Първото семейство

60

С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.

Докато работеха, Даръл каза:

— Изглеждаш доста доволен.

— Типи отново си е у дома. Защо да не съм?

— Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…

Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.

Усещаше горещия парещ дъх на стареца.

— Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?

Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.

Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.

Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.

Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.

— Не можеш да ме надвиеш дори да съм на инвалиден стол и да ям овесена каша със сламка! — извика той побеснял от гняв.

Даръл погледна пръчката динамит на пода, свързана с дълъг кабел.

— Искаш да взривиш и мен, нали, старче?

— Ще взривя всички ни, ако трябва, по дяволите!

— Няма цял живот да правя каквото ти ми кажеш!

— Сестра ти изобщо няма свой собствен живот. Без да е виновна. И ти нямаше да имаш, ако не бях аз. Кой ти спаси задника, когато военните дойдоха да те търсят? Аз! После оплеска нещата с оная жена. И продължаваш да правиш глупости. Трябваше да те гръмна още тогава.

— Защо не го направи, а? Защо? — изкрещя Даръл, докато размахваше юмруци, а сълзите по лицето му се смесваха с кръвта.

— Гръмнах Кърт.

— Нямаше право да го убиваш. Аз видях сметката на оная жена, а не Кърт.

— Трябваше да гръмна теб — повтори Куори и изплю парченце кожа от устната си.

— Защо не ме гръмна, татко? Защо не уби мен?

Куори вече не го гледаше. Подпря се на стената. Все още дишаше на пресекулки.

— Защото имам нужда от теб, ето защо.

Наведе се и протегна ръка на Даръл, за да му помогне да стане. Даръл не я пое.

— Нужен си ми. Нужен си ми, момче.

Куори остана наведен, стъпил нестабилно на неравния под на рудника. Представи си сина си като малък — любвеобилно момченце с големи сини очи и леко крива усмивка. Кажи какво има да се прави, тате.

Когато погледът му се проясни, видя само един едър, набит мъж, изпълнен с гняв, който се мъчи да се изправи на краката си.

— Имам нужда от теб, момче — потрети Куори и пак му подаде ръка. — Моля те.

Даръл мина покрай него.

— Хайде да свършваме — каза той и избърса кръвта от лицето си с мръсна длан. — Колкото по-бързо, толкова по-добре. После се махам оттук.

Куори отключи вратата и влезе в помещението. Светлината от фенера на масата беше толкова слаба, че не можеше да види жената. Усещаше обаче присъствието й.

— Не исках да се отказвам от нея — каза Даян Уол и излезе от сянката.

Куори също застана в светлото петно.

— Кървиш.

— Дребна работа — отговори Куори, седна на масата и прокара пръсти през гъстата си сплъстена коса. Дробовете му още свиреха от боричкането със сина му.

Проклети цигари!

Даян седна срещу него.

— Не исках да я давам.

Куори се отпусна назад, пое си дълбоко дъх и я погледна изпод разрошените си вежди.

— Добре.

— Плашиш ме. Всичко в теб ме ужасява.

— И ти ме плашиш — каза той.

Даян го погледна изненадано.

— И с какво точно те плаша?

— Има много видове страх. Физически. В главата ти. И двете.

— А аз по какъв начин те плаша?

Куори се наведе над масата и върху дървената повърхност падна капка кръв.

— Като те гледам, се боя, че този стар свят никога няма да стане добър. За никого от нас.

Тя се отдръпна, жегната от думите му.

— Не съм лош човек. Не съм наранила никого.

— Наранила си онова момиче, макар и да не го знае.

— Отказах се от нея, за да живее по-добре.

— Глупости. Дала си я, за да не се налага да се грижиш за нея.

Даян протегна ръка над масата и го зашлеви по бузата, а после се отдръпна назад ужасена. Погледна ръката си, сякаш не беше нейна.

— Поне имаш характер — отбеляза Куори, който не се впечатли от плесницата.

— Значи аз съм виновна, че светът е лош?

— Не. Виновна си, че оставяш другите да го правят лош. Хора като теб допускат мръсниците да ги тъпчат. Дори когато не са прави. Дори когато ти знаеш, че не са прави. Затова си лоша. Хората като теб никога не защитават каквото и да било, ако се налага да се борят за него. Просто пълзите в калта. Приемате нещата такива, каквито са. Вземате с усмивка гадостите, които ви предлагат, благодарите и молите за още.

От едното око на Даян капна сълза на масата при кръвта на Куори.

— Не ме познаваш.

— Познавам те. Познавам и теб, и хората като теб.

Даян избърса очите си.

— Какво тогава ще направиш? Ще ме убиеш ли?

— Не знам. Не знам какво ще направя с теб.

Стана бавно. Гърбът го болеше от удара в скалата.

— Искаш ли пак да видиш Уила? Може да е за последен път. Краят наближава.

Очите на Даян бяха премрежени от сълзи.

— Не, не мога.

Тя завъртя глава наляво и надясно. Сви юмруци, започна да трепери.

— Пак ли ще пълзим в калта, а? Опитваш се да се скриеш? Казваш, че се страхуваш от мен. Току-що ме удари. Показа характер. Ако искаш, можеш да се съпротивляваш. Онези, които мислят, че са силни и имат всичко, богатите и влиятелните — те са нищо. Щом се надигнеш срещу тях, ще избягат, защото не са нито силни, нито корави. Просто притежават вещи. Имат високо самочувствие, което не е подплатено с нищо. — Той стовари големия си юмрук върху масата толкова силно, че фенерът падна и светлината изгасна. Във внезапната тъмнина Куори каза: — Попитах те дали искаш да видиш дъщеря си. Да или не?

— Да.