Първото семейство

43

Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.

Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.

Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ — самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.

Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.

Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент — човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.

Дан Кокс хвърли сакото си, направи си джин с тоник и лед и добави две резенчета зелен лимон. Седна на канапето до жена си, която четеше списание и полагаше всички усилия да изглежда спокойна.

— Видя ли последните проучвания? — попита той доволно.

Джейн кимна.

— Предстои ни обаче да извървим дълъг път. А разликите в процентите, изглежда, се свиват.

— Знам, че още е рано, но да бъдем честни — другата страна олеква.

— Не бъди прекалено сигурен — каза тя.

Дан Кокс вдигна чашата си.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той лапна няколко неосолени бадема.

— Помниш ли някога да съм бил прекалено самонадеян или да съм губил избори?

Тя го целуна по бузата.

— Винаги има пръв път.

— Продължават да искат три дебата. Аз държа да са два.

— Най-добре е да е един.

— Защо един? Греъм не е чак толкова добър в телевизионните дебати.

— Прекалено деликатен си, Дани. Греъм не само не е добър в дебатите. Той е посредствен на всички нива. На американците ще им е достатъчен един път, за да си дадат сметка колко е безнадежден. Защо тогава да си губиш времето? Освен това няма нужда да даваш на някого да отхапе три пъти от ябълката, за да промени мисленето си или да се издигне до твоето ниво. И, да бъдем честни, ти си човек. Човешко е да се греши. Защо тогава да се натоварваш толкова много? От трите дебата той само ще печели, а ти имаш всички шансове да изгубиш. Опозицията знае, че ще получи възможност след четири години, когато повече няма да можеш да се кандидатираш. Надяват се дотогава да открият някой по-млад умник с истински идеи и твърд електорат, който да могат да разширят значително, така че наистина да атакуват Белия дом. Греъм е само фигурант.

Той се усмихна и вдигна чашата.

— И за какво ми е щаб с екип за предизборна стратегия? Просто мога да си дойда у дома и да попитам госпожата.

— Ако оцелееш след достатъчно битки, би трябвало поне да си научил поуките от тях.

— Когато обаче няма да мога да се кандидатирам повече, можеш да се кандидатираш ти — подхвърли той шеговито. — Така ще сме в Белия дом още осем години.

— Белият дом е хубаво място, но не ми се живее тук.

Той като че ли си спомни нещо. Остави чашата си, прегърна я и попита:

— Някакви новини за Уила?

— Няма.

— Цялото проклето ФБР се занимава със случая и нищо? Ще се обадя на Мансън още рано сутринта. Това нещо е напълно неприемливо.

— Струва ми се толкова странно някой да иска да отвлече Уила…

Той я притисна още по-силно.

— Джейн, знам колко си умна и съм сигурен, че вече си мислила за това. Причината, че са отвлекли Уила, вероятно е свързана с нас. Опитват да навредят на нас, а може би и на цялата страна. Като използват прекрасното дете.

Тя стисна ръката му.

— Ами ако поискат нещо? Някакъв откуп, за да я освободят?

Дан Кокс пусна жена си, стана и закрачи пред нея. Все още беше доста привлекателен мъж. Докато го гледаше как крачи нагоре–надолу, тя отново се възхити на широките рамене, перфектната коса, солидната брадичка, изсечените скули, искрящите очи. Физически беше съчетание между Кенеди и Рейгън, и малко от грубоватия едър Теодор Рузвелт.

Беше се влюбила в него от пръв поглед, когато го срещна в кампуса на колежа в един хубав есенен ден. Той беше завършил първа година, а тя току–що започваше. Сега й се струваше, че този ден е бил преди милион години. И беше така в много отношения. Онзи живот беше приключил отдавна. Вече й се струваше трудно да го приеме като част от миналото си, защото след това в живота й се бяха случили несъизмеримо по-важни събития.

— Много зависи какво ще поискат, Джейн. Ядрените кодове? Не мога да им ги дам. Някой от основополагащите документи? И тях не мога да им дам. Всъщност ако си говорим честно, президентът на Съединените щати не може да се поддаде на никакъв шантаж. Последиците ще са непоносими за всяка следваща администрация. Институцията ще пострада.

— Значи ми казваш, че вече никога няма да видим Уила?

Той седна до нея и сложи ръка на коляното й.

— Казвам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да върнем детето живо и здраво. Просто трябва да мислим позитивно. Зад нас е силата на Съединените щати. Това не е малко.

— Ще дойдеш ли на погребението утре?

Той кимна.

— Разбира се. Имам ранен митинг в Мичиган, но времето ще стигне. „Еър Форс 1“ не чака никого. И в моменти като този семействата трябва да са сплотени. Дано не прозвучи грубо, но така и страната ще види, че в период на криза Дан Кокс поставя на първо място семейството. И това е самата истина.

Джейн остави списанието.

— Виждам, че все още си на вълна кампания. Късно е, но не ми се спи. Искаш ли да гледаме някой филм в салона? От „Уорнър Брадърс“ изпратиха един от последните си филми. Мисля, че още не е пуснат по кината.

Той допи питието си, стана и протегна ръка.

— Никакъв филм. Липсваше ми, любов моя.

