Първото семейство

23

Докато партньорката му беше в Тенеси, за да се бори със семейните демони, Шон привършваше порция телешка пиката, която си бе взел от италианския ресторант наблизо, и изучаваше купищата разпечатки на компютърните файлове. Надяваше се, че някъде там ще открие следа, която да му подскаже дали Тък Дътън е поръчал да убият жена му и да отвлекат дъщеря му поради неизвестна до момента причина.

Телефонът прекъсна мислите му.

Беше Джейн Кокс.

— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.

— За какво?

— Мисля, че знаеш.

Шон навлече якето си и слезе долу до наетата кола. Неговата беше в сервиза, с щети за около осем хиляди долара, а застрахователната му компания заяви, че полицата му не покрива поражения от оловна градушка.

— Защо да не покрива? — бе попитал той.

— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.

— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.

— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.

— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?

— Винаги можете да обжалвате решението.

— Наистина ли? А какви са според инструкциите ви шансовете да спечеля обжалването? По-малки от нула или равни на нула?

Госпожицата с веселия глас му бе благодарила, че е избрал тяхната застрахователна компания и бе затворила телефона.

Тъкмо запали двигателя и се канеше да потегли, когато някой почука с пръст по стъклото. Обърна се. Беше жена на около трийсет, руса, възпълна, със силно начервени устни и кожа, върху която ежедневно се нанасят пластове пудра, за да изглежда добре пред камери с висока разделителна способност. Държеше микрофон с вградено записващо устройство, сякаш беше граната, която всеки момент се кани да хвърли.

Погледна в огледалото и видя как новинарският микробус се плъзга зад колата и му препречва изхода.

По дяволите!

Шон свали стъклото.

— Мога ли да ви помогна?

— Шон Кинг?

— Точно така. Вижте, вече дадох изявление на един репортер. Защо не го вземете от него?

— Събитията диктуват нова гледна точка.

— Какви събития?

— Вярно ли е, че сте откраднали поверителни данни от служебния компютър на Тък Дътън?

Стомахът на Шон се сви и част от телешкото се върна чак до гърлото му.

— Не знам за какво говорите. Кой ви каза това?

— Отричате ли, че сте били в офиса му?

— Не отричам и не признавам каквото и да било.

— Фирмата на Тък Дътън е изпълнител на правителствени поръчки и работи по секретни обекти на Министерството на вътрешната сигурност.

— В такъв случай вие репортер ли сте или говорител на фирмата? Не мога да се ориентирам.

— Давате ли си сметка, че е престъпление да откраднете чужда собственост? И че ако се установи, че сте откраднали класифицирана информация с цел шпионаж, могат да ви обвинят в държавна измяна?

— А сега се правите на адвокат. Аз обаче съм истински. Ако не кажете на приятелчето си да махне микробуса от пътя ми, ще дам на заден и ще видя на какво разстояние ще мога да го избутам. После ще го измъкна от седалката и ще го пребия, само че ще го формулирам като „самозащита“. Така няма да е чак толкова подсъдно.

— Заплашвате ли ни?

— Точно след една секунда ще се обадя на ченгетата и ще ви обвиня в незаконно задържане, тормоз и клевета. Погледнете ги в юридическия речник, докато се готвите за приемния изпит.

Шон форсира мотора и включи на задна.

Жената отскочи и шофьорът на новинарския микробус успя да се измъкне на сантиметър, преди колата на Шон да се забие странично в него.

Половин час по-късно Шон крачеше към болничната стая на Тък и с всяка крачка настроението му ставаше все по-мрачно. Разбира се, че беше взел информацията, но не с цел шпионаж, а за да определи дали Тък е замесен в убийството на жена си. Така бе станал уязвим от юридическа гледна точка, но не му беше за пръв път. Не по тази причина беше ядосан. Някой искаше да го натопи, за да отклони вниманието от себе си. Трябваше да научи кой и защо.

Показа картата си на единия от двамата агенти на Сикрет Сървис пред вратата на болничната стая. Понеже вътре беше първата дама, положиха допълнителни усилия — претърсиха го с ръце и металотърсач и чак след това го въведоха вътре. Тък седеше на стол до леглото. Джейн Кокс стоеше изправена до него с длан на рамото му.

До стената бяха застанали двама агенти, но Джейн им каза:

— Моля, изчакайте отвън.

Единият изгледа Шон пронизващо, докато с партньора му се измъкваха към вратата.

— Ще бъдем пред вратата, госпожо.

Затвориха зад себе си. Шон вдигна поглед към сестрата и брата.

— Благодаря ти, че дойде — каза Джейн.

— Даде ми да разбера, че е важно. Надявам се наистина да е така.

Резкият му тон свари първата дама неподготвена. Преди да успее да реагира, Шон се обърна към Тък:

— Изглеждаш по-добре. Съвземаш ли се след тежкото мозъчно сътресение?

— Още ме боли жестоко — отвърна Тък отбранително.

Шон взе стол и седна срещу двамата.

— Току-що ме налетя телевизионна репортерка, тръгнала на лов за вещици. — Погледна към Джейн. — Знаеш ли нещо за това?

— Разбира се, че не. Как бих могла?

— Не знам. — Той погледна отново Тък. — Ето какво, Тък, времето тук е от най-голямо значение, така че няма смисъл да го увъртаме. Касандра Малори.

— Какво искаш да знаеш?

— Каква ти е тя?

