Не се връщай

23

Ричър тръгна покрай стената с имената на загиналите във Виетнамската война. От 1959-а до 1975 г. и обратно — от 1975-а до 1959 г. Височината на стената се променяше в зависимост от броя на жертвите. Над петдесет и осем хиляди имена, покрай които премина два пъти, но Сюзан Търнър я нямаше никаква. _Ако не дойда, изчезвай. — И ти изчезвай, ако аз не дойда_. Уговорените петнайсет минути изтекоха, но Ричър не бързаше да си тръгне. Направи още една обиколка — тръгна от двайсетсантиметровите панели с имената на първите жертви, мина покрай високите над три метра панели с имената на загиналите през най-ожесточения период — 1968–1969, — а след това и покрай другата ниска част на Стената, където бяха имената на последните убити в края на войната. Оглеждаше внимателно всеки, срещу когото се изправяше очи в очи или пък го виждаше като отражение върху полирания черен гранит. Но не откри Търнър. Стената свърши. След нея се редуваха обичайните сергии на продавачите на сувенири, част от които бяха ветерани, а останалите просто се правеха на такива. Стоката, която предлагаха, също беше обичайната за подобни места — стари пагони и значки, гравирани запалки „Зипо“ и още хиляди други боклуци без никаква стойност освен сантиментална. Туристите обаче се спираха пред сергиите, купуваха си по нещо, после си тръгваха. И както винаги имаше живописни бунтари, които бяха почти постоянно присъствие.

Ричър се усмихна, забелязал сред тях едно слабичко момиче с разрошена тъмна коса, облечено в яке, в което можеше да се побере два пъти. Отдолу се виждаха камуфлажни панталони, изпод които стърчаха езиците на ботуши без връзки. С навити ръкави и пъхнати дълбоко в джобовете ръце. Гледаше надолу, сгушило глава между раменете си. Пристъпваше от крак на крак и леко се олюляваше. Сякаш беше надрусано.

Сюзан Търнър играеше своята роля перфектно — криеше се на възможно най-откритото място.

Ричър спря на крачка от нея и каза:

— Наистина си добра.

— Налагаше се — отвърна тя. — Едно ченге мина на сантиметри от мен. Беше същото, което видяхме в колата.

— Къде е сега?

— Тръгна на изток. Подмина ме, а както виждам, и теб.

— Не съм го забелязал.

— Мина от отсрещния край на езерото. А ти изобщо не вдигна глава.

— Наблюдавала си ме?

— Да. Ти също си добър.

— Защо си ме наблюдавала?

— За да ти помогна, ако се наложи. Образуват подвижен кордон.

— След като кордонът се движи на изток, ние трябва да вървим на запад — рече Ричър.

— Пеша?

— Не, с такси. В този град никой не обръща внимание на такситата. Сякаш са невидими.

Край всички туристически атракции в района чакаха по две-три таксита. Стената не правеше изключение. Отвъд последните магазинчета за сувенири се виждаха няколко очукани и отдавна немити таксита. Ричър и Търнър се качиха в първото.

— Гробището „Арлингтън“ — каза на шофьора Ричър. — При главния вход.

Той погледна лепенката с цените на таблото. Три долара първоначална такса и долар и трийсет на километър. Плюс бакшиш. Пътуването щеше да им струва седем долара. Което означаваше, че ще останат с двайсет и три. Положението не беше никак розово, но имаше и по-страшни неща на този свят — например да ти бръкнат с остра пръчка в окото.

Настаниха се на изтърбушената задна седалка и таксито потегли. С ужасно скърцане и друсане, сякаш колелата му бяха квадратни. Но това не му попречи да покрие разстоянието без сериозни инциденти. Минаха зад Мемориала на Линкълн, прекосиха моста и влязоха в окръг Арлингтън. Не след дълго спряха на автобусната спирка пред главния вход на гробището — точно на мястото, откъдето Ричър беше тръгнал двайсет и четири часа по-рано.

И беше описал един доста странен кръг.

