Първото семейство

24

Сам Куори избърса ивиците пот от челото си, изкриви болния си гръб в определено положение, чу облекчаващото изпукване и напрежението изчезна от претоварения му гръбнак. Наблюдаваше обработваемата си земя от най-високата точка на „Атли“ — скална аномалия, стърчаща като гърбица на трийсетина метра над земята, до чийто връх се достигаше по каменни стъпала, изгладени от краката на предшествениците му. Беше известна, поне откакто помнеше Куори, като Ангелската скала. Сякаш беше стъпало към Небесата и към някакъв по-добър живот, отколкото обикновената земя можеше да осигури на фамилията Куори. Сам Куори не беше хазартен тип, но би се обзаложил на няколко долара, че почти никой от предшествениците му мъже не е успял да осъществи това пътешествие.

Независимо от превратностите на историческата си съдба, „Атли“ беше преди всичко действаща ферма. През последните двеста години се бяха променяли единствено културите, които се отглеждаха, и начините, по които се отглеждаха.

Дизелови машини бяха изместили впряговете и плуговете, а вместо памук и тютюн сега се отглеждаха различни други неща. Куори не се смяташе обвързан с определен вид култури и винаги беше готов да опита нещо ново, стига да можеше да донесе печалба на една малка ферма, каквато беше станала „Атли“. Подобно на повечето ефективно работещи фермери, и той се вглеждаше педантично и в най-малките подробности: състава на почвите, очакваните годишни валежи, сроковете за прибиране на реколтата, изчислени до минута, прогнозите за слани, добива от декар спрямо очакваните пазарни цени, точния брой работници, които ще са нужни напролет и есен, необходимите трактори и банките, които да отпуснат съответните кредити.

Намираше се прекалено на север в Алабама, за да отглежда киви, но пък нямаше проблем да отглежда рапица, защото най-накрая наблизо бяха отворили цех, в който можеха да извличат ценното рапично масло. Рапицата беше добра зимна култура и носеше повече доход от стандартната зимна пшеница. Освен това той отглеждаше традиционни зеленчуци и плодове като зеле, зелен и бял боб, царевица, бамя, тикви, домати, ряпа и дини.

Част от продукцията изхранваше хората, които живееха в „Атли“ с него, но по-голямата част се продаваше на местните магазини и фирми, защото отчаяно се нуждаеха от приходи. Той отглеждаше и двайсет свине и още толкова изхранван с фураж добитък, защото беше открил пазари в Атланта и Чикаго, където да пласира говеждото месо. Имаха и животни за собствена консумация.

Фермерството е рискована операция и при най-добрите обстоятелства. Хората, които обработват земята и правят всичко както трябва, могат да бъдат разорени от внезапна суша или ранна слана. Майката природа никога не се извинява за понякога катастрофалната си намеса. Куори беше преживял и добри, и лоши години. Макар и да беше ясно, че не може да забогатее с това, което прави, също така беше ясно, че работата не е в парите. Плащаше си сметките, държеше главата си изправена и беше почти напълно сигурен, че човек не може да очаква повече от живота, ако не е корумпиран или прекалено амбициозен, или и двете.

През следващите няколко часа той работи с наемните работници на полето. Правеше го поне поради две причини. Първо, обичаше да работи земята. Беше го правил още от малък и не виждаше причина да спре само защото вече остаряваше бързо. Второ, работниците винаги влагаха повече усилия в труда си, когато „el jefe“ беше при тях.

Гейбриъл също дойде при него следобед, след като бе изминал пеша почти двата километра от автобусната спирка. Момчето беше силно и съсредоточено, умееше да работи с инструментите и машините като възрастен, опитен работник. По-късно, на вечеря, Куори остави Гейбриъл да каже молитвата, докато майка му Рут Ан и Даръл слушаха. Храната им бе обикновена, повечето консервирана. Освен това Куори чу и какво Гейбриъл е учил в училище този ден.

Погледна възхитено майката на момчето.

— Той е умен, Рут Ан. Попива като гъба.

Рут Ан се усмихна доволно. Беше слаба като клечка и винаги щеше да е така поради заболяване на червата, което нямаше пари да лекува и което вероятно щеше да я довърши след десетина години.

— Мен не ме питай за такива работи — каза тя. — От мен искай само готвене и чистене, друго не разбирам.

— Там те бива — намеси се Даръл, който седеше срещу Гейбриъл, тъпчеше в устата си едри залъци царевичен хляб и пиеше хладка вода от кладенеца, за да преглъща.

— Къде е Карлос? — попита Гейбриъл. — Да не би да замина и той като Кърт?

Даръл погледна тревожно баща си, но Куори продължи най-спокойно да топи от чинията си доматен сос с парче хляб.

— Изпратих го да ми свърши една работа в града — отговори той най-накрая. — Скоро ще се върне.

След вечеря Куори се качи на тавана, където седна сред обвитите с паяжини останки от историята на семейството му, най-вече мебели, дрехи, книги и документи. Не се качи заради някаква носталгия. Разтвори плановете върху стара салонна масичка, принадлежала на прабаба му по майчина линия, която според семейната легенда застреляла мъжа си с ловна пушка заради жена с красиво лице, добри маниери и много тъмна кожа.

