Първото семейство

79

Сам Куори гледаше импровизирания сателитен телефон в ръката си толкова напрегнато, сякаш държеше отровна змия. Не беше време Карлос да му се обади, но му се искаше вече да го е направил. Искаше всичко да свърши.

Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.

Куори се облегна на стената и запали цигара.

— Какво става? — попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.

— Почти свърши — отговори Куори. — Поне така се надявам.

— Надяваш се? — повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.

— Да, надявам се — отвърна Куори. — И се моля.

— А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? — попита Уила.

— Да, кажи ни, мистър Сам — подкани го Даян хладно. — Какво ще стане тогава?

Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.

— Доведох болната си дъщеря у дома.

— Защо?

Той сви рамене.

— Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.

— Сбогува се? — попита уплашено Уила.

— Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.

— Ще се самоубиеш ли? — попита Даян с нотка на надежда в гласа.

Куори се усмихна.

— Не можеш да убиеш мъртвец.

Даян извърна лице, но Уила попита:

— А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?

Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.

Куори сви рамене.

— За нея ще е добре.

— Но…

Той отиде до вратата.

— Вие, двете… дръжте се още малко.

И излезе.

Даян се приближи.

— Няма да свърши добре, Уила.

Уила гледаше втренчено към вратата.

— Уила? Чуваш ли ме?

Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.

Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.

— Тук наляво — каза Гейбриъл.

Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.

— Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно — отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.

— Още колко остава, Гейбриъл? — попита Мишел.

— Около час — отвърна той. — Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?

Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.

— Да, летяла съм със самолет. — Завъртя глава назад към Шон. — А той е бил в самолета на президента.

Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.

— Познаваш президента!

Шон кимна.

— И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.

Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:

— Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.

— Страхотно! На следващия разклон вдясно.

— Какъв разклон!? — възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. — Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!

Свиха вдясно, пътят стана стръмен и се наложи Мишел да включи двойното предаване.

— Разкажи ни за рудника, Гейбриъл — каза Мишел.

— Какво да ви разкажа?

— Един вход ли има или повече?

— Аз знам само един. Отпред има затревена писта. Мистър Сам я направи. Понякога идвах с него с пикапа му, за да косим тревата.

— Продължавай — окуражи го Мишел. — Колкото повече знаем, толкова по-добре ще сме подготвени.

Разказа им за галериите и стаите, които Куори беше направил вътре.

— Защо е всичко това? — попита Шон.

— Каза, че ако наближи краят на света, всички ще отидем да се скрием там. Има храна, вода, фенери, такива неща.

— И оръжия — добави Мишел.

— И оръжия — съгласи се Гейбриъл. — Сигурно има много.

Шон извади своя пистолет и двата резервни пълнителя, които винаги носеше със себе си.

Два пистолета, няколко резервни пълнителя малко момче, две потенциални заложнички и стар рудник, в който се криеше въоръжен до зъби противник, познаващ мястото като дланта си. Улови погледа на Мишел в огледалото за обратно виждане.

Изглежда, и тя си мислеше същото, защото кимна едва забележимо.

Шон погледна през страничното стъкло. Теренът ставаше все по-стръмен. Въпреки че слънцето се беше показало, тук все още изглеждаше мрачно и студено. Замисли се за стаята в „Атли“. За историята по стените, която вероятно Куори беше сглобявал с години. После си спомни онази вечер преди години в Джорджия, когато крачеше по улицата и видя онази жена върху бъдещия президент да изпада от колата със смъкнати до глезените бикини. Той беше току-що избран в Сената, у дома го чакаше красива и интелигентна жена. А правеше секс с двайсетгодишна мацка в кола?!

После си спомни друга жена. Типи Куори.

Той ме изнасили, татко.

Кървав аборт.

Кома през всичките тези години.

Необратимо състояние на вегетиране, беше написал Куори на стената и беше подчертал всяка дума три пъти.

Шон нямаше деца. А ако имаше и нещо подобно се беше случило с дъщеря му? Какво би направил? Докъде би стигнал? Каква история би изписал на стената? Колко хора би убил?

Прибра пистолета си в кобура.

Щяха да открият Сам Куори в рудника. Сигурен беше.

Щяха да открият Уила и онази жена, Даян. Не беше сигурен обаче дали живи или мъртви.

А как трябваше да постъпят двамата с Мишел?

Шон наистина нямаше понятие.