Първото семейство

40

Шофираше Куори. Гейбриъл беше в средата, а Даръл — до вратата. Пикапът друсаше, клатеше се и се тресеше, докато не стигна асфалтовия път. Бяха прекарали по-голямата част от деня на полето и бяха капнали от умора, но не можеше да не отидат там, накъдето пътуваха. Бяха тръгнали веднага след вечеря.

Гейбриъл погледна през прозореца и каза:

— Мистър Сам, мисля, че беше прав за Кърт. Заминал е. От него няма ни вест, ни кост.

Даръл погледна баща си, но не каза нищо.

Куори също не продума. Държеше волана с една ръка, загледан напред с димяща цигара в устата. Спряха на паркинга на медицинското заведение. Куори скочи от пикала, грабна от таблото един касетофон, смачка цигарата си на асфалта и тръгна към входа.

Докато крачеха по дългия коридор, Куори подхвърли:

— Отдавна не си идвал да видиш сестра си, Даръл.

Даръл се намръщи.

— Не обичам да я виждам такава. Не искам да си я спомням така, татко.

— Тя нямаше възможност да избира.

— Знам.

— Може външно да изглежда различна, но сестра ти все още е там, вътре.

Бутна вратата и тримата влязоха.

Медицинските сестри бяха обърнали Типи на другата страна, така че Куори премести столовете. Измъкна от джоба си книгата на Джейн Остин и я подаде на Даръл.

— Не ме бива да чета — каза Даръл. — Особено тия стари работи, татко.

— Опитай. Не съм започнал да раздавам награди за добро изпълнение.

Даръл въздъхна, седна, взе книгата и започна да чете. Четеше бавно и със запъване, но полагаше всички усилия.

Когато прочете четири страници, Куори му благодари и даде книгата на Гейбриъл.

Малкото момче беше много по-добър четец и прочете цяла глава, като влизаше в ролите на героите и променяше гласа си. Когато свърши, Куори каза:

— Този път не ми се стори да си много отегчен, млади момко.

Гейбриъл го погледна смутено.

— Прочетох книгата в „Атли“. Мина ми през ум, че ако ти и мис Типи толкова я харесвате, няма да е зле да се опитам пак да я прочета.

— И каква е присъдата? — попита Куори с усмивка.

— По-добра е, отколкото си мислех. Е, не мога да кажа, че е любимата ми книга.

— Добре.

Куори сложи касетофона на нощното шкафче до главата на Типи и улови ръката й. В стаята се разнесе гласът на Камерон Куори, покойната съпруга на Сам и майка на Типи. Обръщаше се към дъщеря си с думи на обич, подкрепа и надежда.

Към края гласът й отслабна, защото това бяха последните думи на Камерон Куори преди смъртта. Куори я беше записал по нейно настояване в „Атли“ през сетните мигове от живота й.

Прощалните й думи бяха: „Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи в ръцете на Исус.“

Куори й пригласяше при тези последни думи и свърши точно когато свърши и тя.

Изключи касетофона. Веднага щом името на Исус беше излязло от устните й, Камерон Куори беше поела последния си дъх и беше починала. За една обичаща Бога жена, смяташе Куори, това беше достоен начин да напусне този грешен свят. После беше затворил очите й и беше сложил ръцете й на гърдите, както беше направил и с майка си.

Даръл и Гейбриъл се бяха просълзили. Бършеха очи и избягваха да се гледат.

— Мама беше най-добрата жена, която познавам — промълви Даръл накрая, а Куори кимна в знак на съгласие.

Докосна лицето на Типи.

— И тя е там горе, при нея.

— Амин — каза Гейбриъл. — Може ли да се подобри някога, мистър Сам?

— Не, синко. Не може.

— Искаш ли да се помолим за нея? — Гейбриъл долепи длани една в друга и понечи да коленичи.

— Помоли се, ако искаш, Гейбриъл. Аз вече не се моля.

— Мама казва, че не вярваш в Бога, мистър Сам. Защо така?

— Защото той престана да вярва в мен, синко.

Прибра малкия касетофон в джоба си и каза:

— Когато свършиш, ще ме намериш да пуша вън в колата.

Куори седна в разнебитения пикап с увиснала незапалена цигара между пресъхналите си устни. Горещината на Алабама беше в апогея си в девет вечерта. Куори замахна с ръка, защото край ухото му зажужа комар, и от носа му капна капка пот.

