Първото семейство

33

Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.

— Къде е тя?

Куори посочи вляво.

— Ето там.

Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.

Даян приближи тихо.

— Ами ако се събуди?

— Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час — каза Куори тихо. — Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.

Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.

— Уила Дътън. Хубаво име.

— Не си ли го измислила ти?

— Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…

Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.

— Няма да й направиш нищо лошо, нали?

— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.

— Но по-рано каза, че…

— Има степени на вина.

— Тогава кой…

— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?

— Казах, че нямах избор.

— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.

— Мога ли да я прегърна?

— Да.

Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.

— Какво си спомняш от осиновяването?

— Не много. Бях само на двайсет.

— А бащата?

— Не е твоя работа.

— Значи просто я даде?

— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.

— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.

— Откъде знаеш толкова за мен?

— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.

— А защо правиш всичко това?

— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?

— Да.

— Значи сама даде отговор на въпроса си.

Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.

— Събужда ли се вече? — попита.

— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:

— Още колко време ще ме държиш?

— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.

— Ами Уила?

— Същото.

— Каза, че името на осиновителката й е Пам?

— Да.

— Сигурно се тревожи ужасно.

— Не се тревожи — каза Куори.

— Защо?

— Защото е мъртва.