Първото семейство

72

Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.

Тя ги прегърна и каза:

— Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…

— Да се опознаем отново?

— Да.

Докато отиваха към вратата, Франк допълни:

— А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.

След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:

— От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.

— Дезертьори? — учуди се Боби.

— Работим по един случай — обясни Мишел.

Тръгнаха към джипа.

— Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.

— Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна — каза Шон признателно.

— Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.

Боби се усмихна.

— Ето това е малката ми сестричка.

Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.

— Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.

— Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.

— Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата — каза Шон. — Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.

— Моето ще е двойно.

Шон взе кафето и се отправиха на север.

Мишел прегледа още пет папки и се протегна.

— Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.

— Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?

— Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.

Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.

— На кого звъниш?

— На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?

Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.

— Нещо ново? — попита Мишел.

— Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.

— Какво пише в него?

— Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.

— Защо той мисли така?

— Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.

— Защо е трябвало да го подменя?

— Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.

— Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?

— Бих си го помислил, само че преди около дванайсет години познавах Джейн Кокс и тогава тя не беше бременна.

— Около дванайсет години?

— През този период я виждах сравнително често. Не може да е майка на Уила, освен ако не лъжат за възрастта на детето.

Мишел поклати глава и продължи да чете. След още половин час извика:

— Обръщай колата!

Шон едва не се блъсна в някакъв зид.

— Какво има?

— Обръщай.

— Защо?

— Трябва да отидем на юг.

Шон пусна мигача и се приготви за обратен завой.

— Защо на юг?

Мишел заговори бързо, без да отделя поглед от папката, която четеше в момента.

— Трима дезертьори от един и същ адрес в Алабама с различни фамилни имена. Кърт Стивънс, Карлос Ривера и Даръл Куори. Трябвало е да се явят в базата си, за да ги транспортират за Ирак, но не са се явили. Военната полиция ги е търсила. Стара плантация, предполагам, на име „Атли“. Бащата на единия е Сам Куори, ветеран от Виетнам. Той е и собственикът. Не са открили и следа от тях.

— Добре, те са дезертирали от армията и са от един от вероятните щати, но дотук не виждам нищо достатъчно убедително.

— Разпитвали са Сам Куори, някоя си Рут Ан Мейкън и сина й Гейбриъл. И някакъв тип на име Юджийн.

— И какво от това?

— Обичам педантичността на военните — отвърна тя. — В доклада е записано, че Юджийн се е представил като принадлежащ към индианското племе коасати.

Шон сви рязко през всички ленти, съпроводен от гневни клаксони, и навлезе в първия изход. След две минути вече пътуваха по прекия път за Алабама.