Списък с убийства

ДЕВЕТА ГЛАВА

Алек Бюканън бързаше да стигне до колата си и да се прибере вкъщи, за да се отърве от мръсните дрехи, с които беше облечен. Имаше чувството, че по цялото му тяло лазят буболечки, и единственото, за което си мечтаеше, бе един дълъг горещ душ. Тичаше, когато зави зад ъгъла и едва не събори жената, която стоеше там.

Блъсна се в нея, куфарчето й хвръкна на една страна, а тя полетя на другата. Успя да я хване през кръста и я дръпна точно когато тя щеше да забие главата си в тухлената стена на сградата.

Алек я задържа, докато тя възстанови равновесието си. Мамка му, беше много красива. И миришеше хубаво! Изненадващо беше, че въобще можа да подуши нещо след нощта, прекарана в боклука.

Той вдигна куфарчето и й го подаде, после направи крачка назад.

— Съжалявам.

Тя кимна, за да му покаже, че е чула извинението му, но не успя да проговори. Вгледа се в очите му, опита да се усмихне, после се обърна и закрачи бързо. Поемаше си дълбоко дъх, като се опитваше да не повърне. Мили боже, от вонята, която се излъчваше от него, очите й се насълзиха.

Изведнъж Регън избухна в смях. Когато погледна назад, той още я наблюдаваше. Тя се усмихна, но зави зад ъгъла и отново се разсмя. Мъжът с красивите бели зъби й напомни за едно посещение в зоопарка в детството й. Брат й Ейдън я заведе там, когато тя беше на седем или осем години. Помнеше как влязоха в една голяма сграда от сив камък. Вътре беше пренаселено и миришеше на мухъл, но в края на една дълга пътека видя новия дом на горилата. Той не бе напълно завършен. Имаше две огради с решетки, които разделяха животното от посетителите, а дебелият нечуплив прозрачен плексиглас още не бе поставен. Регън се отскубна от Ейдън и побягна, като си пробиваше път през тълпата, преди някой друг да забележи, че има празно място точно пред клетката. Стигна до първите решетки, преди миризмата да я събори на колене. Вонята бе помитаща и тя започна да се дави. Наложи се Ейдън да я вдигне на ръце и да я изнесе навън на свеж въздух.

Още помнеше ужасната воня, която се носеше от клетката на горилата. Мъжът, в когото се беше блъснала току-що, миришеше много по-зле.

Като се засмя на стария спомен, се почувства в много по-добро настроение. За нещастие, то не трая дълго.

Тъкмо беше излязла от „Нийман Маркъс“ и бързаше по една странична уличка, стиснала в едната си ръка куфарчето и покупката си от магазина и чантата си — в другата, когато един мъж, два пъти по-едър от нея, връхлетя отгоре й. „Какво става с мен? Да не съм станала невидима?“ — помисли си тя. Два пъти за един ден се опитаха да минат през нея.

Този не си направи труда да се извини. Всъщност сякаш нарочно я настъпи. После забърза по улицата, без изобщо да погледне назад. Пръстът на крака, където той бе стоварил тежестта си, я заболя и тя закрачи малко по-бавно към „Дикерсън“. „Денят още не е минал и нещата могат да се подобрят“ — каза си тя. Каква полза от негативни мисли?

Но щом влезе в „Дикерсън“, й стана невъзможно да запази позитивното си мислене. Продавачката, която според табелката с името на сакото й се казваше Патси, стоеше облегната на касата и говореше по телефона. Беше подпряла слушалката с брадичката си и едновременно пилеше един от ноктите си.

Лицето на госпожа Патси бе зачервено — очевидно беше ядосана на нещо. Тя забеляза Регън и нетърпеливо й махна с ръка да изчака, след което продължи разговора си. Жената бе около шейсетте, но бъбреше по телефона като тийнейджърка. Очевидно говореше с някоя приятелка и я осведомяваше за най-новите клюки, които бе научила от друга жена на име Дженифър. Регън не се опитваше да подслушва, но не можеше да не долови поне част от разговора и беше отвратена от хапливите коментари.

