Първото семейство

10

Мишел остави пистолета си в заключения сейф в джипа. Нямаше желание да прекара следващите няколко години във федерален затвор в размишления за грешката да се опита да влезе в Белия дом със заредено оръжие.

Бяха се отървали от репортерите пред кантората им, макар и с цената на малко гума от колелата на джипа на Мишел. Освен това по време на краткото преследване една от колите на журналистите се беше блъснала в паркиран микробус. Мишел не спря, за да окаже помощ.

Минаха през входа за посетители. Очакваха да ги въведат в Белия дом, но се изненадаха, защото, след като ги провериха с металотърсача, един от агентите на входа им кимна.

— Елате.

Заведе ги в лимузина, която чакаше пред входа. Потегли веднага щом вратите се затвориха.

— Къде, по дяволите, отиваме? — попита Шон.

Шофьорът не отговори. Другият до него дори не си направи труда да се обърне.

Мишел прошепна:

— Сикрет Сървис не са особено щастливи точно сега.

— Играта на обвинения е започнала — прошепна Шон в отговор. — А може и да знаят защо първата дама иска да се срещне с нас. Освен това не обичат външни хора да се навъртат наоколо.

— Бяхме едни от тях.

Шон сви рамене.

— Не се разделих с тази служба по най-благоприятния начин. Нито пък ти.

— Значи от ФБР ни мразят, мразят ни и нашите. А ни трябват съюзници.

— Не. Преди това трябва да знаем къде отиваме.

Тъкмо се канеше да зададе въпроса още веднъж, когато колата намали и спря.

— В църквата — каза шофьорът.

— Какво?

— Идете в църквата. Първата дама ви чака там.

Още щом слязоха от колата, си дадоха сметка, че са пътували много кратко. Намираха се просто от другата страна на Лафайет Парк. Църквата беше „Сейнт Джон“. Вратата беше отворена. Двамата влязоха, а лимузината изчезна.

Тя седеше на първия ред. Шон и Мишел по-скоро доловиха охраната в помещението. Не видяха жива душа. Когато Шон седна до Джейн Кокс, не можа да прецени дали е плакала, или не. Подозираше, че е, но знаеше също, че тя е жена, която умее да контролира чувствата си. Може би дори и пред съпруга си. Беше я виждал да се поддава на емоциите си само веднъж. И през ум не му беше минавало, че ще присъства на втори подобен епизод.

Под черното палто беше с дълга до коляното синя рокля, с разумно високи обувки и почти без никакви бижута. Косата й, макар и под шал, беше тупирана и сресана назад в прическа, която мнозина благосклонно сравняваха с тази на Джаки Кенеди. Шон знаеше, че тя никога не се облича крещящо, а само изискано. Елегантно. Никога не се опитваше да е нещо, което не е. Е, не беше съвсем така. Първата дама трябваше да се харесва на много хора, а просто нямаше начин един-единствен човек да отговори на всички изисквания. Играта на роли беше неизбежна.

— Това е Мишел Максуел… Мисис Джейн Кокс.

Джейн се усмихна мило на Мишел и се обърна към Шон.

— Благодаря, че се съгласихте да дойдете толкова бързо.

— Мислехме, че ще се срещнем в Белия дом.

— И аз смятах така, но размислих. В църквата е малко по-усамотено. И… по-спокойно.

Шон се облегна назад и за момент огледа олтара, после попита:

— Какво можем да направим за теб?

— Бяхте ли там, когато това се случи?

— Да. Носех подарък за Уила.

После описа случилото се онази нощ без най-кървавите подробности.

— Тък не си спомня кой знае какво — отбеляза Джейн Кокс. — Според лекарите той ще се оправи. Няма вътрешни наранявания, но, изглежда, паметта му не е съвсем наред.

— Това се случва често при удар по главата — отбеляза Мишел. — Не е изключено обаче да си спомни.

— Сега Сикрет Сървис поема охраната и на роднините на първото семейство — каза тя.