— Служителка във фирмата ми е.

— Само това ли?

— Разбира се, че само това.

— Съдружникът ти не мисли така.

— В такъв случай греши.

Шон стана и погледна през прозореца. Долу беше автоколоната, очакваща първата дама да приключи посещението си. Живот в балон. Шон го познаваше добре. Следят всяко твое движение най-внимателно, изсмукват въздуха от дробовете ти. И въпреки това някои хора харчеха стотици милиони и отделяха години от живота си, за да се доберат до този балон.

Дали беше безумие, нарцисизъм или елементи и от двете, скрити зад маската на служба в името на обществото?

Той се обърна към тях. Мислеше бързо. Ако им кажеше, че знае каква е паролата на компютъра на Тък, „Касандра1“, щеше да признае, че е ровил в данните му. Вместо това попита:

— Готов ли си да се подложиш на детектор на лъжата?

Тък понечи да каже нещо, но Шон видя как пръстите на първата дама се свиват върху рамото му, така че не отговори нищо.

— Шон — заговори тя, — защо постъпваш така?

— Ти поиска от мен да разследвам случилото се. Именно това правя. Не ме интересува до какво ще доведе разследването, дори и да не ти харесва. Каза ми да се заема, както си седеше в Белия дом. Сигурен съм, че помниш. Не беше толкова отдавна. И точната ти фраза, струва ми се, беше: „На всяка цена“.

— Спомням си също така, че поисках от теб да намериш Уила.

— Ами не мога да го направя, ако не разбера кой я е отвлякъл и защо. И кой уби междувременно Пам.

Каза последното и се вторачи гневно в Тък.

— Нямам нищо общо със случилото се! — озъби се Тък.

— Тогава няма да имаш нищо против да се подложиш на детектора на лъжата.

— Не можеш да ме принудиш да го направя — тросна се Тък.

— Не мога. Ако обаче отида във ФБР и им кажа какво съм открил, ще започнат да ровят на места, на които не ти се иска да ровят. Ако минеш успешно теста с детектора на лъжата, няма да го направя. Това е предложението.

— Значи си говорил със съдружника му Дейвид Хилал? — попита Джейн спокойно.

— Нямах представа, че си толкова навътре в делата на брат си.

— А каза ли ти Хилал — продължи тя невъзмутимо, — че искаше да изкупи дела на брат ми? Че иска фирмата да е само негова?

Шон погледна Тък.

— Вярно ли е?

— Абсолютно. Не бих лъгал за такова нещо. Имах някои финансови затруднения. Дейвид знаеше, че ми трябват пари. Искаше да изкупи дела ми, но на цена, която не отчита договора с Министерството на вътрешната сигурност, по който работим в момента, което би означавало милиони долари допълнително.

— Ето, виждаш, че Хилал има интерес да го набеди. Ако Тък отиде в затвора, Хилал ще получи всичко почти даром.

— Не непременно — възрази Шон.

— Ако това стане — отбеляза Тък, — ще бъда принуден да продам всичко, за да платя на адвокатите. Той ще получи фирмата срещу минимална цена. А аз я създадох.

— Шон — добави Джейн, — може би трябва да пренасочиш вниманието си от Тък към някой по-вероятен заподозрян.

Шон се замисли за момент.

— Смяташ, че Хилал е организирал отвличане и убийство, за да обвини Тък и да отмъкне фирмата му? Струва ми се малко прекалено, а на теб? И защо му е да отвлича Уила?

Джейн заобиколи и седна на болничното легло.

— Няма да се опитвам да възпроизвеждам мисловните процеси на човек, който може и да е психопат. Във всеки случай не ми се струва по-прекалено от идеята, че брат ми би могъл да организира убийството на жена си и отвличането на любимата си дъщеря, а после да понесе удар по главата, който спокойно би могъл да го убие само защото се твърди, че е имал любовница.

Шон погледна през прозореца с ръце, мушнати в джобовете. Това, което каза Джейн, не беше лишено от смисъл. Може би наистина беше избързал със заключенията си, преди да провери думите на Хилал. Ами паролата на компютъра? Нещо го жегна. Ами ако някой друг е сменил паролата с „Касандра1“? Ами ако го е направил Хилал, защото е бил сигурен, че ще опитат да вземат информацията от твърдия диск и че като отгатнат новата парола, непременно ще стигнат до извода, че Тък и онази жена имат връзка?

Това, реши той най-накрая, е толкова вероятно, колкото застрахователната компания да му плати щета, причинена от терористи.

Обърна се рязко.

— Тък, каква е паролата на служебния ти компютър?

Шон щракна с пръсти, за да го подкани.

Тък се поколеба достатъчно.

— Кармайкъл — отвърна той.

Джейн се обади:

— Това беше моминското име на Пам, нали?

Тък кимна, после вдигна ръка и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

И двамата ме лъжат. Разбрали са някак, че съм проникнал в компютъра. Изпратили са ми репортерката. За да ме сплашат.

Увъртането на Тък не беше изненада. Фактът, че първата дама заставаше на негова страна, беше много по-странен. Явно трябваше да рови още много.

— Окей, ще проверя Хилал.

— Добре. — Джейн стана, целуна Тък по бузата и го прегърна.

Тръгна към Шон и каза:

— Оценявам помощта, която ни оказваш.

— Дано.

Той пренебрегна протегнатата й ръка и излезе от стаята.