Придвижи се до края на стъкления плот, така че да не й се налага да слуша, но след като изчака още няколко минути, грабна шише лосион и тръгна да търси друга каса. Госпожа Патси й извика да почака, затвори телефона и се втурна след нея. После с недоволно изражение й подаде пакета и се отдалечи безмълвно, Регън бе удивена от грубостта й.

Тя почувства истинско облекчение, когато се прибра в хотела и влезе в офиса си. Но денят й не се оправи, прекара остатъка от следобеда, като гасеше пожар след пожар.

Работи до шест часа, после изтича до апартамента си, за да се освежи, и в шест и петнайсет вече бе долу и чакаше Корди на входа. Тя пристигна с такси, което означаваше, че старият форд пак се нуждае от някакъв ремонт. Регън се обади да изкарат колата й и излезе навън да посрещне приятелката си.

— Какво се развали този път? Радиаторът ли?

— Гърнето — отвърна Корди. — Утре ще си купя ново и ще го монтирам в неделя.

Когато докараха автомобила на Регън, пиколото се втурна да й отвори вратата.

— Знам какво си мислиш, Трей — каза Регън, като се настани зад кормилото на петнайсетгодишния си шевролет.

Пиколото се ухили.

— Наистина трябва да се замислиш за нова кола.

— Шегуваш ли се? Тази е в идеално състояние — намеси се Корди.

Когато пристигнаха, Софи не ги чакаше пред входа на сградата, където живееше. Наложи се да въртят по нейната улица три пъти, преди тя да се появи. Регън разказваше на Корди за остатъка от ужасния си ден и как губеше вярата си в човечеството, но щом Софи се качи в колата, млъкна и не пророни и дума, докато шофираше към Лиъм Хаус, намиращ се на около петнайсет километра.

Паркингът до конгресния център беше пълен, така че Регън обиколи, търсейки свободно място за паркиране. Заради сумрака й беше трудно да вижда. Софи й даваше напътствия от задната седалка:

— Там има едно… не, това е пресечка. Няма значение, карай нататък.

— Гледай онзи идиот, който тича по средата на улицата. Да не иска да го убият? — възкликна Корди.

— Трябва пак да започна да тичам — отбеляза Софи. — Ще бягам с теб, Регън, по алеята на университета.

— Вече не ходя там откакто монтираха бягащата пътека в хотела. — каза Регън, — Много по-удобно е.

— И аз щях да тренирам по-често, ако си имах фитнес вкъщи — обади се Корди.

— Ти кога изобщо си тренирала? — заяде я Софи.

— Аз си тренирам — възрази Корди. — Просто не го правя редовно.

Софи прихна.

— Ако успееш да влезеш във форма, няма да се налага постоянно да си на диета.

Корди я прекъсна.

— Щеше да ни казваш какъв е големият ти план.

— О, боже! — възкликна Софи. — Съвсем забравих.

Регън я погледна в огледалото.

— Забрави големия си план?

— Не, забравих да ви кажа какво се случи днес. Няма да повярвате.

— Хайде, кажи ни — настоя Корди.

— Съседът на Мери Кулидж ми се обади. През последните две седмици му бях оставила поне десет съобщения на телефонния секретар с молба да поговорим и се канех вече да се откажа, но както се разбра, той бил извън града през това време.

— И какво стана? — Корди я подкани да продължи по същество.

— Нали знаете, че Шийлдс ходи навсякъде заедно с двамата си асистенти, които вървят плътно от двете му страни?

— Да — кимна Регън. — Мери е писала за това в дневника си. — Те всъщност са негови горили.

— Горили ли? Кой ги нарича „горили“ в наши дни? — попита Корди през смях.