На спирката пред портала чакаха неколцина пътници. Всичките бяха мургави и дребни латиноамериканци. Хора на физическия труд — уморени, търпеливи и примирени. Ричър и Търнър се присъединиха към тях. Търнър се вписваше отлично, но не и Ричър. Просто защото стърчеше с една глава над тях и беше два пъти по-едър. И далеч по-светъл. Приличаше на маяк, кацнал на тъмен скалист бряг. Това правеше чакането опасно, а минутите по-дълги. Но автобусът се появи, преди да беше минала дори една полицейска кола. Ричър купи билети и седна до Търнър, която беше заела едно място до прозореца. След което се смъкна ниско на седалката и наведе глава. Автобусът с усилие потегли. По същия път, по който Ричър беше минал предишния ден. Не след дълго подминаха спирката на трилентовия път, на която беше слязъл, а след това започнаха дългото изкачване към щаба на 110-а част.

— Ще се обърнат за помощ към ФБР, защото предполагат, че ще се насочим към други щати — обади се Търнър. — Единственият въпрос е кой ще се обади пръв. Лично аз залагам на градската полиция. Армията най-вероятно ще изчака до сутринта.

— Ще се справим — кимна Ричър. — ФБР няма да прави блокади. Не и тук, на Източното крайбрежие. А има вероятност и да не си помръднат задниците. Просто ще вкарат в компютрите си данните от личните ни документи и банковите ни карти и ще чакат. Това обаче е без значение, защото ние нямаме такива.

— Може би ще наредят на полицейските управления да наблюдават автогарите.

— Ще внимаваме.

— Имам нужда от дрехи — напомни му Търнър. — Поне панталон и яке.

— Разполагаме с деветнайсет долара. Или едното, или другото.

— В такъв случай панталон. Готова съм да разменя якето ти срещу ризата.

— Ризата ми ще ти стои като палатка.

— Доста жени носят мъжки ризи. Широки, разкопчани, много шик.

— Ще ти бъде студено.

— Родена съм в Монтана. Никога не ми е студено.

Автобусът запъшка нагоре по хълма и мина покрай щаба на 110-а част. Старата каменна сграда. Отвореният портал. Войникът в будката. Дневната смяна. Колата на Морган все още беше на паркинга. Боядисаната врата беше затворена. Всички прозорци светеха. Извъртяла се с лице към стъклото, Търнър гледаше базата така, сякаш искаше да я запечата в паметта си. После се облегна назад и каза:

— Надявам се някога да се върна там.

— Ще се върнеш — кимна Ричър.

— Работих много, за да стигна дотук. Страхотно е да командваш такава част. Но ти вече го знаеш…

— Всички ни мразят — отбеляза той.

— Защото си вършим работата.

Автобусът изкачи хълма и зави по следващото трилентово шосе, което водеше към мотела на Ричър. Започна да ръми. Съвсем слабо, но шофьорът включи чистачките.

— Обясни ми още веднъж защо всичко това е моя грешка — обади се Търнър. — Моя и на Афганистан.

Пътят стана равен и автобусът увеличи скоростта. Право към мотела на Ричър. Паркингът беше пуст. Колата със смачканите врати я нямаше.

— Това е единственото логично обяснение — започна той. — Пуснала си лисица в нечий курник и той иска да те накаже. А в случая това е много лесно, защото само ти си знаела какво се случва. Нито дежурният офицер, нито сержант Лийч. Единствено ти. Ето защо ти правят постановка с Кайманите и те арестуват, така че да нямаш никаква комуникация с външния свят. А когато разбират, че адвокат Муркрофт възнамерява да поиска освобождаването ти, го смазват от бой. И проблемът е решен, още на място. Ти си изолирана и не можеш да говориш с никого. Всичко изглежда наред. После обаче откриват, че си разговаряла часове наред с някакъв тип от Южна Дакота. Според слуховете, с бившия командир на твоята част. Дежурният капитан го знае със сигурност — при първото си обаждане му се представих. Може би са го знаели и още много хора, защото, когато се появих вчера, повечето от тях ме познаваха по име. Някой е решил, че ти и аз имаме общи теми. Най-вероятно, свързани с Афганистан. Ти искаш да оправиш бъркотията и може би търсиш съвет от мен.

