Първото семейство

75

Когато Шон и Мишел свиха по черния път, който водеше към „Атли“, почти зазоряваше.

— Злокобно е — отбеляза Мишел, докато се движеха по самотния ветровит път. — Остави ли съобщение за Уотърс?

— Оставих, но не е ясно кога ще се свърже с нас. А и може да се окаже, че гоним вятъра.

— Нещо ми подсказва, че не е така.

— И на мен — призна той.

— Как смяташ да действаме?

— Ще проучим разположението на терена. Ще преценим какво можем да постигнем. Ще се молим за чудо и ще намерим Уила.

Мишел посочи напред.

— Онова там може да е „Атли“.

Къщата изникна пред очите им след един завой. От двете страни на пътя, който водеше към къщата, строена преди Гражданската война, се издигаха дървета, които сгъстяваха още повече мрака.

— Не виждам никакви коли отпред — каза Мишел и извади пистолета си.

— Наоколо има доста места, където може да се паркира.

Телефонният звън ги стресна. Беше Арън Бетак. Шон го изслуша, после затвори и се обърна към Мишел.

— В Белия дом лайното е ударило вентилатора. Джейн Кокс се е върнала от вечеря и е нахълтала в Овалния кабинет. С президента са се качили в апартамента си, разговаряли са, а после изведнъж се оказало, че първото семейство ще лети с необозначен самолет до неизвестно място.

— Какво е това, по дяволите?

— Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.

— Защо необозначен самолет?

— Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.

— Охраната вероятно е полудяла, защото не са имали възможност да изпратят авангард.

— Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?

— Не му каза какво открихме.

— Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.

— Шон, изгаси фаровете! — прошепна Мишел нервно.

— Какво има?

— Някой току-що излезе от къщата. — Тя посочи напред. — Спри тук и да се приближим пеша.

Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.

— Къде? — попита той шепнешком.

— Там, на верандата.

Той се вгледа нататък и видя малък силует — явно на дете, седнало на стъпалата.

— Мисля, че е Гейбриъл — прошепна Мишел в ухото му. — Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.

Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.

— Отдавна не бях чувал този звук — призна Шон.

— Трябва да направим нещо — каза Мишел. — На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.

— Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.

Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура — наистина беше момче.

Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.

— Кои сте вие? — попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.

— Ти ли си Гейбриъл? — попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.

— Откъде знаете името ми?

— Няма да ти направим нищо лошо — каза Шон. — Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.

— Полицаи ли сте?

— Защо мислиш, че може да сме полицаи? — попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.

Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.

— Не знам.

— Знаеш ли къде е Уила?

— Не познавам момиче на име Уила.

— Не те попитахме това — каза Шон. — Попитахме те знаеш ли къде е.

— Не, не знам.

— Но знаеш за нея? — добави Мишел.

Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.

— Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!

— Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? — попита Мишел.

— Спи.

— Друг някой има ли в къщата?

— Май мистър Сам го няма.

— Сам Куори ли? — попита Шон.

— Познавате ли го?

— Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?

— Няма го пикапа — отговори момчето.

— А защо плачеше, когато дойдохме?

— Ами… ей така.

— Трябва да има някаква причина — подкани го Мишел внимателно.

— Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? — попита Гейбриъл.

— Да.

— Аз пък не. Понякога си плача.

— Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?

Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.

— Наистина е важно да знаем кой е тук — настоя Шон.

— Полицаи ли сте, или не?

Мишел извади служебните им карти и му ги показа.

— Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?

— Не, но има един на име Фред.

— В къщата ли е?

— Не. Той живее в каравана ей нататък — отвърна Гейбриъл и посочи на запад.

— Е, кой друг е у дома?

— Типи, но вече я няма.

— Типи?

— Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.

— Какво й е?

— Разболяла се е отдавна. Дишаше с помощта на апарати. В болницата е от години. С мистър Сам ходехме да й четем. Джейн Остин. „Гордост и предразсъдъци“. Чели ли сте я?

— Защо той я докара у дома? — попита Мишел вместо отговор.

— Не знам. Докара я.

— И сега не е тук?

— Не е в стаята си. Проверих.

— Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?

Гейбриъл вдигна очи към Мишел.

— Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.

— Но ти плачеше. Трябва да има причина.

— Защо да ви я кажа?

— Защото искаме да помогнем — отговори Мишел.

— Така казваш, но не знам дали е истина.

— Ти си умно момче — намеси се Шон.

— Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.

— Какво правите тук? — чуха рязък глас.

Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.