Първото семейство

41

Дона Ротуел не смяташе, че Сали Максуел е имала връзка с някого, и им го каза. Седяха в обширната й всекидневна.

— Смятам, че е позор за паметта на майка ти дори да си го помисли човек — каза тя строго и хвърли укорителен поглед на Мишел.

— Но някой я е убил — изтъкна Шон.

— Непрекъснато стават убийства. Грабеж? Обир?

— Не е откраднато нищо.

Дона махна с ръка пренебрежително.

— Значи са се изплашили и са побягнали.

— Миналия път, когато говорихме, беше ужасена, че наоколо може да се разхожда убиец, а сега като че ли го приемаш спокойно — отбеляза Мишел с изпълнен със съмнение тон.

— Нашият район е спокоен, но престъпления стават навсякъде. Наистина се страхувам, ала това не значи, че не съм реалист. Имам добра алармена система. С мен живеят две прислужнички. Имам и Дъг.

— Дъг?

— Постоянният ми приятел. Мисля обаче, че не си честна към майка си, като я обвиняваш в подобно нещо. Особено когато не може да се защити.

Шон сложи ръка на рамото на Мишел, защото усети, че може да скочи от стола си и да се нахвърли на жената, а това едва ли би било честен двубой. В този момент в стаята влезе мъж с пликче с гевреци.

Беше висок около един и осемдесет и много здрав на вид. Имаше сребриста грива на телевизионен водещ и силен слънчев загар. Хубав мъж на шейсет и няколко.

— Моят постоянен приятел. Споменах го преди, Дъг Рейгън — каза гордо Дона. — Преуспяващ основател на фирма за информационни технологии. Продаде я преди четири години и сега живее луксозно. С мен.

— Ами това е американската мечта — каза Мишел с нотка на отвращение.

Дъг се ръкува с тях.

— Много съжалявам за Сали — добави той. — Беше чудесна жена. Много добра приятелка на Дона.

— Благодаря — отговори Мишел.

Дъг се обърна към Дона и улови ръката й.

— Ще ни липсва усмивката й, нали?

Дона стисна салфетката в ръката си и кимна.

— Мишел смята, че Сали може да е имала връзка.

— Какво? — учуди се Дъг. — Абсурд!

— Дали наистина можете да сте сигурни? — попита Шон.

Дъг отвори уста, после я затвори.

— Какво? Аз… — Погледна постоянната си приятелка — Дона би трябвало да знае по-добре от мен. Аз познавах Сали, но не така добре като нея. Все пак ние сме малко градче. Все някой щеше да разбере, ако е имало такова нещо.

— Ние също се опитваме да разберем — отвърна Мишел. — За това обаче е нужно хората да ни казват истината.

— Аз говоря истината — тросна се Дона. — Доколкото ми е известно, майка ти не е имала връзка с никой мъж. И, както каза Дъг, ние сме малко градче.

— Майка ми е платила за участие в голф турнир за двойки. Баща ми не играе голф.

— О, за бога! — изпъшка Дона. — Тя играеше с Дъг.

Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.

— Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.

— Да, така е.

— А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? — попита Мишел.

— Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.

— Това е май всичко, което правя напоследък — усмихна се той. — Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона — добави бързо.

— Неразделни сме! — възкликна Дона.

— Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира — каза Мишел и се намръщи.

— Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… — започна Дона, но Шон я прекъсна:

— Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.

Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.

— Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.

— Е, най-малко един човек не я е харесвал — каза Мишел троснато.

— Е… да… разбира се.

Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.

На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.

— Може би искаше да ни кажеш нещо? — попита Шон.

— Неловко е — каза Дъг.

— Така е — съгласи се Мишел. Шон я погледна.

— Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.

— Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.

— Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…

— Просто го кажи, Дъг!

— Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.

Лицето на Мишел помръкна.

Дъг се вгледа в нея.

— И ти ли го мислеше?

— Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.

— Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.

— Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти — отбеляза Мишел.

Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.

Докато отиваха към джипа, Мишел попита:

— Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?

— Възможно е.

Качиха се в джипа.

— Искаш ли да хапнем? — попита Мишел. — Знам едно място.

След десет минути вече седяха в малък ресторант и си бяха дали поръчката.

— Добре — започна Шон, — ченгетата са обработили района на гаража и не са открили следи. Спускащата се гаражна врата е била затворена, а вратата към страничния двор е била заключена. Убиецът обаче може да я е затворил, когато е излязъл. Бравата е най-обикновена.

— Значи всеки би могъл да влезе, да я причака, да я убие и да излезе. Било е сухо. Няма никакви следи от стъпки.

— От страната на гаража има ограда. Още една възможност за прикриване.

— Според съдебния лекар смъртта е настъпила между осем и девет — каза Мишел. — Човек би си помислил, че все някой би трябвало да е видял нещо. Или да е чул вика на майка ми, когато е била нападната.

Шон я погледна замислено.

— Шумът от партито обаче би заглушил всякакви звуци — поклати глава той и добави: — Предполагам, че всички са били разпитани. Имам предвид присъствалите на партито.

— Предполагам. — Тя го погледна въпросително. — Защо? Какво си мислиш?

— Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.

— И аз си го помислих — каза тя, — в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.

— Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.

— Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.

Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.

— Мога ли да те помоля за една услуга? — попита Мишел, когато тръгваха.

— Винаги можеш да помолиш — усмихна се той.

Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.

— Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.