Не се връщай

24

Ричър й разказа за пропуснатите радиовръзки, за притеснението в щаба и за полулегалната му заповед за въздушно издирване на момчетата. А след това и за двата трупа, открити на някаква козя пътека.

Търнър дълго мълча.

— Бяха добри бойци — прошепна най-сетне тя. — Нати Уикс и Дънкан Едуардс. Нати беше старо куче, на което можеше да се разчита, а Едуардс — многообещаващ младеж. Не трябваше да ги изпращам там. Хиндукуш е прекалено опасно място за двама мъже, които са сам-сами.

— Не е било работа на местните племена — каза Ричър. — Стреляно е от упор с деветмилиметрови патрони американски боен стандарт. Най-вероятно с берета М9. Местните племена биха им прерязали гърлата или биха ги надупчили с калашници.

— Значи са се натъкнали на лошия американец.

— Без дори да подозират — добави Ричър. — Изстрел от упор с пистолет показва, че нашите хора са го допуснали до себе си, разговаряли са отблизо. Нещо, което не биха направили и при най-малкото подозрение.

— Чиста работа — въздъхна Търнър. — Оставят ме на тъмно и от двете страни — и от тук, и от там. Нямам за какво да се заловя, по дяволите! Победиха ме, Ричър. Не виждам как бих могла да се измъкна.

Ричър не каза нищо.

Решиха да слязат в Беривил, Вирджиния — предпоследната спирка по автобусната линия. Това намаляваше вероятността шофьорът да запомни нетипичната двойка пътници, които са пътували от единия до другия край на линията. Особено ако се стигнеше до съобщения по радиото и телевизията, полицейски разпити или разлепени по пощенските кутии снимки на издирваните престъпници.

Дъждът беше спрял, но въздухът си оставаше влажен и студен. Центърът на Беривил изглеждаше достатъчно привлекателен, но те поеха пеша в обратна посока, пресякоха жп линията, подминаха някаква пицария и се насочиха към смесения магазин, който бяха зърнали през прозореца на автобуса. Персоналът се готвеше да затваря, а това не беше добре, защото продавачите имаха навика да запомнят първите и последните клиенти. Но ако Търнър останеше с панталона от бойната си униформа, щеше да е още по-зле, затова влязоха вътре и тя бързо си намери брезентов работен панталон — почти същия като на Ричър. Макар и най-малкият размер на щанда, той пак й беше прекалено дълъг и доста широк в талията. Тя обаче реши, че този недостатък може да се превърне в предимство — армейските й ботуши щяха да бъдат добре скрити под дългите крачоли.

Взеха и три комплекта връзки за обувки. Един за нея, втори за Ричър и трети, който щеше да й служи за колан. Направиха покупката по най-незабележимия начин — без да бързат, но и без излишно протакане, нито любезно, нито нелюбезно, с възможно най-малко думи. Тя искаше да се преоблече, но двамата решиха, че някой от продавачите със сигурност ще запомни жена с камуфлажен панталон в края на работното време, която си тръгва с току-що купения.

Магазинът разполагаше с голям паркинг, абсолютно тъмен и пуст по това време. Търнър се преобу без никакви проблеми и изхвърли униформения си панталон в контейнера зад сградата. След това размени якето на Ричър за ризата му и седна на бордюра, за да наниже връзките на ботушите си. Той се настани до нея и направи същото.

Бяха готови за тръгване. В джоба на Ричър бяха останали точно четири долара.

В някои страни по света това беше дневната надница, но в Беривил, Вирджиния, четири долара бяха нищо. С тях не можеха да си купят нито билети за напускане на щата, нито да наемат стая в мотел, нито да си поръчат нещо в околните заведения.

— Преди време спомена, че има различни банкомати — подхвърли Търнър.

— Има — кимна Ричър. — Но не тук, а поне на осемдесет километра напред или назад.

— Гладна съм.

— Аз също.

— Не виждам смисъл да стискаме някакви си четири долара.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Давай да харчим като луди.

Тръгнаха обратно към железопътната линия. Движеха се по-бързо и уверено с новите си връзки. Целта им беше пицарията, която бяха зърнали на идване. Не беше елитно заведение, но още по-добре. Поръчаха си по едно парче пица — той пеперони, а тя формаджо. Плюс кутийка газирана вода, която щяха да си разделят. В резултат останаха с осемдесет цента. Седнаха на един парапет пред железопътната линия и започнаха да се хранят.

— Губил ли си хора, докато беше командир на частта? — попита Търнър.

— Четирима — кимна Ричър. — Сред които една жена.

— Зле ли се почувства?

— Е, не подскачах от радост. Но това е част от играта. Всички знаем с какво се залавяме.

— Ще ми се и аз да загина.

— Била ли си някога на Каймановите острови?

— Не.

— А имала ли си сметки в чужди банки?

— Шегуваш ли се? — изгледа го тя. — С майорската си заплата? Печеля по-малко от някои гимназиални учители.

— Защо си изчакала цял ден, преди да съобщиш за чуждия шпионин, свързан с капитана във Форт Худ?

— На разпит ли ме подлагаш? — изгледа го Търнър.

— Мисля — въздъхна Ричър. — Това е всичко.

— Знаеш защо — каза тя. — Исках да го пипна лично, за да съм сигурна, че нещата няма да се оплескат. Дадох си двайсет и четири часа, обаче не успях да го открия и се обърнах към ФБР. Те трябва да бъдат щастливи, че не си отпуснах цяла седмица.

— Аз бих го направил — въздъхна Ричър. — Дори и месец.

Изядоха парчетата пица и изпиха газираната вода. Ричър избърса уста с опакото на дланта си, която пък избърса в панталона си.

— Какво ще правим сега? — попита Търнър.

— Ще тръгнем през града и ще махаме на стоп, за да ни откарат на запад.

— Тази вечер ли?

— По-добре ли е да спим под някой храст?

— Колко на запад?

— Чак до края. Отиваме в Лос Анджелис.

— Защо?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

— По-късно ще ти кажа — рече на глас той. — Сложно е.

Прекосиха центъра на града по главната улица, която до кръстовището се наричаше Ист Мейн, а след него вече беше Уест Мейн. Всички витрини бяха тъмни, всички врати — заключени. Беривил несъмнено беше хубаво американско градче, приятно и непретенциозно, но едновременно с това скучно. Не можеше в едно нормално населено място всичко да е тъмно и под ключ толкова рано вечерта.

Продължаваха да крачат напред. Търнър изглеждаше добре с ризата, въпреки че можеше да се нанесе в нея два пъти. Но след като нави ръкавите и направи серия от типично женски движения с раменете и ханша си, ризата изведнъж придоби някаква форма и сега големият размер само подчертаваше крехката й фигура. Косата й все още падаше свободно по раменете. Движеше се енергично и гъвкаво, очите й гледаха все така въпросително, но в тях нямаше нито напрежение, нито страх, а по-скоро нещо като апетит. Ричър не беше сигурен към какво.

Но несъмнено си струва чакането, помисли си той.

Продължиха нататък.

А после внезапно се озоваха пред някакъв мотел в западния край на града.

На паркинга пред него беше колата с хлътналите врати.