Първото семейство

9

Куори мина по главната галерия. Едната му ръка опипваше твърдата, черна стена, където все още се виждаха останките от някогашните пластове. Отключи друга стая. Влезе вътре, седна на една маса, извади от раницата си шишенцата с кръвните проби и ги надписа с различни числа. После свали от рафта на една стена кутия и я отвори. Вътре имаше още шишенца с кръв. Някои от тях бяха на Пам Дътън, чийто труп сега лежеше в морга във Вирджиния. В другите имаше кръв от Уила, взета, докато момичето беше в безсъзнание.

Надписа пробите на Пам и Уила Дътън с цифри и ги сложи в хладилна чанта, пълна с изстудени охлаждащи торбички. После мушна купичката и лъжицата на Уила в найлонов плик и ги прибра в друга кутия.

Добре. Належащата работа е свършена. Сега трябва да продължа нататък.

Стана и отключи метална каса за оръжие, която беше докарал тук с камиона. Вътре имаше автоматични и полуавтоматични пистолети, ловни пушки, карабини, оптически мерници, два картечни пистолета МР5, два автомата „Калашников“ и амуниции за всички тези оръжия. Арсеналът красноречиво говореше за привързаността на няколко поколения Куори към Втората поправка, защитаваща правото на гражданите да притежават огнестрелно оръжие. Огледа внимателно касата и се спря на „Кобра Ентърпрайсиз Пейтриът“, 45-и калибър. Дланта му стисна полимерната дръжка, за да сложи пълнителя със седем патрона, стандартни, модел от 1911 г. Пистолетът беше лек, но много мощен и беше необходим натиск от шест килограма, за да произведеш изстрел. Поради това несъответствие между голям патрон и малокалибрено оръжие не беше голямо удоволствие да стреляш с него, но пък беше удобен за носене и улученият нямаше никакъв шанс.

Още щом стисна заредения пистолет, дланта му се изпоти.

В пълнителя имаше седем патрона, но щяха да са му нужни само два. И нямаше да изпита никакво удоволствие — нито за момент.

Продължи бавно по каменния коридор, докато се подготвяше психически за това, което трябваше да направи. Баща му и дядо му бяха ходили на лов за хора в миналото, макар че едва ли бяха признавали чернокожите за хора. Убивали ги бяха вероятно без да му мислят кой знае колко, все едно убиват пепелянка или вредна къртица. Точно тук синът и внукът се разминаваше с предците си от мъжки пол. Щеше да направи каквото трябва, но знаеше, че в душата му ще останат дълбоки белези и ще преживява отново и отново момента на убийството до края на живота си.

Стигна до мястото и освети с фенерчето решетка, затваряща като клетка голяма ниша в стената. Същата решетка някога беше пазила десетки пленени войници на Севера, макар че Куори беше свалил ръждата от метала и беше циментирал прътите в скалата отново.

Двама мъже клечаха в дъното на нишата. Бяха във военни униформи, а ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба. Куори погледна към дребния жилав мъж, който стоеше от външната страна на решетката.

— Да свършваме с това, Карлос.

Мъжът облиза нервно устни и каза:

— Мистър Сам, с цялото ми уважение, не бива да тръгваме по този път, сър.

Куори се обърна към него и го изгледа отвисоко.

— Тази група има един лидер, Карлос, и това съм аз. Има йерархия, не може иначе. Ти си бил в армията и знаеш, че е така. Повярвай ми, това, което правим, ме наранява повече, отколкото теб. А и после няма да имам достатъчно хора. Истинска гадост, откъдето и да го погледнеш.

Дребният мъж отиде до решетката, отвори вратата и направи знак на двамата вътре да излязат. Краката им също бяха оковани, затова куцукаха. Когато фенерчето на Карлос ги освети, потта по лицата им заблестя съвсем ясно.

Един от мъжете заговори:

— Съжалявам! Боже! Съжалявам!

— И аз съжалявам, Даръл. Това не ми доставя никакво удоволствие. Абсолютно никакво.

Даръл беше як и набит, а другият беше висок и слаб. Адамовата му ябълка подскачаше от ужас.

— Не искахме да стане така, мистър Сам! След като упоихме хлапето обаче, се появи госпожата и започна да пищи и да напада! Виж лицето на Даръл! Щеше да го издере целия. Беше самозащита. Искахме да я проснем и да я упоим със спринцовката, но тя изведнъж откачи!

— А ти какво очакваш да направи една майка, когато отвличат детето й? Този сценарий го обсъждахме сто пъти, а също и какво трябваше да направите във всяка възможна ситуация. Нямаше вариант да я убивате. Сега имам на главата си малко момиченце, което никога няма да види майка си. Това не биваше да се случва.