— Съседът на Мери — каза Софи. — Той им вика така. Сега внимавайте. Мери казала на дъщеря си, че Шийлдс наел двамата мъже за свои бодигардове. Тя се страхувала от тях и твърдяла, че им доставя удоволствие да плашат хората. Дори стигнали дотам, че носели слънчеви очила и денем, и нощем.

— Това е абсурдно! — усъмни се Регън.

Тя забеляза, че една кола излиза от паркинга, до който бяха стигнали, включи мигача и паркира.

— Е, какво каза съседът? — попита Корди, извивайки врат, за да погледне Софи.

— Тъкмо пускал котката си навън, когато забелязал двама мъже да вървят по алеята към къщата на Мери.

Регън изгаси двигателя.

— Мислиш, че са отишли в дома й, за да я сплашат?

Софи кимна:

— Това е само предположение, но…

— Но какво? — попита Регън.

— Според мен тя е казала на Шийлдс, че ще отиде в полицията, и той е изпратил горилите си, за да я разубедят.

— Предполагам, че е възможно — каза Корди. — Но ще бъде трудно да се докаже.

— Съседът помни ли кога е забелязал мъжете там? — заинтересува се Регън.

— Той е сигурен, че ги е видял вечерта, когато Мери се е самоубила. Мисля, че те са отишли, за да я сплашат, и тя е решила, че единственото бягство от тях е да вземе хапчетата.

— За бога, Софи, стига си правила догадки! — не издържа Корди.

Но Софи продължи почти шепнешком:

— А може би са я принудили да изпие хапчетата и са останали там, докато не е изпаднала в безсъзнание.

Регън поклати глава.

— Помисли, Софи, какво бе последното написано в дневника й?

Корди отговори вместо нея:

— Пишеше: „Твърде късно. Те идват“.

И почеркът бе доста разкривен, нали?

— Бе надраскано по цялата страница — каза Корди. — Което подсказва, че вече е била погълнала хапчетата.

— Освен ако не са я принудили да изпие няколко, после да са я оставили на мира за малко, колкото тя да нахвърли няколко мисли в дневника си, а сетне са я принудили да изпие още хапчета…

— Добре, тази теория не издържа — съгласи се Софи. — Но ако хората на Шийлдс са отишли да я заплашват…

— Това ще бъде трудно за доказване — прекъсна я Регън.

— Ако направим снимка на бодигардовете и я покажем на онзи съсед… — започна Корди.

Софи плесна с длан по облегалката:

— Точно това си мислех и аз! Но работата е там, че…

— Какво пак? — нервира се Регън.

— Съседът не е съвсем сигурен, че ще ги разпознае — обясни тя. — Той ми каза, че не огледал добре лицата им, но все пак искам да му покажа снимката, за всеки случай.

— И това ли е големият ти план? Да снимаш горилите! — възропта Корди. — Можем просто да се приближим до входа, да изчакаме в колата, докато те се появят, и да ги щракнем набързо.

— Не, има и още — каза Софи. — Първо ще влезем и аз ще платя таксите за участие.

— Няма да плащаш вместо мен — възрази Регън.

— Нито пък вместо мен — обади се и Корди.

— Вие ми правите огромна услуга. Отделяте целия си уикенд, за да ми помогнете, така че не приемам никакви възражения. Най-малкото, което мога да сторя, е да платя таксите и на трите. И то в брой — добави тя в опит да прекрати спора. — Не искам Шийлдс или хората му да получат достъп до информация за сметките ни, така че няма да използвам чек или кредитна карта.

— Мили боже! Да не намекваш, че носиш три хиляди долара в чантата си?

Софи се ухили заговорнически:

— Понеже нямаше достатъчно място в сутиена ми, парите наистина са в чантата ми.

— Кой ходи с толкова пари в брой! — възкликна Корди.

— Софи очевидно го прави — отвърна й Регън.

— Баща ми носи десет пъти повече, и то постоянно — отбеляза Софи.