Усмихна й се по същия спиращ дъха начин, както тогава, преди толкова много години. Тя стана покорно и го последва в спалнята. Той затвори вратата. Свали обувките и вратовръзката и разкопча панталоните си. Тя свали роклята и разкопча сутиена си. Легна на леглото, а той легна върху нея. Последва интимният миг, който бе нещо изключително рядко в живота на първото семейство. Понякога Джейн си мислеше, че това са единствените моменти на истинско уединение, които можеха да имат.

Когато свърши, Дан Кокс целуна жена си, обърна се и заспа. Утре „Еър Форс 1“ щеше да е готов много рано, а дори и неуморният Дан Кокс се нуждаеше от няколко часа сън, преди отново да поеме на път.

Първия път, когато правиха любов в същото това легло, Джейн бе започнала да се смее. Това не се понрави особено на току-що положилия клетва президент и той попита какво има. Отговорът й го развесели:

— Не мога да повярвам, че ме чука президентът на Съединените щати.

Сега Джейн лежа половин час будна, после стана, взе душ, облече се и изненада агентите на Сикрет Сървис, като отново се върна долу. Отвори вратата на кабинета си, затвори след себе си, отключи бюрото и извади писмото с ключа.

Кога щеше да получи следващото? Какво щеше да пише в него? Какво щеше да направи тогава?

Погледна часовника си. Беше късно, но тя беше първата дама.

Набра номера, събуди го.

Шон Кинг попита сънено:

— Джейн?

— Съжалявам за късния час. Ще дойдеш на погребението, разбира се.

Това изобщо не беше въпрос.

— Странното е, че току-що бях на друго погребение.

— Какво?

— Дълга история. Да, смятам да дойда.

— Тък ми каза, че си се обаждал.

— А каза ли ти за какво говорихме?

— Това беше грешка, Шон. Съжалявам. Трябваше да ти кажем истината в самото начало.

— Да, трябваше.

— Безпокоях се, защото…

— Защото брат ти е изневерявал на жена си? — подсказа той.

— Защото всичко това може да се отрази зле на кампанията.

— Не можем да го допуснем, нали?

— Моля те, остави цинизма. Сега е излишен.

— Безпокойството ти е оправдано. Само че направих допълнителна обиколка. Пропиляхме време, а не можем да си го позволим.

— Значи мислиш, че това няма нищо общо с изчезването на Уила?

— Мога ли да съм сигурен, че е така? Не. Професионалният ми инстинкт обаче ми казва, че няма нищо общо.

— Какво тогава?

— Разкажи ми за Уила.

— Какво по-точно?

— Пам е родила само две деца със секцио.

Кръвта във вените на Джейн сякаш замръзна.

— Пам имаше три деца, както много добре знаеш.

— Така е, но не е родила и трите. Аутопсията го потвърди. Разказах на Тък. Мислех, че ще сподели с теб.

Тък, разбира се, беше споделил с нея, но тя нямаше намерение да го казва на Шон.

— Добре, какво точно искаш да кажеш?

— Че едно от децата не е било на Пам. Дали е било на Тък от друга жена? Уила ли е това дете?

— Не мога да отговоря на въпроса ти.

— Не можеш или не искаш?

— Какво общо има това със случилото се?

Шон седна на леглото в хотелската си стая.

— Сериозно ли ме питаш? Общото е, че ако Уила не е дъщеря на Пам, зад отвличането могат да стоят истинската й майка или баща, или и двамата.

— Уила беше на дванайсет. Защо им е било да чакат толкова дълго?

— И аз това се питам, но истината е, че нямам отговор. Но съм убеден, че той ще ми е нужен, за да открием Уила. Е, ще ми помогнеш ли?

— Не знам нищо.

— Добре. Ако е дъщеря на Пам, преди дванайсет години Пам трябва да е била бременна с нея. Била ли е?

— Аз… тя… Сега си спомням, че тогава не живееха тук. Бяха в Италия. Заради бизнеса на Тък. И сега, като се замисля, върнаха се малко след като се роди Уила.

Шон се облегна на възглавницата.

— Добре, това е удобно. Значи не знаеш със сигурност дали е била бременна. Не си виждала никакви снимки? На майката и бебето в болницата? На празненство за новородено? Не си ги посещавала в Италия?

— Отново ставаш циничен — отбеляза тя студено.

— Не. Истината е, че съм учтиво настоятелен.

— Добре, признавам, че не мога да ти кажа със сигурност дали Уила е дъщеря на Пам, или не. Винаги съм смятала, че е. Да кажем така — не е имало причини да не смятам, че е.

— Добре. Ако криеш нещо, рано или късно ще стигна до него и резултатът може и да не ти хареса.

— Заплашваш ли ме?

— Да заплашваш член на първото семейство е криминално престъпление, а аз съм от добрите, както е известно. Ще се видим на погребението, мисис Кокс.

Затвори телефона.

Джейн отново заключи писмото с ключа в бюрото си, после се върна в спалнята. Докато се събличаше и лягаше, чуваше лекото хъркане на мъжа си. Никога не бе имал проблеми със заспиването. Дори след безкрайните разговори по телефона до малките часове на нощта, след като най-накрая оставеше слушалката затоплена след безкрайни консултации във връзка с държавните дела, измиваше зъбите си, лягаше и на петата минута вече спеше. На нея й бяха нужни часове, а понякога изобщо не успяваше да заспи.

Легна настрани и си представи лицето на Уила, видя как й кима, как я умолява.

Помогни ми, лельо Джейн. Спаси ме. Нуждая се от теб!