— Но аз изобщо не съм ти споменавала за Афганистан! — незабавно реагира Търнър.

— Така е, но те не са го знаели. В разпечатките се отбелязва само продължителността на разговора, но не и съдържанието му. А записи не са правени. По този начин аз се превръщам в теоретическа заплаха. Тоест — знам това, което знаят и те. Проблемът не изглежда сериозен, защото шансовете да се появя клонят към нулата. Явно са ме проверили и са разбрали как живея. Но за всеки случай вземат мерки и изравят историята с Голямото куче.

— Не виждам как тя може да им помогне.

— Идеята е била да ме превърнат в беглец — поклати глава Ричър. — Да изчезна и никога повече да не се приближавам до армията. Това е цялата работа. Дори ми изпратиха онези двамата в мотела, за да ми го напомнят. Историята с Голямото куче изведнъж става удобна. Човекът е мъртъв, но е оставил клетвена декларация. Срещу нея няма какво да се направи. Бягството е единственият ми разумен ход. Сержант Лийч е търсила начин да ме предупреди още при появата ми, за да си плюя на петите.

— А ти защо не го направи?

— Защото исках да те поканя на вечеря.

— Не, сериозно те питам.

— Това не е в моя стил. Разбрах го още преди да навърша пет години. Човек или бяга, или се бие. Това е. Или си едното, или си другото. А аз съм боец. На всичкото отгоре имаха и нещо в резерв.

— Какво?

— Още нещо, което би трябвало да ме накара да побегна, но и то не ме накара.

— Какво по-точно?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

_И с това ще се заема_.

— По-късно ще ти обясня — каза Ричър. — Историята е доста комплицирана.

Автобусът продължи нататък. На ниска скорост, с напрегнат вой на двигателя. Минаха покрай познатия търговски център с дрогерията, ателието за рамки, оръжейния магазин, зъболекарския кабинет и гръцкия ресторант. После навлязоха в територия, която Ричър не познаваше. Напред, все по-надалече.

— Не трябва да изпадаш в паника — подхвърли Ричър. — Проблемът ти не е толкова сложен, не е мозъчна операция. Зад цялата тая гадост стои заекът, който гоните в Афганистан. От него трябва да започнем. Да открием приятелите му, да разберем кой какво е направил — защо, как и кога, а после удряме с чука.

— С това също има проблем.

— Разбира се — кимна Ричър. — Никак няма да е лесно. А в нашето положение — още по-трудно. Все едно че са ни вързали едната ръка на гърба. Но въпреки това ще направим каквото можем.

— За съжаление, имам предвид друг проблем.

— Какъв?

— Някой си мисли, че знам нещо, което всъщност не знам. Това е проблемът.

— Какво не знаеш?

— Не знам кой е заекът — отвърна Търнър. — Не знам къде е, не знам какво прави и защо го прави. Фактически не знам нищичко за това, което се случва в Афганистан.

— Но си изпратила двама души там.

— Това беше много по-рано. И по коренно различни причини. В Кандахар, на абсолютно рутинна мисия. Но по пътя срещнали един информатор пущун. Той им съобщил, че на север е забелязан американски офицер, който отивал на среща с някакъв племенен вожд. Не знаел кой е той, нито целта му. Но у нас остана неприятното чувство, че нещо не е наред. Отклонението беше странно. Войниците се изтегляха на юг, към Баграм и Кабул, откъдето би трябвало да си вдигнем чуковете веднъж и завинаги. Но не на север. Не се предвиждаше катерене в планините за контакти с племенни вождове. Затова изпратих моите хора да проверят този слух. И това беше всичко.

— Кога?

— Ден преди да ме арестуват. Което означава, че ако докладът им е адресиран до мен, няма да науча дори името на въпросния американец. Не и преди да се върна на служба.

Ричър замълча.

— Какво? — изгледа го Търнър.

— Положението е още по-тежко — каза той.

— Как така?

— Те никога няма да изпратят доклад. Мъртви са.