Първото семейство

6

Час по-късно десетгодишната четириместна чесна се засили по късата писта и се издигна във въздуха. Куори погледна надолу през страничното стъкло, докато прелиташе над границата на земята си. Осемдесет хектара на думи изглеждаха много, но всъщност не бяха кой знае колко. Летеше ниско, оглеждаше се за птици, други самолети и понякога за хеликоптери. Никога не попълваше летателен план, така че изостреното внимание беше особено важно.

След още час той се сниши и кацна меко на частна асфалтова писта, където зареди машината с гориво сам. Наоколо нямаше скъпи фирмени самолети. Само ламаринени хангари с отворени врати, тясна асфалтова писта, ветропоказател и самолети като неговия — стари, кърпени, но поддържани с любов и уважение. Колкото и евтин да беше неговият, когато го купи на трета ръка преди години, сега не би могъл да си го позволи.

Куори летеше отдавна — някога беше служил във военновъздушните сили и беше кръстосвал с фантома си над оризищата и гъстите мочурливи джунгли на Виетнам. После беше пускал бомби и бе убивал хора в Лаос и Камбоджа, защото бе изпратен там във фаза на войната, която официално дори не беше одобрена, както разбра по-късно. Въпреки всичко за него щеше да е все едно. Войниците просто правят каквото им се нареди. Нямаше време да мисли, докато летеше на такава височина, а отдолу не преставаха да го обстрелват.

Качи се отново в малкия си самолет, ускори по пистата и се издигна в небето. Полетя срещу лекия вятър, който духаше със скорост под пет възела в час.

Малко по-късно той върна лоста на дросела, спусна елероните и се понесе с термалните потоци надолу. Това беше трудната част — да кацне в другия си имот. Тук нямаше асфалтова писта, а само дълга затревена ивица, която беше изравнил и сега косеше редовно собственоръчно. Теренът беше твърд и равен, но страничните ветрове понякога бяха сериозно предизвикателство.

Челюстите му се стегнаха и силните му ръце стиснаха лоста, докато се снишаваше с изцяло спуснати задкрилки. Докосна земята, отскочи, пак я докосна и пак отскочи. Системата на окачване на малкия самолет се разтресе сериозно. Когато докосна земята за трети път, колелата останаха долепени и Куори натисна спирачката на предното колело.

Заедно със спуснатите задкрилки тя уби скоростта на самолета и той спря доста преди края на пистата.

Куори направи обратен завой. После изключи двигателя и слезе. Носеше раницата си и две триъгълни блокчета.

Подпря с тях колелата на леката машина, за да я застопори, после се заизкачва по осеяния с камъни склон на планината. Извади връзка ключове от джоба си и задрънча с тях, докато не намери онзи, който търсеше. Наведе се леко и отключи масивната дървена врата, която изглеждаше монтирана направо в склона. Беше скрита зад няколко големи камъка, които беше дотъркалял отпред.

Дядо му беше експлоатирал полезните изкопаеми в тази планина с десетилетия, или по-скоро екипът му от зле платени работници. Като дете Куори беше идвал тук със стареца по пътя, по който можеше да се минава до предния ден, когато той го прекъсна. По този път вървяха пълните самосвали, когато рудникът действаше, а самият Куори беше докарал по него с камион всичко, което му бе необходимо тук. Не би могъл да го побере в малкия самолет.

Преди да стане рудник обаче, планинският масив имаше и друга история. С времето поради ерозивната сила на водата и други геологически фактори в него се бяха оформили пещерни кухини. Дълго преди да започне всякакъв въгледобив, в тях бяха умирали бавно и ужасяващо войници на Съюза, пленени по време на Гражданската война. Без въздух и без слънце, плътта им се отделяла от костите и те се превръщали в скелети още приживе.

Сега в шахтите имаше осветление, но Куори не го използваше без нужда. Захранваше се с генератор, а горивото беше скъпо. За да вижда, използваше старо фенерче с батерии. Всъщност беше същото, с което баща му някога беше преследвал нощем „самозабравили се“ негри — както ги наричаше той — из блатата на Алабама. Като дете беше виждал баща си да се връща у дома посред нощ, опиянен от това, което са направили той и другарите му по омраза. Понякога по ръцете и ръкавите му все още имаше кръв от жертвите му. Кискаше се, докато сърбаше уиски и тържествуваше перверзно заради това, което си мислеше, че е постигнал, убивайки хора, които не приличат на него.

— Старо, болно от омраза копеле! — процеди през зъби Куори. Ненавиждаше баща си за всичките нещастия, които бе причинил, но не дотолкова, че да изхвърли старото му фенерче. Когато нямаш много, пазиш каквото имаш.

Отвори друга врата, монтирана в скалата, отстрани на една от главните галерии. Свали фенер с батерия от някакъв рафт, запали го и го сложи на масата в средата на помещението. Огледа се, доволен от работата си. Сам беше обковал скалите с рамки от летви и сам беше наковал отгоре дървените плоскости. Стените бяха гладки и боядисани в светлосиньо. Беше взел всички материали безплатно от негов приятел строител, на когото бяха останали в излишък и нямаше къде да ги съхранява. Зад стените бяха каменните недра на планината, ала всеки, който попаднеше тук, би помислил, че е най-обикновена стая в някоя къща някъде си. Това беше идеята.

Отиде до стола с права облегалка и огледа жената, отпуснала се на него. Главата й беше увиснала на рамото. Спеше. Бутна я по ръката, но тя не реагира. Това нямаше да продължи дълго.

Нави ръкава й, извади от раницата си стерилна спринцовка и я заби малко над лакътя й. Това я събуди. Очите й се отвориха и бавно се фокусираха. Когато спряха на него, тя понечи да отвори уста, за да изпищи, но лепенката върху устните й попречи.

Той се усмихваше леко, докато умело пълнеше двете шишенца с кръв от вената й. Жената гледаше с ужас, но беше завързана здраво — не можеше да помръдне.

— Знам, че ви се струва странно, госпожо — започна той, — но, повярвайте ми, всичко е в името на добра кауза. Не искам да нараня вас или някой друг. Разбирате ли?

Извади спринцовката, дезинфекцира мястото с памучен тампон, напоен със спирт, и внимателно залепи отгоре лепенка с марля.

— Разбирате ли? — усмихна й се окуражително.

Най-накрая жената кимна.

— Добре. Съжалявам, че се наложи да ви взема кръв, но наистина нямаше как иначе. Ще ви даваме храна и ще имате възможност да поддържате хигиена. Няма да бъдете завързана по този начин. Ще имате известна свобода. Вярвам, ще разберете защо беше наложително в началото. Имам предвид връзването, нали?

Тя се втренчи в очите му и въпреки ужаса на положението си кимна отново в знак на съгласие.

— Добре, добре. Не се тревожете повече. Всичко ще е наред. И няма да има никакви нередни неща… Имам предвид, защото сте жена и така нататък… Не търпя подобни гадости. Имате думата ми.

Стисна леко лакътя й.

Тя почувства как ъгълчетата на устата й се извиват нагоре в усмивка.

Куори прибра шишенцата с кръвта в раницата и се обърна към вратата.

За миг жената си го представи как мъжът се обръща и с маниакален смях я застрелва или прерязва гърлото й.

Той обаче просто излезе от стаята.

Даян Уол се огледа. Нямаше представа къде е, защо е тук и защо човекът, който я отвлече, взе кръв от вената й. Беше отишла да пазарува в „Талбътс“. Той я беше причакал в колата й с пистолет в ръка и сега тя беше тук — каквото и да беше това място.

Чу в далечината някой да тананика.

И се разрида.