Не се връщай

60

Ричър плати сметката от пачката на Балдачи. Излязоха навън и се насочиха към форда.

— Или е закусила у дома, или е решила изобщо да не закусва — обади се Търнър. — Все пак е тийнейджърка и едва ли можем да очакваме постоянство.

— На мен ми каза, че практически се храни само тук.

— Което не означава, че винаги го прави.

— Човекът зад бара каза, че обикновено го прави.

— Обикновено не означава всеки ден.

— Но защо ще пропусне точно днес? Тя се чуди какво става. Мисли, че аз мога да й кажа.

— Откъде да знае, че си тук?

— Силите на реда също трябва да се хранят.

— Може да е предположила, че си в кафето до кантората. Знае, че и то се наблюдава.

— Ами да хвърлим едно око и там.

— Няма да е лесно. От улицата не се вижда нищо, а не можем да влезем вътре. Освен това тя е ранобудна. Вероятно вече си е тръгнала.

— В такъв случай трябва да минем още веднъж покрай къщата.

— Това няма да ни донесе нищо. Вратата е затворена, а ние не сме с рентгенови очи.

— Шраго също е някъде наоколо.

— Дай да се върнем горе на естакадата — предложи Търнър.

— Посред бял ден, с бяла кола? — вдигна вежди Ричър.

— Само за десет минути. За да бъдем спокойни.

Оказа се, че на дневна светлина старият бинокъл върши отлична работа. Увеличеният образ беше кристално ясен, с великолепен контраст. Ричър виждаше всеки детайл на улицата — малката бяла кола, лилавия додж, синята входна врата. Но на улицата не се случваше нищо. Беше абсолютно спокойна. Просто поредният слънчев ден и поредното безкрайно дебнене, монотонно и скучно като повечето подобни операции. От Шраго нямаше следа. Част от паркираните коли имаха затъмнени стъкла, но моделите не бяха достатъчно базови, за да приличат на автомобили под наем. А онези, които отговаряха на този критерий, бяха празни.

— Той не е тук — беше заключението на Търнър.

— Бих искал да знаехме със сигурност дали тя се е прибрала.

После телефонът му иззвъня. Капитан Едмъндс от Вирджиния.

— Открих още една папка за Шраго — докладва тя. — Отпреди пет години. Решението да го изтеглят от Близкия изток е било противоречиво. По онова време ние водим две войни и хората не са достигали, принудително мобилизираните били стотици, Националната гвардия оставала на фронта с години. По тези причини много хора възприемали като абсурдна идеята да се плаща на човек, който не може да бъде изпратен в Ирак или Афганистан. Възнамерявали да го уволнят, но той изтъкнал емоционални причини и трябвало да бъде изслушан. Така случаят стигнал чак до върха на УЧР в лицето на един помощник на заместник началник-щаба, който взел решение в полза на Шраго.

— И? — подхвърли Ричър.

— Същият помощник на заместник началник-щаба отговарял и за временните назначения. Той е човекът, който година по-късно прехвърля Морган във Форт Браг.

— Интересно.

— И аз си помислих същото, затова ти се обаждам. Шраго му е задължен, а Морган е неговата пионка.

— Как се казва?

— Крю Скъли.

— Що за име е това?

— Синя кръв от Нова Англия.

— Къде е в момента?

— Повишили са го. Сега вече е титулярен заместник началник-щаб.

— За какво отговаря?

— За личния състав. УЧР попада в неговия ресор. Технически погледнато, той е мой шеф.

— Кой е прехвърлил Морган в Сто и десета миналата седмица?

— Предполагам, че заместникът на Скъли. Ако нещата не са се променили.

— Ще провериш ли? Най-много ме интересува дали този Скъли има достъп до базата данни на Министерството на вътрешната сигурност.

— Едва ли.

— И аз мисля така — отвърна Ричър, затвори телефона и отново насочи вниманието си към улицата.

Жулиета се свърза с Ромео, защото и той имаше своите отговорности.

— Шраго твърди, че те не пътуват отделно — каза той. — Решил да провери депото за коли под наем и се появил там точно когато паякът вдигал рейнджровъра.

— Каква глупост! Използването на една кола ги ограничава, но улеснява нас.

— Не е там работата. Рейнджровърът е платен с кредитната карта на Балдачи, а това означава, че ще платим вдигането и дневната такса. Тоест ще получим поредния шамар.

— Какво друго е видял Шраго?

— Вече е близо. Тя е извън къщата. Просто се разхожда. В радиус от километър няма никой. Остава му просто да избере мястото.

— А как ще им предаде посланието?

— В закусвалнята. Били са там вече два пъти. Един господин на име Артър изглежда готов да им го предаде.

*

Десетте минути на естакадата се удължиха до близо четирийсет, но нищо не се случваше. Нито на нейната улица, нито на околните пресечки.

— Трябва да тръгваме — каза тя.

— Къде? — попита Ричър.

— Просто карай в радиус от километър около къщата. Тя не може да отиде надалече, защото е пеша. И Шраго го знае.

Запалиха колата и се вляха в 134-та, която малко по-късно напуснаха, за да започнат претърсването на „Вайнленд“. Пряка по пряка, с изключение на собствената й улица. Решиха да не рискуват повече.

По дължина пресечките бяха през триста метра, а по ширина — през шейсет, което означаваше, че трябва да покрият стотици преки в кръг с диаметър два километра. Което пък на свой ред означаваше близо сто и петдесет километра път. Но всъщност не чак толкова, защото магистралата и рампите към нея също отнемаха пространство. Имаше и доста незастроени парцели. Което намаляваше километрите до около сто. Три часа път при безопасна скорост от трийсет в час. Без да увеличават шансовете си за случайна среща. Времето и пространството не работеха по този начин. Но движението ги караше да се чувстват по-добре.

През първия час не забелязаха нищо необичайно. Тротоари, улични стълбове, дървета, къщи, магазини и стотици паркирани коли. Тук-там срещаха хора, но те бяха много малко. Оглеждаха се, но никъде не засякоха момичето или Шраго. Не забелязаха коли, които да пълзят като тях. Повечето се движеха съвсем нормално, с обичайната, а дори и леко превишена скорост. Именно те им донесоха известно разнообразие през втория час, когато едно черно БМВ мина на червено стотина метра пред тях и се сблъска със старо порше на пресечката. Над двете коли се издигна облаче пара, а наоколо бързо се събраха групичка зяпачи. Ричър не видя нищо повече, защото побърза да завие наляво. Описаха малък кръг из квартала и се озоваха на същата пресечка. Край катастрофиралите коли беше спряла патрулка с включени светлини на покрива. След още три преки срещнаха друга патрулна кола, следвана от линейка.

Но това беше всичко интересно. Друго нямаше.

— Да си направим един ранен обяд — предложи Търнър. — Може би и тя ще се появи, щом е закусвала рано. Ако изобщо е закусвала.

— Връщаме се в същото заведение, така ли?

— Да. Фактът, че в повечето случаи се храни там, означава, че може да пропусне веднъж, но не и два пъти поред.

Поеха обратно през лабиринта от тесни улички и после завиха на юг към блесналата под яркото слънце закусвалня, вляво от магистралата.

И зърнаха момичето да крачи към нея — канеше се да прекоси „Вайнленд“.