Не се връщай

8

Съливан постави куфарчето си на тапицираната с винил седалка и вдигна капака. На масата се появи дебела папка.

— Приятно четене — хладно обяви тя.

Разбира се, четенето съвсем не беше приятно. Подробен и гнусен анализ на дълго и неприятно разследване на отдавнашно, но не по-малко гнусно престъпление. В основите му лежеше операция „Пустинен щит“ от края на 90-те, предшествала „Пустинна буря“. Първата война в Залива бе започнала, след като Садам Хюсеин бе окупирал съседната на Ирак независима държава Кувейт. В продължение на шест месеца половин милион мъже и жени от свободния свят се организираха и подготвяха да сритат задника на Садам. Акцията обаче бе продължила едва сто часа, а след нея същите половин милион мъже и жени се бяха прибрали у дома.

Проблемът беше военното оборудване. Армиите се нуждаеха от много неща, комплектовани в продължение на шест месеца. И още толкова, за да бъдат разкомплектовани. Разбира се, много по-голямо внимание бе обърнато на подготовката, отколкото на разкомплектоването, което се вършеше безсистемно. Бе настъпил хаос, предизвикан от хора от десетки националности. Казано накратко, много неща бяха изчезнали. Това беше смущаващо, но документацията трябваше да е изрядна. В крайна сметка част от военното оборудване бе отписана като унищожена, друга като повредена, а трета — като изгубена. Дебелите книги бяха затворени.

Но само докато някои от оръжията не започнаха да се появяват по улиците на американските градове.

— Спомнихте ли си вече? — попита Съливан.

— Да — кимна Ричър.

Спомняше си много добре. Това беше едно от престъпленията, с което частта му се бореше всекидневно. Военното оръжие не се появява на улицата случайно. То се краде и продава. От неизвестни хора, които попадат в няколко категории. Най-вече специалисти в логистичните компании, които всяка седмица транспортират десетки хиляди тонове най-различни стоки, описани в коносаментите и другите придружаващи документи толкова неясно, че за тях бе детска игра да скрият един-два тона на едно място, още толкова на друго. За печалба или просто ей така — за забавление. А понякога и сто тона. Задачата на 110-а част беше да разкрие кой, как, къде и кога го върши. Екипът все още беше новосформиран и трябваше тепърва да се утвърждава. Самият Ричър работеше стотици часове без почивка, а подчинените му — още повече.

— Но не си спомням човек на име Хуан Родригес — добави той.

— Погледнете в края на папката — посъветва го Съливан.

Ричър се подчини и не след дълго си спомни за Хуан Родригес, когото познаваше много добре.

Но не като Хуан Родригес.

Сто и десета част беше получила сериозен сигнал срещу някакъв гангстер от Южен Ел Ей с прякор Кучето, съкратено от Голямото куче — прозвище, дължащо се на внушителните му габарити и внушителния му статус в подземния свят. Агенцията за борба с наркотиците не се интересуваше от него, защото той стоеше встрани от непрестанните нарковойни. Но в сигнала се твърдеше, че благодарение на неутралитета си Кучето прави големи пачки от нелегална продажба на оръжие и на двете страни. Конкретен повод за сигнала беше информацията, че се готви да пусне на пазара единайсет сандъка армейски автоматични косачки, които, разбира се, не ставаха за поддържане на морави. Косачките бяха страховити леки картечници с огромен капацитет.

Ричър замина за Южен Ел Ей и започна да обикаля из прашните улици, задавайки правилните въпроси на правилните места. Не му беше трудно да влезе в ролята на военен, защото това си личеше отдалече. Офертите си правеше небрежно и някак незаинтересовано. Те съдържаха гранати, гранатомети, големи количества бронебойни патрони и пистолети „Берета“. Естествено, в началото хората се държаха предпазливо, но в крайна сметка безупречно изиграната роля започна да дава плодове. Два дни по-късно той се озова лице в лице с Кучето, който действително се оказа с внушителни размери, особено на ширина. Като нищо тежеше около сто и осемдесет кила.

Последният документ в папката беше клетвената декларация със заглавие _Писмени показания от Хуан Родригес, известен още като Голямото куче, или Кучето_. Ричър се споменаваше на всеки ред. Най-отдолу имаше дълъг списък с телесни повреди — спукан череп, мозъчно сътресение, строшени ребра, контузии. Подписът беше на самия Родригес, положен в присъствието на адвокат с кантора в Студио Сити, Лос Анджелис, на булевард „Вентура“, а след това и нотариално заверен.

