Първото семейство

37

Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.

— Няма ли да отидеш? — попита я Шон.

— Къде?

— При ковчега.

Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.

Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.

— Ще дойдеш ли с мен?

Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.

— Никога не е харесвала лилии — отбеляза Мишел.

— Какво?

Мишел посочи цветята върху ковчега.

— Предпочиташе рози.

Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.

— Добре ли си?

Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.

Вдигна очи към него.

— Мишел, добре ли си? — попита Шон отново.

— Аз… не знам. — И добави твърдо: — Да се махаме оттук.

В къщата имаше изобилие от храна, отбиваха се приятели, водеха се приглушени, сериозни разговори и от време на време се чуваше някоя шега и сдържан смях. Франк Максуел седеше на канапето и гледаше безизразно в пространството. Всички, които се опитваха да му изкажат съболезнованията си, скоро се отказваха, защото той дори не ги забелязваше.

Шон наблюдаваше Мишел, а тя наблюдаваше баща си. Франк Максуел се раздвижи за пръв път, когато влезе група хора. Намръщеното му лице накара Шон и Мишел да се обърнат, за да видят кого гледа. Бяха влезли шестима души — четирима мъже и две жени. Носеха плата с храна и бърбореха помежду си. Мишел разпозна няколко от тях — бяха от погребалната агенция. После се обърна назад към баща си и остана учудена.

Нямаше го.

Спогледаха се с Шон. Той кимна към задния коридор, по който се стигаше до спалнята. После потупа гърдите си и кимна към новодошлите. Мишел затвори очи, за да покаже, че е разбрала, и се запъти към спалнята на баща си.

Почука на вратата.

— Какво?

Баща й звучеше ядосан.

— Аз съм, татко.

— Ще си почина за минутка. — Тонът му беше по-спокоен, но гневът продължаваше да се долавя.

— Мога ли да вляза?

Последваха трийсет секунди тишина.

Мишел почука пак.

— Татко?

— Добре, за бога! Влез!

Мишел отвори вратата и я затвори зад себе си. Баща й седеше на ръба на леглото и държеше нещо. Тя седна до него и погледна надолу.

Беше сватбената им снимка. Бяха се оженили по всички правила. Голяма църковна служба, майка й, сияеща в бяла булчинска рокля до баща й, късо подстриган, с фрак и папийонка. Едва на двайсет и една, току–що завърнал се от Виетнам. Беше висок, загорял от слънцето и хубав, със самоуверена усмивка. Сали Максуел, още ненавършила двайсет, беше красива. Мишел притежаваше много от красотата на майка си, макар че никога не бе мислила за това. Повече приличаше на баща си — класическа мъжкарана, която иска да впечатли големия, силен и солиден татко.

Взе снимката от ръцете му и я сложи на нощното шкафче.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Там няма място за мен, Мишел. Не мога да се върна при толкова много хора.

— Не е нужно да се връщаш. Аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да поспиш.

— Да, добре — каза той примирено.

— Адвокатът ти свърза ли се с теб?

Той вдигна рязко очи.

— Какво?

— Каза, че имаш адвокат. Питах се дали си говорил вече с него.

Той поклати глава и пак сведе поглед.

Мишел почака още малко, но баща й не каза нищо повече. Най-накрая го прегърна и стана, за да се върне при гостите.

Когато стигна до вратата, той все пак каза нещо. Накара я да се вцепени с длан върху дръжката.

— Мислиш, че аз съм я убил, нали?

Мишел се обърна бавно. Баща й пак държеше сватбената снимка, но сега не гледаше щастливата двойка, увековечена на нея. Гледаше дъщеря си.

— Мислиш, че аз съм я убил!

Вдигна снимката, сякаш всички доказателства в подкрепа на това обвинение бяха там.

— Не съм казала такова нещо.

— Не е нужно да го казваш! — изсумтя той.

— Татко…

Прекъсна я.

— Просто се махай оттук. Веднага!

Тя побягна от стаята.

>38

Всички си отидоха. Храната беше прибрана, сълзите — изплакани. Братята Максуел седяха заедно в задния двор, разговаряха тихо и пиеха бира. Франк Максуел все още беше в спалнята.

Шон и Мишел седяха във всекидневната, докато здрачът навън бавно се превръщаше в нощ.

— Значи те обвини, че го смяташ за убиец?

Мишел кимна бавно. Изглежда, още се съпротивляваше срещу подобна идея.

— Предполагам, че не мога да го обвинявам — каза тя. — Ченгето си остава ченге. Той знае правилата. Според тях той би бил заподозреният.

— Така е. Когато една жена умре от насилствена смърт, обикновено виновен е мъжът й.

— Не мисля, че се обичаха.

Шон остави кутията с газираната напитка и я погледна.

— Защо?

— Никога не са имали нищо общо помежду си, с изключение на петте деца. Татко винаги работеше. Мама винаги си беше у дома. Когато той се пенсионира, двамата почти не се познаваха. Помня, когато заминаха за Хавай, за да отпразнуват годишнината от сватбата си. Върнаха се предварително. По-късно говорих с Бил за това. Татко му казал, че след втория ден вече нямало за какво да си говорят. Дори нямаха неща, които да обичат да правят заедно. Просто се бяха отчуждили.

