Първото семейство

88

Уила седеше срещу Шон, Мишел и Гейбриъл с длани в скута и наведена глава. Бяха в къща, наета от Тък, на около километър от старата, която беше обявена за продан. Никой от тях не искаше да се върне там. Тък седеше до дъщеря си и я беше прегърнал през раменете.

— Съжалявам, че майка ти е умряла — каза Гейбриъл, без да гледа Уила. Беше облечен с бяла фланелка с якичка и дънки и стискаше новата бейзболна шапка, която му беше подарил Шон вместо старата, която беше изгоряла в пожара. Едната му ръка беше в джоба и стискаше единственото нещо, спасено от огъня — монетата, която Сам Куори му беше оставил на нощното шкафче, преди да напусне „Атли“ завинаги.

— И аз много съжалявам за майка ти — обади се Уила. — Ти беше много смел в онзи рудник. Ако не беше ти, нямаше да оживея.

Гейбриъл погледна косо към Шон.

— Той ме измъкна навън. Нямаше да се справя, ако не беше мистър Шон.

Уила се огледа във временното си жилище, после пак се обърна към Гейбриъл.

— Имал е дъщеря. Казвала се е Типи.

— Да. Беше много болна. Мистър Сам понякога ми позволяваше да й чета.

— Джейн Остин. Казвал ми е.

— Много ли ти говореше за нея? — попита Шон Уила.

— Не много, но си личеше, че мисли за нея непрекъснато. — Тя погледна баща си. — Веднъж се опитах да избягам и едва не паднах в една пропаст. Мистър Сам ме спаси. Хвана ме на самия ръб.

Тък се размърда неловко.

— Всичко това е минало, Уила. Не бива да мислиш повече за тези неща, скъпа. Всичко свърши.

Уила кършеше пръсти.

— Знам, татко, но част от мен… — Наведе се напред. — Той загуби дъщеря си, нали? Загуби Типи?

Мишел и Шон се спогледаха.

— Да, така е — отвърна той. — Но баща ти е прав. Не бива да мислиш толкова много за тези неща.

Тък погледна Гейбриъл. Беше ясно, че не е във възторг от факта, че някой, свързан със Сам Куори, е в дома му и близо до дъщеря му, било то и невинно малко момче.

— Значи сега е при вас. Как вървят нещата? — попита Тък. Тонът му ясно показваше, че според него не вървят както трябва.

— Всичко е чудесно — отвърна твърдо Мишел. — Записахме го тук за новата учебна година. Издържа изпит по алгебра, макар че се записа само в седми клас, а езиковите му умения са извън всяка класация.

— Знае испански и индиански език — добави Шон.

— Това е чудесно — отбеляза Тък неискрено.

— Това е чудесно — каза Уила на Гейбриъл. — Сигурно си много умен.

Гейбриъл сви рамене.

— Като всички съм. Имам много да уча, а всичко тук е…

— Много различно? — подсказа му Уила. — Мога да ти помагам за някои неща.

Тък се засмя глухо.

— Е, скъпа, ти самата ще си достатъчно заета. Сигурен съм, че мистър Кинг може да се грижи за момчето както трябва.

Мишел погледна Уила.

— Благодаря ти, Уила. Много мило от твоя страна. — Погледна баща й и добави: — И, кой знае, двамата може да станете истински приятели.

По-късно Тък дръпна Шон и Мишел настрана, докато Уила показваше стаята си на Гейбриъл.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарен за това, което направихте. Уила ми разказа какво се е случило. Цяло чудо е, че оцеля. Че и вие оцеляхте.

— Вероятно не ти се иска да го чуеш, но не друг, а Сам Куори се върна в рудника, за да спаси Уила. Ако не го беше направил, тя нямаше сега да е тук.

Тък се изчерви.

— Да, сигурно. Ако обаче същият този негодник не я беше отвлякъл, Уила нямаше изобщо да попадне в рудника и Пам щеше да е жива.

— Прав си. Говорил ли си със сестра си напоследък?

— Почти не. Дан искаше да вземе Уила да попътува с него по време на кампанията, но…

— … но си помисли, че ще прилича на използване…

— Нещо такова, да.

— Тък, децата наистина се нуждаят от теб. Според мен няма да е зле да оставиш съдружника си Дейвид Хилал да поеме нещата за известно време. — Шон млъкна за момент и добави: — Само стой настрана от жена му.

Тък се изненада, но преди да успее да реагира, Шон сложи ръка на рамото му и каза:

— А ако се доближиш до Касандра Малори, аз лично ще бръкна в гащите ти и ще ти го отрежа, кучи сине!

Тък се засмя, но после си даде сметка, че Шон говори съвсем сериозно.

Докато вървяха към колата, Уила излезе от къщата и изтича при тях. Подаде им три плика.

— Какво е това? — попита Мишел.

— Благодарствени писма. За всичко, което направихте за мен.

— Скъпа, не беше нужно да го правиш.

— Майка ми казваше, че винаги трябва да се пишат благодарствени писма, а и аз самата исках да направя.

Гейбриъл стисна своя плик, сякаш беше най-скъпото нещо на земята.

— Много мило, Уила. Благодаря ти.

Уила ги погледна с големите си очи и каза:

— Мразя мистър Сам за онова, което направи с мама.

Гейбриъл погледна надолу и отстъпи назад.

— Знам, скъпа — каза Мишел. — Не мисля, че е искал майка ти да пострада, но при всички случаи вината е негова.

— Малко преди да ме пусне обаче ми каза, че ако обичаш, трябва да си готов и да мразиш. Струва ми се, че искаше да каже, че ако някой нарани някого, когото обичаш, ще намразиш този някой. Съвсем естествено е.

— Може би — съгласи се Шон смутено, защото не знаеше докъде може да стигне това.

— Мисля, че мистър Сам обичаше дъщеря си.

— И аз мисля така — каза Мишел тихо и разтри очи.

— Обичаше я — обади се Гейбриъл. — Без съмнение.

— И понеже някой я е наранил, той го е мразел.

— Може би е така — каза Шон.

— Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.

Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.

— Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.

Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.

Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.

— Значи вече няма да го мразя — заяви Уила.

Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.

— Добре, Уила — каза той с дрезгав глас. — Това е чудесна мисъл.

Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.

Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.

— Хубаво е да имаш такива приятели — обади се тихо Гейбриъл.

— Да — съгласи се Мишел. — Хубаво е.

В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.

Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното — солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.

И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.

Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.

Което и направи.