— Умен ход — кимна Шон.

— Ахилесовата пета най-накрая се показа — добави Джейн тихо.

Шон каза:

— ФБР пое разследването. Не мисля, че ние бихме могли да направим нещо, което те не могат.

— Организирах парти за рождения ден на Уила в Кемп Дейвид. Пам беше там, приятелите на Уила, брат й и сестра й. Беше един много специален ден за едно много специално момиче…

— Такава е — съгласи се Шон.

— Кой би си помислил, че в деня на прекрасното празненство може да… да се случи този ужас? — Тя погледна Шон и добави: — Искам да намерите Уила. И хората, отговорни за това.

Шон преглътна нервно.

— Говорим за федерално разследване. Не можем да се намесваме в него. Ще ни смачкат.

— Шон, веднъж ми помогна и никога няма да го забравя. Знам, че нямам право да го искам от теб, но ето… отново ми е нужна помощта ти.

— А ФБР?

Тя махна с ръка пренебрежително.

— Сигурна съм, че са много добри. Но не се съмнявам, че заради роднинската ми връзка с Уила всичко това много бързо ще се превърне в политически боксов мач.

— Как изобщо е възможно да се политизира отвличането на дете и убийството на майка му? — попита Мишел.

Джейн я погледна с усмивка, която много приличаше на снизходителна.

— В момента тече предизборна кампания. Специалитетът на този град е превръщането на аполитичното в политическо, Мишел. Низостта, до която могат да стигнат някои хора, няма граници.

— Мислиш, че случилото се би могло да повлияе върху разследването на ФБР? — попита Шон.

— Не ми се ще да рискувам и накрая отговорът на този въпрос да е положителен. Искам хора, чиято единствена цел е да открият истината, без да гледат да очернят някого, без медиен шум. Това означава, че искам вас.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да направи подобно нещо, мисис Кокс? — попита Мишел.

— Не, никаква.

— А обикновените заподозрени? — намеси се Шон. — Терористична група? Тъй като първото семейство е добре охранявано, нанасят удар по по-лесна мишена?

— Ако е така — каза Мишел, — скоро би трябвало да се обадят и да поемат отговорност. Да изложат някакви искания.

— Възможно е — съгласи се Шон. — Какво мисли президентът?

— Тревожи се не по-малко от мен.

— Имах предвид дали не подозира кой може да го е направил.

— Мисля, че не.

— Той знае ли за срещата с нас? — попита Шон.

— Не виждам причина да му казвам, поне засега.

— Моите уважения, госпожо, но охраната ви от Сикрет Сървис знае — отбеляза Мишел.

— Мисля, че мога да се доверя на дискретността им.

Мишел и Шон се спогледаха. Нямаше агент на Сикрет Сървис, който преднамерено би скрил каквото и да било от президента. Това би означавало сам да сложи край на кариерата си.

— Добре — кимна Шон. — Ако се заемем с това обаче, участието ни рано или късно ще стане известно.

— Ако стане — намеси се Мишел, — можем да кажем, че го правим, защото Шон е приятел на семейството и защото сме били там, когато се е случило. Всъщност се опитаха да ме убият. Можем да се придържаме към тази версия.

Шон кимна и погледна Джейн.

— Разбира се, че можем да играем по този начин.

— Добре.

— Ще трябва да разговаряме с Тък, Джон и Колийн.

— Мога да го уредя. Тък е още в болницата. Децата са при сестрата на Пам в Бетезда.

— Ще ни е нужен и достъп до местопрестъплението.

Мишел отбеляза:

— ФБР е прибрало всички веществени доказателства. Ако наистина искаме да стигнем донякъде, ще трябва да огледаме и тях.

— Ще видя какво мога да направя. В края на краищата се отнася до моето семейство.

— Добре — каза Шон бавно и се вгледа в нея внимателно.

— Значи, ще се заемете? — Джейн сложи длан върху ръката му.

Той погледна към Мишел, която кимна едва забележимо.

— Ще се заемем.