Първото семейство

3

В „Талбътс“ имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.

Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.

— Карай! — каза гласът тихо, но твърдо. — Или умираш.

Тя подкара.

След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.

Най-накрая той отново проговори.

— Свий тук.

Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.

Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.

— Спри.

Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.

Пестеливото на думи чудовище нареди:

— Слизай.

Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:

— Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!

Чудовището не се трогна.

— Слизай.

Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало:

Оглеждай се. Бъди нащрек. Става само за секунди.

От „Талбътс“ до смъртта на някакъв пуст черен път.

Отвори вратата и започна да се измъква, стиснала дамската си чанта.

Изохка и я пусна, когато пръстите на чудовището, обвити в ръкавица, я сграбчиха за китката.

— Няма да ти трябва.

Тя затвори вратата зад себе си.

Надеждата й помръкна, когато онзи застана пред нея, до колата. Беше се надявала да се прехвърли на предната седалка и да отнеме хондата й, а не живота й.

Беше по-възрастен от нея, с въздълга бяла коса, която изглеждаше сплъстена и мръсна. Лицето му бе като изсечено от камък. Беше не само по-възрастен, но също така и по-едър, висок мъж, доста над сто килограма, с широки рамене и огромни, набраздени от вени ръце. Наведе се над дребничката Даян. Дори и да нямаше оръжие, тя не би имала никакъв шанс срещу него. Цевта беше насочена към главата й. Самият факт, че не носеше маска, я изпълваше с ужас. Виждаше лицето му.

Все му е едно. Не му пука дали ще разбера кой е. Ще ме убие. Ще ме изнасили и ще ме убие. И ще ме остави тук. Започна да хълца.

— Моля те, не прави това — каза Даян, когато той пристъпи напред. Тя се дръпна в очакване на нападението.

Изобщо не забеляза другия, който се приближи зад гърба й. Когато докосна рамото й, тя изпищя и се обърна. Този беше дребен и жилест, с ясно изразени латиноамерикански черти. Даян обаче не успя да види всичко това, защото мъжът вдигна флакон и гъст облак ситни капчици обля лицето й.

Тя се закашля и си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си. Не се получи. Сетивата бързо я напуснаха и тя се свлече в ръцете му.

Качиха я отзад в микробус, паркиран недалеч, и подкараха.