Куори проучи пътя, сградата, възможния достъп и местата, които биха могли да се окажат проблемни. После насочи вниманието си към други чертежи, по-технически. Някога беше спечелил стипендия, за да учи в колеж по машинно инженерство, но войната във Виетнам провали плановете му. Когато се върна у дома, баща му беше починал, „Атли“ легна на плещите му и ученето в колеж просто се оказа невъзможно.

Въпреки това обаче Куори можеше да поправи всичко, което имаше мотор или движещи се части. Устройството на всяка машина, колкото и да бе сложно, му изглеждаше смайващо елементарно. В „Атли“ това му беше донесло дивиденти, защото другите фермери плащаха за скъпи ремонти, когато техниката им се повредеше, а Куори поправяше всичко сам, най-често легнал на земята с голям гаечен ключ в ръка.

Така и сега разглеждаше плановете и чертежите с очи на специалист, даваше си сметка кое може да се подобри и какво трябва да се направи, за да се предотврати катастрофа. После слезе долу и завари Даръл да почиства пушките в малката оръжейна стаичка, непосредствено до кухнята.

— Няма по-хубава миризма от миризмата на оръжейна смазка — каза Даръл и вдигна очи към баща си, когато той премина през стаичката.

— Ти го казваш.

Усмивката на Даръл изведнъж помръкна — може би заради спомена за пистолета, опрян в тила му от мъжа, който сега стоеше на метър от него в стая, пълна с оръжия.

Куори затвори и заключи вратата, после седна до сина си и разгъна плановете на пода.

— Вече показах тези неща на Карлос, но искам и ти да знаеш за всеки случай.

— Знам — каза Даръл и избърса цевта на любимата си карабина за елени.

Куори удари по чертежите.

— Това е важно, Даръл! Няма място за гафове! Внимавай!

След трийсет минути обяснения и повторения Куори стана и сгъна плановете удовлетворен. Докато ги прибираше в дългата цилиндрична картонена кутия, в която ги държеше, каза:

— Едва не разбих проклетия самолет. Толкова зле ми беше заради Кърт.

— Знам — отговори Даръл с леко разтреперан от страх глас, защото знаеше, че баща му е непредсказуем.

— Ако беше ти, сигурно щях да плача. Исках да ти го кажа.

— Ти си добър човек, татко.

— Не, не мисля, че съм — отвърна Куори и излезе.

Отиде до стаята на Гейбриъл и извика пред вратата:

— Искаш ли да дойдеш с мен при Типи? По пътя трябва да се отбия у Фред.

— Да, сър, ще дойда.

Гейбриъл остави книгата, обу маратонките и нахлупи бейзболната си шапка наопаки.

Малко по-късно двамата приближиха караваната на индианците със стария додж на Куори. На седалката между тях имаше кашон с няколко бутилки „Джим Бийм“ и три стека „Кемъл“ без филтър. След като оставиха кашона на стъпалата на караваната, свалиха от каросерията на пикапа две щайги с домашно консервирани зеленчуци, десет едри мамули царевица и двайсет ябълки.

Куори почука на вратата на старата каравана, а Гейбриъл подгони гущер, който светкавично изчезна отдолу. Сбръчканият индианец помогна на двамата да внесат нещата.

— Благодаря — каза той на родния си език, докато оглеждаше щайгите.

— Имаме повече, отколкото ни е нужно, Фред.

Когато индианецът дойде по тези места, не каза името си на Куори. След няколко месеца той започна да го нарича Фред, а старецът не възрази. Нямаше представа как го наричат приятелите му, но това според Куори си беше тяхна работа.

В караваната имаше още двама индианци. Единият спеше на изтърбушено канапе, което нямаше крака и пружини, така че тялото му почти опираше пода. Силното му хъркане подсказваше, че това не го смущава ни най-малко. Другият гледаше стария телевизор с трийсет и пет сантиметров екран, който Куори беше подарил на Фред преди години.

Отвориха бутилка „Джим Бийм“, запалиха по цигара и започнаха да разговарят, а Гейбриъл се заигра със стария помияр, който Фред беше наследил заедно с караваната, докато отпиваше от бутилката кока–кола, която му даде Фред.

Когато от време на време Куори чуеше дума на езика коасати, Гейбриъл веднага я превеждаше. Всеки път щом го направеше, старият Фред се смееше и предлагаше на Гейбриъл глътка бърбън за награда.

И всеки път Куори вдигаше ръка.

— Когато порасне голям, може да пие, макар и да не го съветвам. В края на краищата повече вреди, отколкото носи полза.

— Но ти пиеш, мистър Сам — отбеляза Гейбриъл. — И то много.

— Недей да гледаш мен, момче. Цели се по-високо.

По-късно отидоха да посетят Типи. Куори накара Гейбриъл да й чете от „Гордост и предразсъдъци“.

— Малко отегчително — отбеляза момчето, след като свърши доста дългия откъс.

Куори взе книгата от него и я мушна в задния джоб.

— Тя не мисли така.

Гейбриъл погледна към Типи.

— Не си ми казвал какво се е случило с нея, мистър Сам.

— Не съм.