Първото семейство

77

— Ти ли си Рут Ан? — попита Мишел и премести поглед от оръжието на жената.

— Откъде знаеш името ми?

— Мамо, те работят за правителството. Дошли са за мистър Сам.

— Ти да мълчиш за мистър Сам, момче!

— Рут Ан — намеси се Шон, — не искаме да пострада никой, но смятаме, че мистър Сам е отвлякъл едно малко момиче на име Уила Дътън.

— Не, не е! — Пръстът й се присви около спусъка.

— Мамо! Нали видя името й долу в онази стая! И снимката. Видяхме я и по телевизията.

— Тихо, Гейбриъл! Няма да повтарям!

— Животът на едно малко момиче е изложен на опасност — обади се Мишел. — Момиче на възраст горе-долу колкото Гейбриъл.

— Мистър Сам не причинява зло никому. Не е такъв.

— Мис Типи я няма, мамо — обади се Гейбриъл.

Рут Ан зяпна.

— Какво?

— Не е в стаята си. Мистър Сам я откара.

— Къде я откара?

— Не знам.

— Рут Ан, ако ни позволиш да огледаме къщата и не открием нищо нередно, ще си тръгнем — каза Шон. — Искаме само да намерим Уила и да я върнем на семейството й.

— Това да не е момиченцето, дето убиха майка му? — попита Рут Ан и леко отпусна пушката.

— Същото.

— И какво общо има с тази работа мистър Сам? Кажете ми!

— Може да няма нищо общо. Ако е така, няма да пострада. Просто е. И ако си сигурна, че няма нищо общо, значи спокойно можеш да ни пуснеш да огледаме — каза Мишел.

— Мамо, моля те, пусни ги!

— Защо толкова се палиш, момче, за тази работа?

— Защото така трябва, мамо. Мистър Сам щеше да ти каже същото.

Рут Ан се вгледа в сина си за момент, после свали пушката и отстъпи.

Шон и Мишел влязоха в къщата и се озърнаха.

— Все едно да се върнеш в миналото — промърмори Шон.

Мишел се обърна към жената, която ги следваше.

— Рут Ан — каза тя, — искам да оставиш пушката на пода и да се отдалечиш от нея. Веднага.

Ръката й посегна към пистолета.

— Остави пушката, мамо! — подкани я Гейбриъл със сълзи в очите.

Рут Ан остави пушката, Мишел я грабна и извади патроните.

— Гейбриъл — попита Шон, — къде е онази стая, за която спомена?

Спуснаха се надолу до масивната врата.

— Нямам ключове. Мистър Сам ги държи.

— Отстъпете назад — нареди им Мишел.

Подчиниха се. Тя се прицели и пусна по един куршум от двете страни на бравата. После прибра пистолета, направи крачка назад, подскочи и стовари страхотен ритник до бравата. Вратата се отвори с трясък и Гейбриъл зяпна Мишел с ококорени очи. После погледна Шон. Шон сви рамене и се усмихна.

— Винаги е обичала да се изфука — отбеляза той.

Влязоха и Гейбриъл включи осветлението. Шон и Мишел видяха какво има по стените и зяпнаха от изненада. Снимки, каталожни картички, бележки по черните дъски, кабарчета, конци, които свързваха всичко това.

— Гейбриъл? Рут Ан? Знаете ли какво означават тези неща? — попита Шон.

— Не, сър — отвърна Рут Ан.

— А кой го е направил?

— Мистър Сам — отговори Гейбриъл. — Една нощ слязох тук, когато него го нямаше. Тогава видях и снимката на онова момиче. Ето там.

Посочи едно място на стената. След миг Шон и Мишел гледаха снимката на Уила.

Шон плъзна поглед по стените и го закова на едно място.

— Рут Ан, Гейбриъл, изчакайте вън.

— Какво? — учуди се Гейбриъл. — Защо?

— Излезте! Веднага!

Избута ги през вратата и я затвори. Върна се при снимката на жената.

— Шон? Какво има?

— Нали си спомняш как се запознах с Джейн Кокс?

— Да. Когато си отвел у дома пияния й мъж, тогава сенатор, след като си го намерил в кола с някаква проститутка.

Шон посочи снимката.

— Това е проститутката.

Снимката беше на Даян Уол, малко по-млада.

Мишел я огледа.

— Тази е била с Кокс?

Шон кимна.

