Първото семейство

34

Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.

— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.

— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.

— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?

— Не ми остана време да проуча.

След няколко секунди мълчание Шон попита:

— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?

— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.

— Полицаите споделят ли подозренията ти?

— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.

— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.

— Знам — отвърна тя напрегнато.

— Говори ли с тази жена… Дона?

— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.

Той сложи ръка на рамото й.

— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.

— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.

— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.

— Оценявам помощта ти.

— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?

— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.

— Може би все пак ще излезе нещо — окуражи я той.

Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.

— Погребението е утре — каза тя.

— Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.

— Нека се чудят.

— Те подозират ли баща ви?

— Дори и да го подозират, никога не биха признали.

— А за теб не е проблем да признаеш?

— На чия страна си?

— На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?

— Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.

— Под какъв претекст?

— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.

— А ако този човек наистина се окаже баща ти?

— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.

Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.

— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.

— Съпругът ви е починал? — попита Шон.

— Преди пет години.

— И не сте се омъжвали повторно?

— С Марти бяхме заедно още от колежа. Не мисля, че вече мога да намеря нещо толкова добро, така че защо да рискувам? Срещам се с мъже обаче. Дори в момента имам постоянна връзка. Знам, че се държа като ученичка, но нещата правят пълен кръг, ако живееш достатъчно дълго.

— Значи сте били близки с майка ми?

— Правехме доста неща заедно. Майка ти беше забавна. Знам, че всичко това е ужасно тъжно и потискащо, но трябва да знаеш, че майка ти умееше да се забавлява.

— А баща ми?

Дона взе коктейла си и отпи, преди да отговори.

— Той не излизаше толкова много. Обичаше да чете, или поне така ми каза Сали. Беше по-сдържан. Полицай, нали? Гледал е лошата страна на живота толкова много години. Вероятно това ти се отразява някак или поне до такъв извод стигнах аз. Може би те лишава от желанието да се забавляваш. Не знам. Но това са само мои разсъждения — добави тя бързо, вероятно забелязала смръщеното лице на Мишел. — Баща ти е свестен човек. Много приятен. Повечето жени тук смятат, че майка ти е извадила късмет.

— Сигурна съм. Значи вечерта, когато е умряла, майка ми е щяла да дойте тук?

Дона остави коктейла.

— Кой ти каза?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не.

— Е, така ли беше?

— Бяхме говорили за такова нещо, разбира се. — Млъкна, като че ли за да събере мислите си. — Май наистина се канехме да правим нещо. Вечеря, може би да гледаме някой филм. Правехме го веднъж седмично.

— Не е било чак толкова отдавна. Не можете ли да си спомните със сигурност? — попита Шон любезно. — Полицията ще иска да знае съвсем точно.

Дона отново взе питието си.

— Полицията?

— Дона, майка ми не е умряла от естествена смърт. Полицията води следствие.

— Мислех, че е получила инфаркт и си е ударила главата, нещо такова…

— Уви, не е станало така.

— А как е станало? — След като никой от двамата не отговори, тя възкликна: — Да не би да ми казвате, че е била убита?

— Защо ти хрумна това? — попита Мишел.

— Защото, ако сърцето й не е спряло, ако не е ударила главата си и ако полицията разследва, какво друго може да е?

— Какво можеш да ни кажеш за живота на майка ми тук? С какви други хора се познаваше? Какво правеше?

Дона гледаше настрани, устните й се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Най-накрая успя да каже:

— Ако наоколо се разхожда убиец…

— Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.

Дона допи остатъка от питието и каза бързо:

— Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.

— Мога ли да получа имената им?

— Защо?

— Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.

— Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.

— Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?

Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.

Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:

— По дяволите!

— Какво има?

— Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.