Първото семейство

68

Докато прелистваше папките, телефонът на Шон иззвъня. Беше Арън Бетак.

— Не си го чул от мен.

— Намерил си писмото?

— Браво, Шон. Да, беше в бюрото й. Открих го преди известно време. Съжалявам, че ти казвам толкова късно. Ако някой разбере, че съм го направил, край с кариерата ми. Може да вляза и в затвора.

— Мога да ти гарантирам, че никой няма да разбере от мен.

— Не съм казал дори на ФБР. Не виждам как мога да го направя, без да обясня как съм го получил.

— Разбирам. И то ли е на пишеща машина както първото?

— Да.

— Какво пише?

— Не е кой знае какво. Доста лаконично е, но все пак казва достатъчно.

— Какво?

— Вече знаем някои неща. Например че трябва да проверява пощенската кутия всеки ден. Наистина ходи дотам и проверява. Уотърс се опита да проследи кой е наел кутията. Задънена улица. Планът е ФБР да вземе писмото от нея, щом пристигне.

— Да го вземе с принуда от първата дама?

— Знам. Възможно е да се получи търкане между ФБР и Сикрет Сървис. Не е приятно. Истината обаче е, че всичко ще се договори зад кулисите. Дан Кокс няма да допусне предизборната му кампания да рухне заради отвличането на племенницата му.

— Какво друго пише в писмото?

— Това е най-обезпокоителното.

— Защо обезпокоително? — попита Шон.

— Не мисля, че всичко е заради семейство Дътън. Мисля, че има някаква връзка с първата дама.

— Искаш да кажеш, че похитителите искат нещо от президента?

— Не. В писмото пише, че следващото писмо ще й разкрие всичко. И че ако допусне някой друг да го прочете, с нея и с всички, които обича, ще бъде свършено. Че за нея в такъв случай няма да има изход. Единственият й шанс да оцелее би бил да опази писмото.

— Наистина ли пише така?

— Не с тези думи, но смисълът е този. Шон, очевидно е, че си я познавал някога. Аз съм около нея само този мандат. За какво би могло да става дума? Нещо в миналото на мисис Кокс?

Шон се замисли за миналото от първия момент, когато се запозна с нея, когато откара в скромната й къща новоизлюпения американски сенатор и пиян неин съпруг. Нищо обаче не беше последвало от този случай.

— Шон?

— Да, да… Замислих се. Нищо не ми идва наум, Арън.

Чу го как въздиша.

— Ако съм рискувал кариерата си за нищо…

— Не мисля, че е за нищо. Написаното в писмото променя нещата, Арън. Просто още не знам точно как.

— Ако всичко това засяга първата дама и лайното удари вентилатора точно в разгара на кампанията, не искам да съм и на хиляда километра от последствията.

— Може да нямаме избор.

— Нещо ново при теб?

— Опитвам се да проверя определени версии заедно с Уотърс.

— Как е Максуел? Чух, че майка й починала.

— Справя се добре. Доколкото може да се очаква.

— Ако е някаква утеха, мисля, че с двама ви са се отнесли несправедливо в Сикрет Сървис.

— Благодаря.

Арън прекъсна разговора, а Шон се върна към папките, след като няколко минути рови в ума си с надеждата да си спомни нещо от миналото на Джейн Кокс, което да обясни сегашната ситуация.

След още няколко минути вратата се отвори и влезе Мишел.

— Откри ли баща си? — попита Шон и стана от масата.

— Да. Беше там, където предполагах.

— В старата ви къща?

Тя го изгледа мрачно.

— Аз съм детектив — добави той. — Такава ми е работата.

— Понякога ми се ще да не я вършиш толкова добре, особено когато засяга мен.

Той я огледа внимателно.

— Плакала ли си?

— Сълзите понякога помагат. Все повече се убеждавам в това напоследък.

— Изглади ли нещата?

— До голяма степен, да.

— Той дойде ли с теб?

— Не, отиде да види Боби.

Мишел видя купчината папки и каза:

— Извинявай, че те оставих сам. Откри ли нещо?

— Не, засега. Последните четири часа се занимавам само с това, но без резултат. Във всеки случай, ако се съди по броя на разследванията, дезертьорството се е превърнало в сериозен проблем за армията. Обади се Бетак.

Предаде й съдържанието на разговора.

Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.

— Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.

— Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?

— И това.

Тя протегна ръка.

— Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.

След още два часа резултатът беше същият.

— Остават шест — каза Шон, след като й подаде следващата папка.

Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.

Отидоха до един ресторант наблизо.

— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?

Мишел кимна.

— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.

— Или сестра — добави Шон.

— Благодаря, че ми го напомни.

Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.

— Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…

— Е?

— Няма да се повтори повече.

— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.

— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.

— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.

— Заедно.

Подаде й папка и каза:

— А сега да се хващаме за работа.

Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.

— И на какво дължа това?

— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.