Първото семейство

11

Излязоха от църквата. Лимузината, с която бяха дошли, не ги чакаше.

— Връщането не влиза в сметките, предполагам — промърмори Мишел.

Тръгнаха напряко през Лафайет Парк. След малко Шон каза:

— Внимавай! Ето ги, идват.

Двамата мъже крачеха с целенасочена решителност. Единият беше Киселата физиономия, агентът на ФБР. Шон и Мишел знаеха много добре кой е другият. Беше от шефовете на Сикрет Сървис, казваше се Арън Бетак. Отличната му кариера бързо го беше изстреляла на върха и Шон забеляза, че в момента походката му е доста наперена.

Препречиха им пътя.

Шон се престори на изненадан.

— Какво, да не би и вие да се разхождате? — попита той. — Полезно е за мисълта.

Киселата физиономия каза:

— Знаем къде бяхте и с кого говорихте преди малко. Тук сме, за да прекратим това още сега. Последното нещо, от което имаме нужда, са двама каубои… — Той погледна Мишел и се усмихна иронично. — Извинявай, един каубой и една каубойка да провалят всичко.

— Така и не разбрах името ти — обади се учтиво Шон.

— Чък Уотърс, специален агент на ФБР от Вашингтонския отдел.

— Добре беше да го научим — подхвърли Мишел. — Защото досега те наричах тъпак.

— Максуел! — повиши тон Бетак. — Дръж се уважително, по дяволите!

— Покажи ми нещо, което да заслужава уважение, и ще го уважавам — отсече тя.

Уотърс пристъпи до нея и размаха пръст пред носа й.

— Просто стой настрана, малка госпожичке.

Понеже Мишел беше близо десет сантиметра по-висока от Уотърс, отново не му остана длъжна.

— Ако аз съм малка госпожичка, ти си джудже.

— И за твое сведение, Чък — добави Шон, — малката госпожичка може да срита и трима ни по задниците без особено усилие.

Бетак, който беше висок колкото Кинг, но дори с по-широки рамене, се прокашля, хвърли предупредителен поглед на колегата си от ФБР и поклати глава. Лицето на Уотърс пламна, но той видимо се отдръпна.

— Шон — каза Бетак, — ти и Максуел няма да се занимавате с този случай. Точка по въпроса.

— Последния път, когато прегледах кой ми плаща, в списъка не фигурираше правителството.

— Въпреки това…

— Няма да стане. Дойдохме на среща с евентуална клиентка. Приехме да представляваме интересите й. Тук е Америка и в тази страна такива неща са позволени. А сега… чака ни работа по случая.

— Наистина ще съжаляваш за това, Кинг — излая Уотърс.

— През живота си съм съжалявал за много неща — отговори Шон. — И все пак съм стигнал дотук.

Подмина ги и Мишел го последва. Постара се лакътят й да закачи рамото на Уотърс.

Когато се качиха в джипа на Мишел, тя каза:

— Гордея се с теб.

— Не бързай да се радваш. Току-що си създадохме врагове в две от най-мощните агенции на света.

— Дръж се мъжки или си ходи вкъщи.

— Говоря сериозно, Мишел.

Тя включи джипа на скорост.

— Това означава, че трябва да решим случая бързо.

— Мислиш ли, че изобщо е възможно?

— И друг път сме се справяли с трудни случаи.

— Да, но никога не е ставало бързо.

— Позволи ми да бъда умерен песимист. Кой е първи? Тък?

— Не. Децата.

Докато пътуваха, Мишел попита:

— Как ти се стори версията на Джейн Кокс?

— Доста ясна.

— Мислиш ли?

— Ти не мислиш ли?

— Така и не ми каза откъде я познаваш.

— Откъде един човек може да познава друг?

— Остави тези екзистенциални глупости. Искам да знам как се запознахте.

— Има ли значение?

— Има значение, защото, ако преценките ти са повлияни от…

— Кой, по дяволите, казва, че преценките ми се влияят от каквото и да било?

— Хайде, хайде, видях я как сложи ръка върху твоята. Да не би да сте били гаджета?

— Мислиш, че съм чукал жената на президента на Съединените щати!? Стига глупости!

— Може да си се запознал с нея, преди да стане първа дама — отбеляза спокойно Мишел. — Само че аз не го знам, защото не желаеш да споделиш с мен, твоята партньорка, нищо по този въпрос. Не е честно. Аз съм ти казала всичко за себе си. Искам и ти да ми отвърнеш със същото.

— Добре, добре.

Той замълча и погледна през прозореца.

— Какво добре?