— Спомнихте ли си го? — попита Съливан.

— Тази клетвена декларация е пълна с лъжи — каза Ричър. — Не съм го докосвал и с пръст.

— Наистина ли?

— Защо да го правя? Аз не се интересувах от _него_. Исках да стигна до доставчика му. Човека, от когото купуваше. Исках име.

— И не се интересувахте от косачките, които заплашваха да залеят улиците на Ел Ей?

— Това беше проблем на тамошната полиция, не мой.

— Получихте ли името?

— Да.

— Как?

— Попитах го и той ми отговори.

— Просто ей така?

— Горе-долу.

— Какво означава това?

— Едно време бях доста добър в разпитите. Накарах го да си помисли, че знам повече, отколкото знаех в действителност. Той не беше от най-умните. Изненадан съм, че изобщо е имал мозък, който да получи сътресение.

— Как тогава си обяснявате медицинското заключение?

— Трябва ли да си го обяснявам? Хора като него познават всякакви отрепки. Може да се е сбил с някого предишната вечер. Средата му не беше от най-цивилизованите.

— Значи това е защитата ви? Че някой друг е свършил тази работа?

— Ако бях аз, той изобщо нямаше да стигне до болницата. Беше една безполезна лоена торба.

— Но аз не мога да отида при прокурора с тезата, че друг е свършил тази работа. Не и с доказателство като вашето изявление, че по-скоро бихте го убили, вместо да му нанасяте смъртоносни травми.

— Ще ви се наложи.

— Не, Ричър. Няма да ми се наложи. А вие по-добре се вслушайте в това, което ви казвам. Приемете нещата сериозно. Бих могла да ви уредя извънсъдебно споразумение, но вие трябва да ми помогнете, като покажете разкаяние.

— Не ми се вярва.

— Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

— Може ли да ми назначат друг адвокат?

— Не, не може.

Довършиха закуската си в мълчание. В един момент на Ричър му хрумна да се премести на друга маса, но после се отказа. Това би изглеждало твърде дребнаво. Поделиха си сметката и излязоха навън.

— Имам да ходя и на други места — обяви Съливан, когато спряха пред колата й. — А вие можете да се приберете пеша или да вземете автобуса.

След тези думи тя седна зад волана и потегли. Ричър остана сам на паркинга. Близкият трилентов път беше част от маршрута на местния автобус. Спирката на трийсетина метра вляво беше оборудвана дори с пейка. На нея чакаха двама мексиканци. Доста по-слаби от Голямото куче. Честни граждани, тръгнали за работа. Градинари в гробището, чистачи в Александрия или в самия Вашингтон.

На петдесет метра вдясно имаше още една спирка. Също с пейка. За автобуси в северна, а не в южна посока. Навън, а не навътре. Може би към Маклийн и Рестън, а след това към Лисбърг и вероятно чак до Уинчестър. Там, където чакаха още автобуси, значително по-големи, пътуващи за Западна Вирджиния, Охайо и Индиана. И още по-нататък, още по-надалече.

_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото_.

_Ново уволнение — този път позорно_.

_Тя не желае да ви вижда_.

Ричър остана на мястото си. Въздухът беше студен, трафикът — доста натоварен. Коли и камиони от различни марки и модели, в различни цветове. В далечината се появи автобус. Движеше се на север, а не на юг. Навън, а не навътре. Пейката се намираше на петдесет метра вдясно. Той чакаше. Автобусът се оказа просто голям ван, преоборудван за пътнически превоз. Локален. По линия, субсидирана от общината. Приближаваше се бавно, с тежко ръмжене.

Ричър го пропусна. Автобусът равнодушно продължи пътя си.

Той тръгна пеша към щаба на 110-а част. Три километра, които взе точно за трийсет минути. Мина покрай мотела си. Колата с хлътналите врати я нямаше. Бяха си я прибрали. Или пък беше открадната.

Пет минути преди осем се озова пред старата каменна сграда. Там го чакаше друг адвокат, който му обясни коя е Кандис Дейтън и защо е нещастна.