— А ти откъде можеш да си позволиш да платиш три хиляди долара? — попита Корди. — Заплатата ти е по-малка и от моята.

— От татко са.

— Миналия месец ми обеща, че повече няма да вземаш пари от него, забрави ли? Беше твърдо решена да се оправяш сама.

— Тази сума е изпреварващ подарък за рождения ми ден — обясни Софи. — Той просто купил още една къща, където да прекарва отпуските си, и по данъчни съображения я регистрирал на мое име. Татко има достатъчно спестени пари да му стигнат за три живота.

Въпреки че познаваха Софи от предучилищната и бяха най-добрите й приятелки, Регън и Корди все още не знаеха как всъщност баща й заработва доходите си. Винаги, когато някоя от тях го попиташе за това, той даваше различен отговор. Или променяше дейността на фирмата си веднъж месечно, или през цялото време ги заблуждаваше. Регън дълго бе мислела, че той се занимава с банково дело, а Корди вярваше, че е забогатял от търговия с недвижими имоти. Сега вече бяха по-големи, бяха чували всички слухове и догадки и знаеха, че бащата на Софи е замесен в някакъв сенчест бизнес. Той постоянно замисляше схема след схема и те вече се тревожеха, че е само въпрос на време някоя от схемите му да се провали.

Регън се притесняваше за Софи. За колкото и обиграна да се смяташе приятелката й, бе ужасно наивна по отношение на баща си. И бе готова да го брани със зъби и нокти.

Корди имаше вид, сякаш се кани да продължи да спори. Но Регън, която бе твърдо решена да върне приятелките си на темата за предстоящата вечер, попита:

— Как ще действаме, щом влезем в конгресния център?

— Ще се присъединим към приема и ще се поозъртаме.

Регън изумено погледна Корди. После попита:

— Как така ще се озъртаме?

— Да — кимна Корди. — Какво по-точно търсим?

Софи грабна чантата си и отвори задната врата.

— Неговия компютър. Направих някои проверки и знам, че регистрациите на участниците в семинара и архивите са компютъризирани. Освен това открих, че той си носи лаптоп и се надявам да успея да го пипна.

— Охо, тази идея не ми харесва — възропта Корди.

— Да не мислиш да се ровиш из компютъра му? — възкликна Регън.

Софи се засмя, после изчака двете й приятелки да слязат от колата, преди да им отговори:

— Не, разбира се. Нямам нужните умения, за да проникна в чужд компютър. Корди ще трябва да го стори.

— Абсурд! Няма да правя нищо незаконно.

— Налага се да проникна в архива му — настоя Софи. — Само така ще мога да открия другите жени, които е измамил.

— Бодигардовете му няма да ни пуснат дори да се доближим до компютъра му! — ядоса се Регън.

— Имаме цял уикенд, за да издебнем подходящия момент.

— Софи, моля те, кажи ми, че твоят план не се свежда само до нарушаване на закона — каза Регън по-меко.

— Разбира се, че не — кимна Софи. — Ние сме тук, за да разследваме. Ще говорим с всички регистрирани и може би някой ще знае нещо, с което да ни помогне.

— Какво например? — попита Корди.

— Например с кого се вижда Шийлдс — отвърна тя. — Това ще трябва да го открием чрез подслушване.

— Как изобщо успява да ни убеди да правим такива неща? — попита Регън, опитвайки се да не се разсмее.

— Винаги успява да представи плановете си като съвсем разумни.

— Ехо, аз съм тук! Чувам всяка дума, която казвате.

Корди и Регън се престориха, че не я забелязват.

— Това е ужасен начин да прекараш уикенда — оплака се Корди.

— Но е за добра кауза — настоя Софи. — Вече е твърде късно да се отказваме.

Корди погледна небето.

— Ще завали. По дяволите, косата ми ще се накъдри.

— Цяла нощ ли ще стоим тук? — попита Регън.