— Не съм имал връзка с Джейн Кокс.

— А искало ли ти се е?

Той я изгледа косо.

— Какво те интересува?

Мишел, която досега се подхилкваше, изведнъж се смути.

— Не ме интересува по кого подсмърчаш.

— Добре, защото обичам да подсмърчам насаме.

Последва неловко мълчание.

Мишел се напрегна да измисли друг вид въпроси и най-накрая й хрумна нещо.

— Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди мъжът й да се кандидатира за президент, нали?

— Преди това беше сенатор.

— Каква е връзката със Сикрет Сървис? Или няма нищо общо с това?

— Има. И няма.

— Благодаря за разяснението.

Той замълча.

— Шон, стига вече! — възкликна тя и ядосано удари волана.

— Мишел, не мога да ти кажа повече.

— Защото съм дрънкало и ще научи целият свят? Така ли?

— Не съм го казвал на никого. Никога.

Тя погледна към него и видя мрачното му изражение.

— Добре.

Той се облегна на седалката.

— Преди години бях в екип за подготовка на едно посещение на президента в Джорджия. Вечерта излязохме с колега да хапнем. Той се върна, за да продължи смяната си, но аз бях свободен. Тръгнах да се разхождам, като същевременно оглеждах за възможни слаби места по маршрута на колоната. Разхождах се така около час. Може би беше към единайсет и половина. Тогава го видях.

— Кого?

— Дан Кокс.

— Президентът?

— Тогава не беше президент. Току-що го бяха избрали в Сената. Ако си спомняш, беше сенатор цял мандат и още две години от втория, преди да се кандидатира за президент.

— Добре, видял си го. Какво от това?

— Беше в паркирана кола, мъртво пиян, а някаква мацка се беше навела над него.

— Шегуваш се.

— Смяташ, че си измислям?

— Добре, какво стана?

— Познах го. Беше на брифинга с местните официални лица във връзка с посещението на президента.

— Значи чудил си се какво прави там в онази кола и защо го „обслужва“ жена, която не е съпругата му.

— Тогава не знаех, че не е съпругата му, но във всички случаи изглеждаше нередно. Той беше от партията на президента, така че не исках да се разчува подобно нещо точно преди посещението. Почуках на стъклото на колата и показах значката си. Мацката подскочи така, че щеше да пробие тавана с глава. Кокс беше много пиян и май не разбираше какво става.

— А ти какво направи?

— Казах на жената да слезе от колата.

— Проститутка ли беше?

— Мисля, че не. Беше млада, но не беше облечена като проститутка. Спомням си, че едва не падна от колата, докато се мъчеше да си обуе бикините. Поисках да се легитимира.

— Защо?

— За всеки случай. По-късно всичко можеше да се обърне срещу мен и трябваше да мога да я открия.

— И тя ти показа шофьорската си книжка?

— Очевидно не искаше, но й казах, че няма избор. Блъфирах. Казах й, че ако не ми я покаже, ще повикам полицията. Както и да е. Показа ми шофьорската си книжка, а аз записах името й. Живееше в града.

— Какво стана после?

— Щях да й повикам такси, но тя просто си тръгна. Опитах се да я настигна, но Кокс започна да издава някакви звуци. Върнах се при него, дигнах ципа на панталона му, преместих го на дясната седалка, взех му шофьорската книжка, за да видя адреса, и го закарах у тях.

— И там си се запознал с Джейн Кокс.

— Точно така.

— Фантастично представяне. Всичко ли й разказа?

Шон понечи да отговори, но млъкна.

— Дискретността е най-важната съставна част на доблестта?

— Нещо такова. Казах й, че съм го намерил в колата — „на произвола на съдбата“. Макар че парфюмът на мацката още се усещаше, а по ризата му имаше червило. Пренесох го в къщата, а после на горния етаж в спалнята. Представих се още в началото и жената каза, че ми е много благодарна и никога няма да забрави какво съм направил за нея. И за него. Тогава… Изведнъж се разплака. Мисля, че не й се случваше за пръв път. Аз… някак си я хванах, опитах се да я успокоя.

— Някак си я хвана?

— Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.

— Тогава ли хлътна по нея?

— Мишел! — извика той рязко.

— Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?

— Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.

— Това ли беше?

— Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.

— Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.

— Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.

— Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?

— Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често — ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?

Мишел го изгледа изненадано.

— Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?

Шон се усмихна весело.

— Ами… не исках да ги плаша.

— Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.

— Както се казва, това вече сме го преживели.

— Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.

— Да, но пък няма да ни е скучно.

— Не, няма да е скучно.