— Тук пише, че е Даян Уол, но тогава беше с друго име. Собственото мисля, че пак беше Даян, но фамилното беше друго. Не си спомням „Уол“.

— Може да го е променила, или да се е омъжила.

Проследи конеца, който започваше от снимката и стигаше до картичка.

— Даян Райт? Звучи ли ти познато? — прочете Мишел.

— Да. Това беше името й.

Посочи скорошна вестникарска статия, забодена до снимката. Съобщаваше се за изчезването — предполагаемото отвличане — на Даян Уол от Джорджия.

— Има и Даян Райт — каза Шон и посочи стената. — Мишел, това нещо тук разказва историята. Куори е събрал всичко на едно място.

Мишел посочи далечния край на помещението вляво.

— И мисля, че започва оттам.

В самото начало на стената беше записана дата отпреди близо четиринайсет години.

Мишел прочете четирите думи, записани до датата: „Той ме изнасили, татко.“

До надписа пишеше „Типи Куори“, следваше снимка на Типи в болнично легло, свързана с животоподдържащата апаратура. Мишел се обърна към Шон. Ужасът, изписан на лицето му, беше не по-малък от нейния.

— Шон, започва да ми се гади!

— Не се отказвай, Мишел. Трябва да стигнем до края.

Започнаха да проследяват историята, записана върху стените в мазето на „Атли“.

След като разгледаха цяла стена, Мишел каза тихо:

— Изнасилил я е. После се е наложило да правят криминален аборт. Джейн е участвала.

— Получила е тежък кръвоизлив, загубила е много кръв и е изпаднала в кома — добави Шон глухо.

— Ако обаче Кокс я е изнасилил, защо не е съобщила на полицията?

— Може би някой я е убедил да не го прави. Например Джейн Кокс. Тя умее да упражнява контрол.

— А какво общо има Уила с всичко това?

Отидоха до стената, където беше снимката на Уила. Беше потискащо да гледат усмихнатото лице на момичето в стаята, в която нещастието беше описано така болезнено с тебешир, конци и картички.

Докато проследяваха проучванията на Куори, Мишел попита:

— Кога се случи онова с Кокс, Шон?

Шон пресметна и отговори:

— Преди около тринайсет години.

— Уила току-що навърши дванайсет. Плюс девет месеца бременност. Уила е дъщеря на президента. Попаднал си на тях, след като са правили секс, а не преди това. Жената е забременяла.

— Предполагам, че вместо криминален аборт и още една кома е било по-добре братът на Джейн да осинови детето.

— Но не е изнасилвал Даян Райт?

— Изглежда, е било доброволно.

— Ако Дан Кокс е изнасилил Типи Куори и после тя е изпаднала в кома заради лошо направен аборт, значи Сам Куори вероятно търси отмъщение.

Шон я погледна озадачено.

— Като отвлича Уила? И като убива майка й? Не виждам какъв смисъл има това за него.

— Така получава по-добра позиция.

— За какво?

— Не знам — призна Мишел. — Може би е свързано с пътуването на президента и жена му в момента. — Загледа се в стените. — Как според теб е открил всичко това? Отнело му е години.

— Сигурно наистина е обичал дъщеря си. Не се е отказал нито за миг.

— Но също така е и убиец. И държи Уила. А ние трябва да я върнем.

— Фотоапаратът ти още е ли е тук?

Мишел хукна към джипа и се върна след две минути. Засне стените и всички надписи в близък план. Междувременно Шон претърси шкафовете и измъкна куп папки, които решиха да вземат със себе си. После той видя писмото, което Куори беше оставил на бюрото заедно със завещанието си. Взе ги и ги прочете, а после ги прибра в джобовете си.

Двамата с Мишел нарушиха всички възможни правила за запазване сцената на местопрестъплението. Само че това тук не беше обикновено местопрестъпление и Шон реши да приложи нови правила. Не знаеше как точно ще се развият нещата, но беше съвсем наясно как искаше да приключи всичко.

— Готово — каза Мишел, след като направи последната снимка.

Шон й подаде някои от папките, които трябваше да изнесат.

— Мишел, защо е взел Типи у дома от медицинското заведение, а после я е откарал някъде другаде?

— Не знам. Не виждам никакъв смисъл.

Докато Мишел говореше, Шон влезе по-навътре в помещението. Сви зад един ъгъл покрай някаква преграда и извика:

— Какво, по дяволите, е това?

