огромен барплот срещу вратата, отдалечен на около два метра от задната стена, в която се виждаше процеп за кухненските помещения. Всичко останало беше облицовано с огледални стъкла. Сепаретата бяха тапицирани с винил, а пред бара имаше дълга редица високи столчета. Всичко в пастелни тонове и много хром. Като кабриолетите от петдесетте. Подът беше покрит с линолеум, а останалите хоризонтални плоскости — с ламинат, оцветен в розово, синьо или бледожълто. И с някакви дребни шарки, наподобяващи драсканици с молив. Може би любовни послания, както винаги отбелязани с дата. При тази мисъл Ричър неволно си представи безкрайните редици тайнствени уравнения, свързани с преодоляване на звуковата бариера или създаването на водородната бомба.

Зад бара стоеше сивокос мъж с приведен гръб. Четирийсетгодишна русокоса сервитьорка обслужваше лявата част на салона, а дясната беше във владението на петдесетгодишна брюнетка. И двете бяха доста натоварени, тъй като заведението беше три четвърти пълно. Всички сепарета отляво бяха заети от хора, дошли да вечерят след работа, и от други, решили да хапнат, преди да си потърсят развлечения. В дъното седяха четирима хипстери, които явно държаха да се отличават от обикновените хипари. В дясната част на салона имаше две свободни сепарета, а на бара можеха да се преброят деветнайсет леко приведени гърбове и пет свободни столчета.

Момичето заемаше последния от тях в десния край на плота. Сякаш беше редовен клиент в кварталния бар и имаше запазено място поне от петдесет години. Пред нея имаше салфетка с прибори за хранене и чаша вода, но храната все още не беше пристигнала. През едно празно място седеше навел се над чинията си мъж. След него редицата беше плътно запълнена. Следващото свободно място беше чак след девет стола. Ричър прецени, че ще може да я разглежда по-свободно от някое сепаре, но добре знаеше, че този тип заведения се подчиняват на малко особен етикет. Със сигурност щеше да срещне доста навъсени погледи, ако си позволеше да заеме сам четириместно сепаре.

В крайна сметка той остана на прага, колебаейки се как да постъпи. Русата сервитьорка от лявата част на салона явно го съжали и тръгна към него с приветлива усмивка, която обаче бързо се стопи, тъй като явно беше преуморена.

— Седнете където желаете — обяви с равнодушен глас тя. — Някой ще дойде да ви вземе поръчката.

После блондинката изчезна, а Ричър реши, че _където желаете_ включва и четириместните сепарета. Обърна се надясно и направи една крачка.

После забеляза, че момичето го наблюдава в огледалната стена.

Правеше го съвсем открито. Очите й бяха заковани в него, макар и с помощта на огледалата, предлагащи пречупване и отражение на светлината, коефициент на рефракция и всички останали неща, които учеха в часовете по физика. Тя не отмести поглед дори когато той я погледна директно.

_Никакъв контакт_, напомни си той.

Навлезе в дясната част на заведението и избра едно празно сепаре, което се намираше точно зад нея. За да я вижда добре, му се наложи да опре рамо в перваза на прозореца и почти да обърне гръб на останалата част от заведението. Това не му хареса, но нямаше друг избор. Чернокосата сервитьорка се изправи пред масата му с меню в ръце, а усмивката на лицето й беше точно копие на онази, с която го посрещна блондинката.

— Вода? — попита тя.

— Не, кафе.

Момичето продължаваше да го наблюдава в огледалото.

Ричър не беше гладен, защото храната, платена от Лозано в Западен Холивуд, беше обилна и страхотна, достойна за крале. Отмести менюто встрани. Брюнетката показа разочарование от липсата на поръчка, а той остана с впечатлението, че няма да я види скоро. Безплатното доливане на кафе не беше за клиенти като него.

Момичето продължаваше да го наблюдава.

Той опита кафето. Не беше чак толкова лошо.

Барманът постави пълна чиния пред момичето, а то отмести очи от Ричър и му подхвърли няколко думи, които го накараха да се усмихне. Отляво на ризата му беше избродирано името му. _Артър_. Той й отговори нещо и този път дойде неин ред да се усмихне. После барманът отиде да си гледа работата.

Момичето взе приборите за хранене и салфетката с едната си ръка, а чинията с другата, след което се смъкна от високото столче. Приближи се към сепарето на Ричър и каза:

— Защо пък да не се присъединя към теб?