Насекомото не занимаваше ума му кой знае колко. Вниманието му привлече метеоритен пламък на нощното небе на фона на Голямата мечка. След като пламъкът изчезна, той сведе поглед към ниската тухлена сграда, която сега беше дом на дъщеря му. Типи нямаше да има съпруг, деца, внуци. Само мъртъв мозък, линеещо тяло и тръба за хранене.

— Оплеска работите тук, Боже. Не трябваше да го правиш. Знам дивотиите за неведомите ти пътища. И че всяко нещо си имало цел. Глупости! Ти сгреши. Не си безгрешен. Не трябваше да оставяш малкото ми момиче само. Никога няма да ти простя и пет пари не давам дали ти ще ми простиш за това, което трябва да направя.

Той говореше на пресекулки, забързано. После млъкна.

Искаше му се да заплаче ако не за друго, поне за да намалее напрежението в ума му. В душата му. Само че не се получаваше. Душата му, изглежда, беше пресъхнала като пръстта.

Когато двамата се върнаха и се качиха в пикапа, Куори запрати през прозореца незапалената си цигара и подкара. Мълчаха през целия път до „Атли“.

Куори веднага отиде в библиотеката, седна зад бюрото, подсили се с глътка отлежало уиски, после запали огъня, сложи вътре ръжена, докато се нажежи, нави ръкав и опря метала в голата си ръка за втори път, като остави белег, перпендикулярен на първия в единия му край. След десет секунди ръженът падна на килима и прогори още една дупка, а Куори се отпусна на стола.

Задъхан, вперил поглед в опушения таван, свидетел на огньове и дим в продължение на столетия преди него, Куори започна да говори. Звучеше като безсмислица, освен за самия него. За него беше ясно като кристал. Най-напред каза на хората, че съжалява. Назоваваше имена, гласът му се повишаваше и снишаваше през странни интервали. Отпи още една глътка уиски и този път задържа гърлото на бутилката до устните си по-дълго.

Продължи да говори, изливаше цялата си душа и сърце. Във въздуха се носеха прегърнати Камерон и Типи. Виждаше ги толкова ясно, че му се искаше да се издигне до тях да ги прегърне. Искаше тримата да отлетят на по-добро място от жалката дупка, в която се намираше в момента.

Понякога се питаше какво, по дяволите, прави. Един малък, необразован човек срещу целия свят. Нечувана, фантастична глупост. Но той беше всичко това. И вече не можеше да спре. И не толкова защото беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. По-скоро нямаше къде другаде да отиде.

Когато затвори очи и отново ги отвори, жена му и дъщеря му ги нямаше. Огънят гаснеше. Беше сложил малко дърва — колкото да се нажежи ръженът. Погледна пак ръката си и пресичащите се линии. Херкулес беше извършил своите подвизи. Ишмаел беше преживял страданията заради белия кит. Исус беше носил кръста и товара на хорските съдби върху плещите си.

Сам Куори също трябваше да носи своя кръст. Това сега несъмнено беше кръстът му. Не само заради намалелите земи на плантацията. Или разпадащата се къща, която никога вече нямаше да види добри времена. Не само заради покойната съпруга и погубената дъщеря, заради глуповатия син и отчуждената друга дъщеря. Нито заради историята на фамилията Куори, която в толкова много отношения беше греховна, че да е срам и позор за всеки нормален потомък.

Сам Куори вече не беше мъжът, който бе някога. Не можеше сам да познае себе си. И не само заради белезите по ръката, а заради адските белези от огън в душата му. Беше излъгал Гейбриъл. Не че не вярваше в Бог. Страхуваше се от него. С цялата си душа и сърце. Защото заради деянията си на тази земя нямаше да може да се събере с обичната си жена и с красивата си дъщеря, когато му дойдеше времето. Цената на справедливостта беше вечната раздяла. Тъкмо заради това слушаше отново и отново последните думи на жена си. Заради това ходеше при Типи толкова често.

Погледна тавана и промълви съвсем тихо, едва доловимо от припукването на огъня:

— Вечността е завинаги.

Гейбриъл хукна. Беше пред вратата, защото искаше да вземе друга книга, и беше чул доста повече, отколкото му се искаше. Далеч повече, отколкото това малко момче, колкото и да беше умно, можеше да разбере.

Винаги беше гледал мистър Сам със страхопочитание. Никой никога не се беше отнасял с него по-добре, отколкото сегашният глава на клана Куори. И въпреки всичко това, Гейбриъл стигна до стаята си тичешком, заключи се вътре и се мушна под завивките. И не можа да заспи цяла нощ. Като че ли стенанията на Сам Куори бяха проникнали във всеки квадратен сантиметър от „Атли“. Като че ли нямаше място без тях, място, на което да си в безопасност.