Корди и Софи тръгнаха напред през тъмния паркинг. Коляното на Регън пулсираше, така че тя ходеше по-бавно и се опитваше да не куца. Наруга се, че не бе обула по-удобни обувки.

— По-бавно — каза Корди. — Регън пак има проблеми с коляното. Кога щеше да си правиш оная операция?

— Скоро — отвърна й Регън. И за да не започнат приятелките й да настояват да направи нещо, за което не бе готова, смени темата.

— Колата ми се нуждае от смяна на маслото. Занимава ли ти се с това, Корди?

— Разбира се. Ще го направя следващия уикенд.

Софи я погледна назидателно:

— Корди, прекарваш повече време завряна под някоя кола от всеки автомонтьор. Кълна се, никога няма да ви разбера вас двете. Можете да си позволите всеки автомобил, който си харесате, а карате тези трошки. Но пък всички знаем каква е причината Регън да държи на тази таратайка.

— Ейдън! — Двете с Корди произнесоха името му едновременно.

— Това направо го влудява, нали? — засмя се Софи. Тя забърза напред и изчака приятелките й да я настигнат при входа. — Добре, дами. Да се концентрираме върху задачата.

Лиъм Хаус беше стара каменна сграда, която на няколко пъти бе променяла предназначението си. Сега служеше като място за конференции и семинари. Интериорът се оказа приятна изненада, беше ремонтиран наскоро, с блестящи мраморни подове и топли бежови стени. Бюрото за регистриране бе в противоположния край на правоъгълното фоайе.

Една жена над трийсетте, на чиято табелка бе изписано името Деби, седеше зад масата и подаваше регистрационните формуляри. Беше облечена с яркосиньо сако. Зад нея на стената висяха две шестметрови снимки в цял ръст на д-р Шийлдс. И на двете Шийлдс беше с едно и също яркосиньо сако и една и съща усмивка.

— Този човек психолог ли е, или агент по недвижими имоти? — прошепна Корди.

Софи я сръга.

— Забеляза ли лаптопа?

— На масата точно пред мен е. Как бих могла да не го забележа? Искаш ли да я разсееш, а аз да го грабна и да побягна навън? — попита Корди саркастично.

— Действай по програмата — прошепна Софи.

И трите попълниха регистрационните си формуляри и Софи ги подаде на Деби.

— Таксата е по хиляда долара за всяка от вас, скъпа.

— Да, знаем — кимна Софи и подаде пачка с банкноти. Деби бавно преброи стодоларовите банкноти. Доволна, че сумата е точна, тя въведе имената им от регистрационните формуляри в компютъра, натисна един бутон и принтерът на масата до нея веднага изплю три касови бележки.

— Д-р Шийлдс е в залата заедно с някои от участниците. Имаме прием за добре дошли, не го пропускайте. Докторът прави такива чудесни упражнения!

— Упражнения ли? — попита Регън.

— Предизвикателства — поправи се Деби. — Предизвикателства за ума. Така ги нарича д-р Шийлдс. Помага ви да се освободите от целия гняв, горчивина и враждебност, които пречат на творческото ви мислене, и щом се отървете от отровата, можете да се насочите към по-позитивни цели. Той наистина промени моя живот — добави тя. — Ще промени и вашия, ако работите заедно с него и му се доверите.

Регън успя да докара една широка усмивка.

— О, как искам да се променя. Наистина, точно затова съм тук.

— Аз също — каза със същия тон Софи.

Деби кимна ентусиазирано.

— Приемът се провежда надолу по коридора, зад ъгъла, там, където са двойните врати. Не знаете какви късметлийки сте, дами! Истински подарък е, че докторът не просто ще се смеси с хората, а дори ще проведе две-три упражнения тази вечер. Това не е отбелязано в програмата. Напоследък д-р Шийлдс е толкова натоварен и търсен, но той обича да действа спонтанно, когато може да го вмести в програмата си.

— Вмества спонтанност в програмата си? — попита Регън, като се стараеше да не се разсмее.

