Първото семейство

84

Дан Кокс беше получил образованието си в най-престижните учебни заведения на страната. Беше успял почти във всички свои начинания. Като президент се справяше отлично както с външнополитическите, така и с вътрешните проблеми. В интелектуалната му броня нямаше много пробойни. И въпреки това хората, които познаваха първото семейство, биха се съгласили, поне на четири очи, че Джейн Кокс е по-умна от съпруга си. Или най-малкото — по-хитра.

Докато летеше с хеликоптера над селскостопанските райони на Алабама, тя потвърди това мнение. Реши, че планът на Дан Кокс няма да свърши работа. Тази каша не можеше да се оправи с пиар акция или като се припише на терористи. Имаше неща, които не знаеха, а трябваше да научат, за да вземат правилното решение.

Докато гледаше през прозореца, тя видя голямата къща долу. Всъщност гледаше през прозореца през цялото време. Беше първата къща, над която, прелитаха. Смяташе, че е много вероятно собственикът й да е и собственик на постройката, в която едва не умряха.

— Чия е къщата?

Млад агент погледна през прозореца.

— Не знам, госпожо.

Ето още нещо, което Джейн Кокс беше уредила, без да разбере никой. Лари Фостър и Чък Уотърс летяха със съпруга й. Беше изпратила там и агента ветеран Арън Бетак. Постигна го само с един красноречив поглед, след което агентът предпочете да се спаси в безопасния хеликоптер на президента. Същото се случи и с агент Уотърс. Охраната, която беше с нея, се състоеше от сравнително млади агенти. Двамата командоси бяха просто любители на оръжията и тя знаеше как да се справи с тях.

— Искам да вляза в онази къща.

— Госпожо!? — възкликна обърканият агент.

— Кажи на пилота да се спусне пред нея.

— Но… заповядано ми е да…

— Току-що преживях кошмарно премеждие. Можеха да ме убият. Не се чувствам добре и искам да сляза от хеликоптера, преди да повърна. Ясно ли се изразих? Защото, ако не си ме разбрал, ще поговоря с президента, когато се върна във Вашингтон, а той определено ще изясни нещата с началниците ти.

Двамата командоси се спогледаха, но не казаха нищо. Просто се скриха зад големите си карабини. Останалите агенти от охраната на първата дама бяха забили очи в пода и не смееха да я погледнат.

Агентът до Джейн извика:

— Уолт, свали ни пред онази къща.

След минута кацнаха, Джейн слезе от хеликоптера и се запъти към „Атли“.

Младият агент се спусна след нея.

— Госпожо, може ли да попитам къде отивате?

— Отивам в онази къща, за да поискам чаша вода и да си почина малко. Нещо против ли имате?

— Не, госпожо, разбира се, че не, но нека поне проверя мястото, преди да влезете.

Тя го погледна презрително.

— Мислиш ли, че в тази стара къща има престъпници или терористи?

— Госпожо, трябва да спазваме инструкциите. Нека огледам мястото предварително.

Джейн просто мина покрай него, а агентите и двамата командоси се видяха принудени да се спуснат напред и да направят защитен кръг около нея.

Вратата се отвори и на прага се появи Рут Ан, препасана с кухненска престилка. Когато видя кой бе натиснал звънеца, тя зяпна от изненада.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода и място, където да полегна малко, госпожо…

Когато Рут Ан се съвзе от изненадата, каза:

— Аз съм Рут Ан. Влезте, госпожо. Влезте. Ще отида да донеса вода.

След като донесе чаша вода, Рут Ан понечи да си тръгне, но Джейн й кимна да остане в малката стая отпред.

Рут Ан седна срещу нея. Беше толкова притеснена, че се страхуваше да не припадне.

Джейн се обърна към агента от охраната.

— Може ли да почакаш вън? Струва ми се, че нашата приятелка се смущава от присъствието ти.

— Госпожо…

— Благодаря ти — каза тя и му обърна гръб.

— Сама ли живееш тук? — попита Джейн, след като агентът излезе.

— Не, госпожо. Живея със сина си. И мистър Сам. Къщата е негова.

— Сам?

— Сам Куори.

— Чувала съм това име. Има дъщеря, нали? Типи?

— Да, госпожо. Тя сега не е тук. Не знам къде може да е.

Рут Ан имаше вид на човек, който иска да побегне от стаята, но въпреки всичко продължи да стои и да мачка престилката си със закоравели от работа пръсти.

— Идвал ли е напоследък някой външен човек?

Рут Ан погледна надолу.

— Аз… ммм…

Джейн протегна ръка и стисна успокоително кокалестото й рамо.

— Не дойдох случайно, Рут Ан. Знам някои неща. Знам за Сам. Дойдох, за да опитам да му помогна. И на теб. И на сина ти. Той тук ли е?

Рут Ан поклати глава.

— Тръгна с онези хора…

— Хора? Какви хора?

— Мъж и жена.

— Познаваш ли ги?

— Не. Дойдоха рано тази сутрин.

— И ти пусна детето си да тръгне с непознати хора? Наистина ли?

— Аз… той искаше да отиде. Те са от правителството. Полицаи. И Гейбриъл каза, че иска да помогне на мистър Сам. А мистър Сам, ако е направил нещо лошо, аз не знам нищо. И Гейбриъл не знае.

Една сълза капна върху изпоцапаната престилка.

— Добре, Рут Ан, сигурна съм, че е така. Значи тези хора дойдоха тук. Казаха ли ти имената си?

— Мъжът каза, че името му е… Кинг. Да, Кинг.

— Висок, симпатичен? Жената също е висока, брюнетка?

— Познавате ли ги?

— Приятели са ми. Защо бяха дошли?

— Търсеха племенницата ви, госпожо. Казах им, че не знам нищо. И се кълна, госпожо, че не знам!

— Вярвам ти — успокои я Джейн. — Разбира се, че не знаеш.

— А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.

— Стая?

— Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.

— Кинг и жената видяха ли стаята?

— Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.

— Покажи ми я.

— Госпожо?

Джейн стана.

— Наистина искам да я видя.

Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.

— Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата — каза тя намръщено.

След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.

Джейн се обърна към Рут Ан.

— Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?

— Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…

Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.

Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.

„Той ме изнасили, татко“ — прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. Нейната история.

Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.

Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.

Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.

Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.

Не го заслужавам и аз.

На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.

След пет минути тя излезе и затвори вратата.

— Искам да се върнем незабавно във Вашингтон — каза тя на агента.

После се обърна към Рут Ан.

— Благодаря за гостоприемството.

— Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!

— Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.

След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.

Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.

В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.

Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.

Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.

— Мамо! Мамо!

Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.

Шон изтича след него.

— Гейбриъл!

Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.

— Открихте ли някого? Чернокожа жена?

Мъжът я погледна мрачно.

— Открихме… останки.

После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.

Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.

Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.

Гейбриъл вдигна очи към нея.

— Беше… на майка ми — прошепна той.

— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.

Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.

Шон погледна Мишел.

— И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност — прошепна той.

— Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?

— Не знам.

Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.

Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.

Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.

Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.

Наистина бяха оцелели. За пореден път.