Първото семейство

53

Гейбриъл правеше всичко възможно да не издаде нито звук и се стараеше дори да не диша. Стискаше голямата връзка ключове в ръка и преди всяка следваща крачка се ослушваше в нощната тишина на „Атли“. Част от него се чудеше защо прави това. Друга част обаче знаеше много добре причината — от любопитство. Сам Куори често казваше, че любопитството е хубаво нещо и че да се чудиш кое кара света да се движи означава да си жив. Не мислеше, че мистър Сам би го сметнал за чак толкова хубаво нещо в момента, защото Гейбриъл се промъкваше към мазето посред нощ, за да види онова, което мистър Сам вероятно не би искал да види нито той, нито който и да било друг.

Мина покрай старата пещ, която в тъмното приличаше на желязно чудовище, готово с удоволствие да поглъща малки момчета. После видя стария сейф с протрити цифри и чертички на отключващия механизъм и бронзова дръжка, която трябва да се натисне надолу, за да се отвори. Гейбриъл никога не се беше опитвал да го отвори, макар че често мислеше за това като всяко търсещо приключения момче.

Продължи по коридора, като се стараеше да не вдишва дълбоко миризмата на влага и мухъл. Човек не би могъл да прекара дълго време в „Атли“, без да получи някаква алергия към мухъл. Въпреки всичко той продължи храбро напред.

Стигна до масивната врата и вдигна връзката ключове, за да прецени кой е подходящият. Така елиминира около три–четвърти, а останалите изпробва един по един. Третият влезе в старата ключалка и я превъртя.

Чу се силно щракане. Гейбриъл замръзна на място. Стори му се, че чува стъпки надолу по стълбата. Задържа дъха си близо минута, докато се увери, че не е събудил мистър Сам с промъкването си из къщата посред нощ. Прибра ключовете в джоба си и бутна вратата.

Пантите бяха смазани. Знаеше, че мистър Сам обича да поддържа нещата в добро състояние. Една от причините да слезе тук, може би най-важната, беше да види къде са затваряли робите, които са се опитвали да правят безумни опити да избягат на свобода. Сякаш всеки, ако се окаже окован във вериги, не би се опитал да го направи, бил той бял или чернокож.

Първото нещо, което видя, когато затвори вратата зад гърба си и включи фенерчето, което носеше със себе си, беше редицата очукани канцеларски шкафове. После лъчът се плъзна по стената над тях. Челюстта му увисна, защото видя драскулките, кабарите, конците, които ги свързваха, снимките на хора и места, каталожните картички. Приближи се и сбърчи чело от удивление и объркване. Обърна се и лъчът на фенерчето освети другата стена, на която имаше още от същото. Нещо стегна гръдния му кош.

Страх.

В края на краищата обаче любопитството надделя. Пристъпи напред и се вгледа в първата по ред черна дъска — поне така изглеждаше заради датите, записани в горния край на всяка от тях. Имена, места, събития, незначителни на пръв поглед подробности — всичко оживяваше върху твърдата повърхност. И докато проследяваше разказа в помещението, където преди повече от 150 години бяха умирали хора с неговия цвят на кожата, страхът бавно започна да се връща.

Гейбриъл имаше отлична памет, което беше и една от причините да е толкова добър ученик. Запамети колкото можа, но дори и за неговия ум информацията беше прекалено много. Зачуди се на ума, който притежаваше Сам Куори. Винаги си беше давал сметка, че е умен, твърд и разчита на себе си. Едва ли имаше нещо, което той да не може да обясни. Това обаче, което виждаше тук, издигаше уважението на Гейбриъл или по-скоро възхищението му към Куори на съвсем друго ниво.

Но вместо да го напусне, страхът му нарасна.

Гейбриъл беше толкова погълнат от надписаното по стените, че изобщо не чу как вратата се отваря, изобщо не чу стъпките зад гърба си.

Когато ръката го улови за рамото, краката му се подгънаха и той едва не изпищя.

— Гейбриъл!

Обърна си и видя майка си, загърната в стария си хавлиен халат.

— Какво правиш тук?

— Мамо?

Тя го разтърси.

— Какво правиш тук? — попита тя пак. Гласът й беше едновременно ядосан и изплашен. — Къде ли не те търсих! Помислих, че нещо е станало. Изплаши ме до смърт, момче!

— Съжалявам, мамо.

— Какво правиш тук? — попита тя още веднъж. — Веднага ми кажи!

Той насочи светлината към стените.

— Виж!

Погледът на Рут Ан се плъзна по стените, но за разлика от сина й тя не прояви любопитство.

— Не бива да идваш тук! — каза тя. — Как влезе?

Гейбриъл извади ключовете от джоба си и майка му ги грабна.

— Мамо, виж това, моля те! — Той посочи развълнувано стените наоколо.

— Няма да гледам нищо, ами бързо ще те върна обратно в леглото!

— Виж онова момиче на снимката! Видях го по телевизията в училище!

Рут Ан му удари шамар. Стъписването, което се изписа по лицето на момчето, показваше, че такова нещо се случва за пръв път.

— Нека ти кажа нещо — добави тя. — Мистър Сам ще ни даде целия си дом. Цялата къща и цялата земя, когато умре. Всичко, което имаме, е от него. Няма да говориш лошо за този човек или ще те ударя още по-силно.

— Но, мамо…

Тя вдигна отново ръка и той млъкна.

— Нека ти кажа още нещо. Познавам мистър Сам отдавна, още от времето, когато ти не беше по-голям от юмрук. Прибра ни у дома си, без да има защо. Той е добър човек. Ако е решил да прави нещо тук, долу, то си е негова работа. — Посочи стените. — Каквото и да е това, щом го прави, значи има защо. А сега тръгвай!

Улови го за ръка и го изведе от стаята, като заключи вратата. Забързаха нагоре по стълбите и Гейбриъл се обърна още веднъж назад към стаята в мазето, преди видимо разтревожената му майка да го шляпне отзад, за да тича по-бързо към леглото си.