Първото семейство

76

Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.

Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.

След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.

Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.

— Искаш ли? — попита я през рамо.

— Какво?

— Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.

— Не.

— Както искаш.

Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.

— Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.

— Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.

Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.

— Мислиш, че всичко това са играчки?

— Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.

Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.

— Дори не си го спомням.

— Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.

— Променил съм се.

— Добре.

— Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.

— Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.

Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.

— Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.

Тя се обърна бавно към него.

— Отвлякъл е Уила заради това.

— Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.

— А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.

— Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.

— Наша отговорност.

— Джейн…

Тя поклати глава.

— Наша…

— Не знам защо изобщо остана с мен.

— Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.

— И можем да паднем също толкова бързо.

— Можем.

— Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.

Джейн не каза нищо. Той я погледна.

— Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?

— Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.

Дан довърши питието си на една глътка.

— От Сикрет Сървис са много разстроени.

Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.

— И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.

— За нас — напомни той.

— Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.

— Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.

— Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?

— Не исках да прозвучи така.

— А как би искал да прозвучи?

— Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.

— И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.

— Добре — каза той хладно, — щом така искаш…

— Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.

— Как ти се стори онзи мъж по телефона?

— Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?

— Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…

— Предпочиташ да убие Уила ли? — попита тя мрачно.

— Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.

Чукането на вратата прекъсна спора им.

Беше Лари Фостер, шефът на охраната.

— Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.

— Добре, чудесно.

Президентът се обърна, за да си налее ново питие.

— После ще трябва да отидем на друго място.

Кокс престана да пуска ледени кубчета в чашата и го погледна.

— Получихте координатите, нали?

— Да, сър. Получихме ги.

— Е, има ли проблем тогава?

— Мога ли да бъда откровен, сър?

Кокс погледна съпругата си и после пак се обърна към Фостър.

— Слушам — каза той навъсено.

— Цялото пътуване е проблем. Нямам представа къде отиваме и какво ни очаква там. Не разполагам с достатъчно хора, нямам и една четвърт от нормалното оборудване и въоръжение. Препоръчвам ви да се върнем във Вашингтон.

— Невъзможно е — възрази Кокс и отпи от чашата си. — Искаш ли питие?

— Сър, настоятелно ви препоръчвам да не продължаваме.

— Президентът съм аз. Просто искам да направя едно непредвидено пътуване. Не е кой знае какво.

Фостър се прокашля. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Полагаше всички усилия да не личи колко трудно му е да се сдържа, но не му се удаваше особено.

— Другият проблем е, че нямаме автоколона, сър. А мястото, до което трябва да стигнем, е на сто и трийсет километра от летището на Хънтсвил.

— Трябва да стигнем дотам — настоя Кокс. — Точно след четири часа и седем минути.

— Пред нас пуснах два транспортни самолета с хеликоптери на борда. Ще отнеме малко време да ги разтоварят и подготвят за полет.

— Знаеш инструкциите. Не можем да пропуснем крайния срок.

— Сър, ако поне ми кажете защо е всичко това… Знам, че директорът е говорил с вас и че поддържа моята позиция, но…

Кокс вдигна пръст към него.

— Директорът е директор, защото аз съм го направил такъв. Утре мога да го сменя. И ще го направя, ако продължава да ме занимава с глупости. Искам да правиш точно онова, което ти кажа. Аз съм главнокомандващият. Ако не искаш, мога да наредя на армията да поеме нещата в свои ръце. Военните поне няма да оспорват правомощията ми.

Фостър се изпъна като струна.

— Господин президент, според федералния закон ние осигуряваме безопасността ви. — Той погледна към Джейн. — И на двама ви. Това, което става в момента, е безпрецедентно и потенциално много опасно. Нямахме възможност да проверим мястото, на което отиваме. Нямаме анализи, нямаме оценки на риска…

— Лари, слушай — прекъсна го спокойно Кокс. — Знам, че е объркано. И аз не искам да го правя. — Посочи жена си, с чашата. — И тя не иска. Обаче сме тук.

— Има ли нещо общо с племенницата ви? — попита Лари Джейн Кокс. — Ако е така, мисля, че най-малкото би трябвало да информираме ФБР къде отиваме.

— Не можем да го направим.

— Но…

Кокс сложи ръка на рамото му.

— Убеден съм, че ще можеш да ни защитиш, Лари. Ще имаш максимално възможното време да провериш ситуацията. Не съм глупак. Не бих се заел с нещо, което може да ми струва живота, а още по-малко живота на съпругата ми. Всичко ще бъде наред.

Фостър поклати глава.

— Добре, сър, но ако нещата излязат от контрол, ще се намеся. Имам право, сър. Дават ми го федералните закони.

— Да се надяваме да не се стига дотам.

След като Фостър излезе, Джейн попита:

— Ами ако Лари не те остави да направиш каквото трябва?

— Няма да стане, Джейн.

— Защо?

— Все още съм президент. А и късметът още не ми е изневерил.

Джейн извърна лице.

— Не бъди толкова сигурен — каза тя.

Той я изгледа ядосано над чашата си.

— На чия страна си в края на краищата?

— Мислих за това цяла нощ. И още не съм стигнала до някакво решение.

Джейн излезе.

Президентът седна зад бюрото. Молеше се да издържи и този път.