Гласът на Даръл стана умолителен.

— И бащата си беше у дома. А не трябваше да е там.

— Няма значение. Бяхме планирали какво да правим в случай, че е там.

Даръл не се отказваше.

— Изподра ме, бръкна ми в окото. Вбесих се. Загубих си ума. Замахнах с ножа и я закачих за шията, но не съм искал да стане така. Взе, че умря. Опитахме се да я спасим. Не се получи. Съжалявам.

— Вече ми ги каза тия неща. Ако те имаха значение, нямаше сега да си тук. Аз също нямаше да съм тук.

Даръл нервно погледна пистолета.

— Винаги сме били готови да ти помагаме. Знаеш, че е така! И ти хванахме малкото момиче. Една драскотина няма.

— Но направихте нещо недопустимо. Когато се съгласихте да ми помогнете, ви казах, че няма много правила, а вие нарушихте най-важното. Дадохте ми клетва и аз ви повярвах. А ето сега какво стана.

Кимна на Карлос, който неохотно хвана двамата мъже за китките и ги дръпна да паднат на колене.

Куори се изправи над тях.

— Поговорете със своя Бог, ако го имате. Ще ви дам малко време.

Даръл замърмори нещо, което приличаше на откъслечна молитва. Слабият се разплака.

След шейсет секунди Куори попита:

— Готови ли сте? Добре.

Опря пистолета в тила на Даръл.

— Боже мой! Исусе! — започна да вие Даръл.

— Моля те! — присъедини се и другият.

Показалецът на Куори обви спусъка. Но в следващия миг свали оръжието. Не знаеше защо — просто го направи.

— Ставай!

Даръл го погледна изненадано.

— Какво?

— Ставай, казах.

Даръл се изправи на разтрепераните си крака. Куори се вторачи в издраното му лице и насиненото дясно око, после разтвори ризата му. На мускулестите му гърди се виждаше голям зачервен оток.

— Казваш, че по теб е стреляла жена?

— Да, сър. Беше тъмно, ама видях, че е момиче.

— Това момиче е дяволски добър стрелец. Както и да го гледаш, сега и бездруго щеше да си мъртъв, момче.

— Бях с бронирана жилетка, както ни каза — изпъшка онзи. — Съжалявам, че умря. Не исках да стане така! Съжалявам, татко.

— И казваш, че мислиш, че си оставил шишенцето там?

— Само едното. Стана много бързо, особено като се появиха и онези. Преброихме ги на връщане. Ще разберат, че сме взели кръв от жената и бездруго обаче, като я срежат и така нататък.

Куори се поколеба.

— Махай ми се от очите!

— Какво?

Куори кимна на Карлос, който с облекчение отключи белезниците на Даръл. Даръл разтърка разранените си китки и погледна към другия, който още беше на колене.

— Ами Кърт?

Куори заби цевта на пистолета в гърдите му.

— Стига приказки. Изчезвай, преди да съм решил друго. Кърт не е твоя грижа.

Даръл се олюля, падна, надигна се и продължи да се препъва нататък в тъмното.

Куори се обърна към Кърт.

— Моля те, мистър Сам… — замърмори обреченият.

— Съжалявам, Кърт. Тук обаче нещата са око за око.

— Даръл уби госпожата, сър.

— Даръл е мой син. Нямам кой знае какво, освен него — каза той и насочи пистолета към главата на Кърт.

— Ама ти си ми като баща, мистър Сам — каза Кърт и сълзите потекоха по лицето му.

— Ето защо ми е толкова трудно.

— Това е безумие, мистър Сам! Ти си луд! — изпищя той.

— Адски си прав, момче! — изкрещя Куори в отговор. — Луд съм. Луд съм като откачалка, друсана с кокаин. В кръвта ми е. Няма спасение.

Кърт се хвърли настрани и се опита да се измъкне. Дебелите му подметки се влачеха и вдигаха облачета прах. Писъците му отекваха в галерията както някога писъците на войниците на Съюза.

— Насочи светлината, Карлос — нареди Куори. — Не искам да страда и секунда повече, отколкото трябва.

Пистолетът излая и Кърт престана да се опитва да се измъкне.

Куори отпусна пистолета до крака си. Промърмори нещо неразбираемо, а Карлос се прекръсти.

— Знаеш ли колко съм ядосан заради това? — попита Куори. — Разбираш ли степента на моя гняв и разочарование?

— Да, сър — отговори Карлос.

Куори бутна мъртвия Кърт с крак и мушна затопления пистолет в колана.

Обърна се и тръгна по галерията. Към слънчевата светлина.

Беше уморен от тъмнината.

Просто искаше да лети.