Тя изтича при него, когато той се спусна към някакви метални контейнери, наредени един върху друг в дъното на помещението. Той остави папките, които носеше, взе един контейнер и започна да го оглежда от всички страни. Прочете етикета.

— Какво е това? — попита Мишел.

Вместо отговор Шон изтича до вратата, отвори я и извика Гейбриъл и Рут Ан да дойдат. Отведе ги при контейнерите.

И двамата поклатиха неразбиращо глави, когато Шон ги попита за какво ги използва Сам Куори. После Шон огледа другите неща, разхвърляни по работна маса до контейнерите. Имаше остатъци от апаратура за видеонаблюдение, изкормена видеокамера, няколко стари дистанционни и ролки метално фолио.

— За какво е всичко това? — попита той.

Гейбриъл поклати глава.

— Не знам. Знам обаче, че мистър Сам може да конструира всичко, което си поиска. И да поправи всичко. И механично, и електронно. Бива го и като дърводелец.

— Разбира от тези работи — намеси се и Рут Ан. — Може да поправи всичко.

— Някаква идея, къде може да е отишъл? Каза, че пикапът го няма.

— Да, ама той има и самолет — отговори Гейбриъл.

— Какъв самолет? — попита бързо Мишел.

— Малък, едномоторен. „Чесна“.

— За какво му е самолет?

— Бил е пилот във Виетнам — отговори Рут Ан. — И понякога ходи в стария рудник. Лети дотам.

— Какъв стар рудник?

Гейбриъл им обясни за въгледобивната мина. Спомена, че някога е била затвор за пленници на Конфедерацията.

— Затвор — повтори Шон и погледна Мишел многозначително. — Мислиш ли, че може да е отишъл там?

— Ако самолетът го няма, значи е там. С него лети само дотам.

— Мислиш ли, че е закарал Типи там?

— Не, не мисля. Самолетът е малък и не може да събере всички апарати, от които тя има нужда.

— Тогава къде може да е?

Гейбриъл се замисли.

— Мистър Сам построи малка къща само с една стая в края на земите му, доста далеч оттук. Ама там няма нищо. Няма ток, така че мис Типи не може да е там. Защото за апаратите трябва електричество.

— Защо тогава е построил такава къща?

Гейбриъл сви рамене.

— Не знам. Сам я построи. Много време му отне.

Шон изгледа Мишел нервно, после се обърна към момчето.

— Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до рудника?

— Мога, ако дойда с вас.

— Гейбриъл! — възкликна майка му.

— Не мога да ги упътя оттук, мамо! Ако обаче отида с тях…

Тя погледна тревожно сина си.

— Той винаги е бил много добър с нас. Мистър Сам. Дори и да е направил нещо лошо, значи е имал причина, можете да сте сигурни.

— Остави ни къщата и имота си — обади се Гейбриъл.

— И е дал на Фред хиляда долара в брой — добави Рут Ан. — Самият Фред ми го каза.

— Да не би да е смятал, че няма да живее още дълго? — попита Шон.

— Кой знае колко ще живее? — тросна се Рут Ан. — Всеки може още утре да падне и да умре. Божия воля!

— Кой още е в рудника според теб? — попита Шон.

— Може би Даръл, синът му. Може би и Карлос — отвърна Гейбриъл.

— А някой си Кърт Стивънс?

— Мистър Сам каза, че Кърт е заминал — поклати глава Гейбриъл.

— А имат ли оръжие в рудника? — попита Мишел.

— Мистър Сам обича оръжията си. И Даръл. И двамата стрелят добре. Могат с куршум да откъснат крилата на пчела.

— Чудесно — каза Шон. — Гейбриъл, ще дойдеш ли с нас да ни покажеш къде той държи самолета? И ако го няма, да дойдеш с нас до рудника?

Гейбриъл вдигна поглед към майка си, която сложи ръка на рамото.

— Мамо, мисля, че трябва да отида.

— Защо, момче? Защо? Не е твоя работа.

— Мистър Сам не е лош човек. Сама го каза. Познавам го откакто се помня. Защо да не отида горе, за да му помогна да се оправят нещата? Искам да отида. Трябва да отида.

По лицето на Рут Ан потекоха сълзи.

— Ще се грижим добре за него, Рут Ан — увери я Шон. — Ще ти го доведем у дома. Обещавам.

Рут Ан се обърна към Шон.

— Гледайте да ми го върнете, защото той е всичко, което имам!