Първото семейство

30

Уила не се отдалечаваше от каменната стена, докато вървеше по коридора, а пръстите й драскаха неравната повърхност. Ослушваше се и се взираше в тъмнината. Нейното фенерче едва мъждукаше. Беше студено и облаците пара от дъха й я следваха по тъмния проход. Сви зад един ъгъл и спря.

Идваше ли някой? Изключи фенерчето и се залепи за камъка. След пет минути се успокои и тръгна отново. Този път без никаква светлина. След малко ръката й докосна дървена повърхност, после метал. Спря и пусна съвсем малко светлина. Видя метална брава.

Същата като онази на моята врата.

Намери достатъчно кураж, за да вдигне ръка и да почука. Никой не отговори. Почука пак, малко по-силно.

— Кой е? — попита треперещ глас от другата страна.

Уила се огледа, после приближи лице до вратата и прошепна:

— Вътре ли си заключена?

Чу стъпки, после гласът попита:

— Коя си ти?

— Казвам се Уила. И аз бях заключена, но се измъкнах. Мисля, че ще мога да измъкна и теб. Как се казваш?

— Даян — прошепна гласът отвътре.

— Знаеш ли защо си тук?

— Не.

— И аз не знам. Чакай.

Уила извади инструментите си и се залови за работа. Сега беше по-трудно от първия път, защото светлината не трябваше да е силна, а и докато се мъчеше да усети как се движат пластините, трябваше и да се ослушва да не би да дойде някой.

Най-накрая успя и вратата се отвори. Даян Уол я погледна отвисоко.

— Та ти си само дете!

— Скоро ще вляза в пубертета — отговори Уила важно. — Освен това успях да се измъкна от моята стая. И да измъкна теб от твоята. Хайде.

Когато тръгнаха, Даян попита:

— Къде сме?

— Наистина не трябва да говориш високо — прошепна Уила. — На такива места звукът се разнася страшно далеч.

— Какви места? — попита жената малко по-тихо.

Уила докосна стената на прохода.

— Мисля, че сме в тунел или стар рудник.

— Боже! — прошепна Даян. — Ако сме в рудник, таванът всеки момент може да се срути на главите ни!

— Не вярвам. Подпорите изглеждат много здрави. Освен това мъжете, които ни държат тук, не биха ни довели на опасно място.

— Защо?

— Защото и те самите могат да пострадат.

— Знаеш ли накъде е изходът?

— Честно казано, очаквам да доловя някакво движение на въздуха.

— Ако обаче продължаваме да вървим, може да се загубим. Може би завинаги.

— Не, няма.

Уила насочи фенерчето към мръсния под.

— Накъсах етикетите от консервите. Пускам парченца хартия през десетина крачки. Така ще знаем откъде сме минали в случай, че се наложи да се върнем.

Продължиха напред. Минаха един завой, после още един.

Уила погледна часовника си на светлината на фенера.

— Имаме около двайсет минути, преди да отидат да ни проверят. Може обаче да се появи другият. Той е непредсказуем.

— Високият с бялата коса ли?

— Аха. Не изглежда лош колкото останалите, но въпреки това ме е страх от него.

— Всички ме изпълват с ужас.

— Ти къде живееш?

— В Джорджия.

— Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?

— Не, нямам — отговори Даян веднага. — Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.

— Още една причина да искаме да се измъкнем — каза Уила.

— Какво беше това? — изведнъж попита Даян.

Някъде зад тях се чуха викове.

— Изглежда, са открили, че ни няма — отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. — Насам!

Забързаха по прохода.

— Гледай! — каза Уила.

Проходът свършваше с дебела врата.

Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.

Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.

— Откъде се научи да правиш това?

— Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея — отговори Уила, докато раздвижваше пластините.

Даян погледна назад.

— Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!

— Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? — отвърна Уила спокойно.

— Ако не стане, ще ни хванат!

Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.

Изтичаха навън и се огледаха.

После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.

— Хайде! — извика Даян.

Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.

— Кой мислиш, че е това? — попита Даян.

Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.

— Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!

Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.

Уила и Даян продължиха да се изкачват нагоре по склона с нокти и лакти, почти пълзешком, за да не ги видят.

— Може би ще успеем да се качим до билото и да се спуснем от другата страна — изпъшка Уила.

Даян дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Сграбчи ръката на Уила.

— Трябва да си поема дъх. Никога не съм спортувала.

След минута продължиха да се катерят. Изкачиха се до билото на склона, прехвърлиха се от другата страна и погледнаха надолу.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна Даян. Беше стръмно, почти отвесно. — Не мога да се спусна оттук.

— Е, аз ще опитам — каза Уила. — Мислиш ли, че можеш да намериш къде да се скриеш? Ако успея да се измъкна, ще доведа помощ.

Даян се огледа.

— Мисля, че мога. — Пак погледна към пропастта. — Уила, ще се убиеш! Не прави това.

— Трябва да опитам.

Тя се хвана за ръба на една скала, напипа с крак малък перваз и направи първата крачка надолу. Первазът държеше, макар че се отрониха камъчета и буци пръст, избутани от стъпалото й, удариха се в ската и политнаха в пропастта, прихванати от вятъра.

— Внимавай, моля те! — извика Даян.

— Опитвам се — отговори Уила, останала без дъх. — Наистина е трудно.

Отпусна се върху друг перваз и тъкмо се канеше да направи следващото движение, камъкът под крака й се отчупи.

— Уила! — изпищя Даян.

Уила започна трескаво да търси за какво да се улови, но нищо не беше достатъчно здраво и по главата й се посипа дъжд от камъчета и пръст.

— Помогни ми!

Мъжът изтича покрай Даян и я събори на една страна. Протегна дългата си ръка към Уила и я сграбчи за китката миг преди да е станало твърде късно.

Уила усети как я теглят нагоре като риба от вода и я пускат върху солидна скала. Погледна нагоре.

Сам Куори не изглеждаше никак радостен.