— Мислили ли са за развод?

— Не знам. Не са го споменавали пред мен.

— А ти не беше близка с майка си, нали?

— Бях по-близка с баща ми, но дори и това с годините се промени.

— Защо?

— Не съм в настроение за психоанализа.

— Добре де. Само зададох въпрос.

— Кои бяха хората, които дойдоха непосредствено преди баща ми да се скрие в спалнята?

— Не ги ли познаваш?

— Не познавам приятелите на нашите.

— Аз поразпитах. Били са приятели на майка ти. Играели са голф, карти, пазарували са заедно. Занимавали са се и с благотворителност.

— И нищо нередно? Останах с впечатлението, че баща ми дори не иска да ги види.

— Нищо особено. Сториха ми се искрено опечалени от смъртта на майка ти.

Чуха вратата да се отваря и се обърнаха.

Франк Максуел мина покрай тях и излезе навън, преди да успеят дори да станат от канапето.

Мишел стигна до входната врата навреме, за да види как баща й се качва на колата си и подкарва доста по-бързо, отколкото би трябвало.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Шон, когато застана до нея на прага.

Мишел само поклати глава. Погледна коридора, който водеше към спалнята, и каза:

— Ела.

Първото, което Мишел забеляза, когато влязоха в спалнята, беше, че сватбената снимка не е на мястото си.

Погледът на Шон се насочи към кошчето за боклук в ъгъла. Протегна ръка и извади снимката от него.

— Защо я е изхвърлил в кошчето?

— Имам много лошо предчувствие.

Шон погледна снимката.

— Майка ти е мъртва. В деня на погребението й той хвърля сватбената им снимка в кошчето за боклук. Какво би го накарало да постъпи така?

— Мислиш ли, че Пам Дътън е изхвърлила сватбената си снимка в кошчето?

— Защото Тък й е изневерявал ли? Смяташ, че майка ти… — Шон не можеше да довърши мисълта си в нейно присъствие.

— Аз… просто не знам.

— Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш по този път?

— Искам да стигна до истината. По всеки възможен път.

— Обикновено има издайнически признаци — добави той. — Освен изхвърляне на сватбената снимка на боклука.

Мишел вече отваряше чекмеджетата на бюрото, а Шон се насочи към шкафа. След няколко минути Мишел извади някакво доста секси бельо, все още с етикетите от магазина, а Шон откри три нови на вид костюма и островърхи ботуши.

Спогледаха се, но очевидната мисъл остана недоизказана.

Прибраха всичко обратно и Мишел го отведе в малък кабинет до трапезарията. В единия ъгъл имаше бюро. Мишел започна да рови в чекмеджетата. След малко откри чекова книжка и я подаде на Шон.

— Майка ми се занимаваше със сметките.

Докато Шон преглеждаше чековете, Мишел се зае методично с извлеченията по кредитната карта. След няколко минути вдигна очи.

— Наскоро по интернет са преведени стотици долари на четири магазина за мъжко облекло. Не видях подобни покупки в спалнята.

Шон вдигна чековата книжка.

— Тук има вноска за местен голф турнир. Баща ти играеше ли голф?

— Не, но майка ми играеше. Не е нещо необичайно.

Шон извади листче, което беше намерил в бюрото.

— Това е част от формуляра за участие в този турнир. Таксата е петдесет долара на човек, а чекът е за сто долара.

— Значи е платено за двама.

— Мишел, тук пише, че турнирът е за двойки.

Мишел дръпна листчето от ръката му и го разгледа, после го остави.

Шон я погледна смутено.

— Не мислиш ли, че баща ти би открил всичко това много лесно? Ние го открихме за по-малко от десет минути.

— Майка ми не е полагала усилия да го крие. Може да й е било все едно. Може на него да му е било все едно.

— Баща ти не прави впечатление на човек, който кротко би приел да го мамят.

— Не познаваш баща ми, Шон. — Мишел погледна ръцете си. — А може би и аз не го познавам.

— Какво става тук?

Двамата вдигнаха глави. Бил Максуел ги гледаше от упор. Видя чековата книжка и извлеченията по кредитната карта.

— Какво правиш, Мишел?

— Преглеждам сметките. Знам, че мама се грижеше за тях, и не искам татко да обърка нещо.

Мушна нещата в чекмеджето и каза:

— Татко излезе.

— Къде отиде?

— Не знам. Не ми е искал разрешение.

Погледна бирата в ръката му и каза:

— Това ли смятате да правите отсега нататък? Да пиете бира и да говорите празни приказки?

— Мишел, стига! Току-що погребахме майка ни! Остави ни на мира!

— Сигурен съм, че не искаше да каже това — намеси се Шон.

— Напротив, исках — тросна се Мишел. Грабна ключовете си и тръгна към вратата.

Шон кимна на Бил със съжаление и тръгна след нея. Настигна я, когато се качваше в джипа.

— Къде отиваме?

— Да поговорим отново с Дона Ротуел.

— Защо?

— Ако майка ми е имала връзка, Дона би трябвало да знае с кого.