Деби отвърна ентусиазирано като мажоретка.

— Да, точно така прави!

Регън се обърна и тръгна.

— Чакайте — извика Деби. — Дами, забравих да ви дам вашите материали. — Подаде на всяка от тях по една синя папка. — В тях има бележник и химикал, за да можете да си записвате мъдрите думи на доктора. Вътре не се позволява внасянето на касетофони или камери. Ако имате други въпроси или се нуждаете от помощ, обърнете се към персонала. Всички са облечени в еднакви сини блейзери като този, с който съм в момента. Тук сме, за да ви помогнем този семинар да бъде фантастично изживяване за вас.

— Сигурна съм, че ще бъде — обади се Софи.

Регън тръгна напред по широкия коридор, но щом зави зад ъгъла, изведнъж рязко спря.

— Мили боже! — прошепна тя.

До двойната врата имаше изрязана от картон два и половина метрова фигура на д-р Шийлдс, която се извисяваше над посетителите. Бяха му направили цветна снимка в пълен ръст. С яркосиния си блейзер и с ослепителните си, очевидно изкуствени бели зъби, той наистина приличаше на агент за недвижими имоти, който току-що е сключил сделката на живота си. Бе леко примижал с едното око, сякаш фотографът го бе уловил точно когато е намигал.

— Мислиш, че той много се харесва, нали? — попита Корди.

— Егото му е направо маниакално.

— Според теб дали носи цветни лещи.

— Срещала ли си някога човек с кобалтовосини очи? — усмихна се Регън.

Корди пристъпи напред, но когато отвори вратата, Софи я спря.

— Чакай, трябва да включа касетофона си.

— Най-добре седни близо до него — предложи Регън.

— Аз ще седна отзад — съобщи Корди.

— Добре, да действаме. — Софи отвори вратата. Залата бе изненадващо голяма и претъпкана от хора.

Пред каменната камина имаше дълго кремаво канапе и кресла, групирани по двойки из помещението. Покрай задната стена бяха наредени сгъваеми столове.

Поне осемдесет процента от участниците бяха жени на най-различна възраст. Регън бе предполагала, че повечето ще бъдат мъже или възрастни жени, преминали през някаква криза, но откри, че не е била права. Имаше и момичета, и старици над шейсетте.

Софи се отправи към предната част на помещението и се пъхна между двама мъже на канапето срещу камината. И двамата с радост се сместиха.

Корди забеляза два празни сгъваеми стола в ъгъла до задната стена и сръга Регън:

— Следвай ме.

Регън забърза след приятелката си, седна на стола и насочи цялото си внимание към Шийлдс. Психологът стоеше пред масивната каменна камина. Имаше внушителна фигура, висок, с тен… Или може би с грим? Бодигардовете му се забелязваха лесно, стояха като роботи от двете страни на камината. В момента не бяха с тъмни очила и постоянно обхождаха с поглед публиката.

— Изглеждат много зловещо — прошепна Регън.

— Бодигардовете ли? — попита Корди.

— Да.

— Шийлдс също. Гримиран ли е?

— Сигурно…

Психологът не приличаше на чудовище, а просто на суетен застаряващ измамник, който се опитваше да изглежда като двайсетгодишен. Мери Кулидж беше написала, че е най-харизматичният мъж, когото е виждала. Но Регън не откри нищо харизматично в него, може би защото бе предубедена.

Корди й прошепна:

— Знаеш ли на кого ми напомня този? На пастрока ти.

— Още една причина да не го харесвам — отвърна Регън.

Шийлдс наистина имаше ослепителна усмивка. Беше се придвижил в единия ъгъл на стаята и бе заобиколен от жени, които го гледаха с възхищение. Изведнъж направи знак всички да заемат местата си. Изчака ги да се настанят, после се върна в центъра пред камината. Групата се смълча.

— Време е за шоу — прошепна Регън.