Първото семейство

59

— Съжалявам.

Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.

Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.

— Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.

— Не и ти.

Той се надигна и се облегна на възглавницата.

— Може да те изненадам.

Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.

— Колко е часът?

— Наближава седем.

— И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?

— Аз също не бях будна. — Погледна надолу и попита: — Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?

Той докосна ръката й.

— Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.

Тя погледна към прозореца.

— Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. — Обърна се рязко. — Ами ако има нещо ново около Уила?

Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.

Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.

— Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.

Тя седна в леглото и поклати глава.

— Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.

— Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.

— Добре.

Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.

— Какво правиш там? — попита той.

— Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.

— Е, как е?

— Няма го. — Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? — Изчакай малко, Боби.

Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.

— Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?

— Аз съм в голф клуба.

— Хубаво. Член ли си?

— Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.

— Не е ли малко тъмно, за да играеш?

— Тук има една жена, с която разговарях.

— Каква жена?

— Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.

— Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?

— Изплашила се е, струва ми се.

— И защо е променила решението си?

— Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.

— И аз говорих с Нанси.

— И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.

— Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?

— Да.

— Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?

— Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.

Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.

— Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.

— Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.

— Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.

— Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.

— Тя сега в клуба ли е?

— Да.

— Там сервират ли вечеря?

— Аз черпя.

— Ще сме при теб след двайсет минути.