Списък с убийства

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Последното нещо, което Регън искаше, бе някой да се движи като нейна сянка по цял ден. На детектив Бюканън обаче не му пукаше особено как се чувства тя. Той влезе в кабинета й със същия небрежен секси вид, който тя помнеше, облегна се на бюрото и спокойно съобщи, че ще бъде неин бодигард през следващите три седмици. Или поне докато мъжът, който й бе изпратил снимката на детектив Суини, не бъде заловен.

— Не трябва ли да сте някъде навън и да търсите убиеца, вместо да вървите по петите ми?

— Възложиха ми да ви пазя — каза той. — А детектив Уинкът търси убиеца.

Тя се почувства отчаяна и уморена. Освен това бе и изплашена, но не искаше да си признае. Корди още не бе отговорила на обаждането й и Регън се тревожеше до смърт за нея и Софи.

— Да, вече ми казахте, че детектив Уинкът води разследването. Още не съм го виждала. Нали показах, че ви сътруднича? — каза тя. — А и вие сякаш току-що си тръгнахте. Но след вас тук настана истинска лудница. Имам нужда да седна и да помисля. Главата ми ще се пръсне, трябва да довърша работата си.

Той се опита да прикрие усмивката си.

— Да помислите ли?

— Да. Да помисля.

— Е, няма проблем. Започвайте.

Той свали вратовръзката си и я натъпка в джоба на сакото си, преди да го провеси на един стол. После се настани удобно на канапето.

— Какво ще стане след три седмици? — попита Регън.

— Моля? — Той навиваше ръкавите на ризата си, когато се обърна към нея.

— Казахте, че ще бъдете мой бодигард три седмици. Какво ще стане след това?

Той разкопча най-горното копче на ризата си и отговори.

— Приключвам работата си тук и напускам Чикаго. Но не се тревожете, ако не са заловили убиеца, ще изпратят някой друг да ви охранява. Дотогава няма да можете да се отървете от мен.

— Кой взе това решение?

— Има ли значение?

— Да, има. — Тя не се предаваше лесно.

— Лейтенант Луис.

— Аз нямам ли право на мнение?

Той й отправи една широка усмивка и взе последния брой на „Форбс“ от масичката за кафе.

— Всъщност не. Независимо дали ви харесва или не, аз ще бъда тук.

На нея не й харесваше. Ни най-малко. Детектив Бюканън я разсейваше, но сега се наложи да прекъсне спора, защото мобилният му телефон иззвъня. В същият момент звънна и телефонът на бюрото й.

Обаждаше се Питър Морис, човекът, на когото беше отказала повторна финансова помощ. Беше изключително щастлив, че е успял да се свърже с нея.

— Това е чудесно — заекна той. — Вашият асистент постоянно ме отпращаше и не мога да повярвам, че най-после говоря лично с вас. Знам, че нямате нищо общо с отказа за подновяване на субсидията, така че не ви виня. Станало е някакво голямо недоразумение, нали? — Преди тя да има време да му отговори и да му изясни положението, той продължи: — Работата ми е много важна. Нуждая се от парите и ми беше гарантирано, че ако отговоря на изискванията, което стана миналата година, ще последва автоматично подновяване. Какво ще кажете да дойда довечера, а вие да приготвите чека дотогава?

— Това няма да се случи, господин Морис. Аз съм тази, която отхвърли молбата ви, и информацията, която получава всеки кандидат, е съвсем конкретна. Няма такова нещо като автоматично подновяване.

Той отказа да й повярва, но гласът му загуби част от веселието си:

— Не, това не е вярно. Не може да сте отхвърлили молбата ми. Разбирате ли колко важна е моята работа.

— Господин Морис… Той пак я прекъсна.

— Знам какво ще кажете. Вашият асистент вече ме уведоми, че мога да кандидатствам отново през следващата година, но общинският център отчаяно се нуждае от парите сега. Просто не е редно да ни лишавате от тях в последния момент. Какво ще кажете чекът да…

Регън твърдо реши да приключи този разговор възможно най-бързо:

— Няма да получите никаква финансова помощ от нас. Молбата ви е отхвърлена и ще бъде загуба на време, ако отново кандидатствате през следващата година.

Той ахна изненадано точно когато тя затвори. Забеляза, че детектив Бюканън вече не говори по телефона и каза:

— Хенри беше прав. Питър Морис не приема „не“ за отговор.

Тя повтори почти дума по дума разговора, който бе провела. Когато свърши, Алек каза:

— Ще го спомена на Уинкът, за да не пропусне да го провери. — Той се изправи, разкърши рамене, после взе сакото си и го облече.

— Тръгвате ли си? — попита тя.

Той се усмихна.

— Да, и вие също. Художникът на полицията се е върнал и ни чака. Трябва да отидем. Да се надяваме, че ще успеете да постигнете достатъчно добра прилика с мъжа, който ви е преследвал.

— Да, добре — отвърна Регън с готовност.

— Без възражения ли? — изгледа я учудено Алек.

Тя поклати глава. После грабна чантата си от чекмеджето и се отправи към вратата, когато факсът й забръмча.

— Трябва ли да го прочетете, или може да изчака, докато се върнем? — попита детективът.

— Сигурно е някоя реклама — каза тя, но вече се беше обърнала към бюрото си. — Толкова рядко получавам факсове напоследък. Всичко се изпраща по имейла.

Тя погледна дискретно, за да види дали е подразнен, че го кара да чака. Но той беше зает да закопчава ризата си.

— Имате ли нещо против? Ще отнеме само минутка — помоли Регън. Първият лист вече излизаше.

— Няма проблем. — Алек търсеше вратовръзката си.

— На пода до канапето е.

— Кое? — попита той.

— Вратовръзката, която търсите. Падна от джоба на сакото ви.

Той благодари и се отправи към канапето. Регън се обърна към факса. Първият лист падна на табличката. Срещу изпращач нямаше име, но на реда „Относно:“ беше написано нещо, което тя не можа да разбере. Взе листа и го вдигна към светлината. Ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато прочете трите надраскани думи: Да бъдат убити…

— Да бъдат убити? О, боже…

Изведнъж й просветна. Рязко си пое дъх и отстъпи, сякаш това просто действие щеше я отдели от истината.

— Не, не може да бъде… Не е възможно… — шепнеше уплашено Регън.

Алек долови паниката в гласа й. Той внимателно издърпа листа от ръката й точно когато факсът започна да печата отново. Втората страница бавно се подаваше.

Регън бе толкова вцепенена от написаното, че пропусна бележката, надраскана най-долу. Алек я прочете на глас: „Съжалявам, нямам заслуга за тази. Закъснях. Вече беше в моргата. Получила удар, но все пак я отбелязах в списъка ти“.

Детективът вече се обаждаше по телефона на Уинкът, докато Регън поемаше втората страница. Той бързо прочете номера на факса.

— Всичко друго е блокирано.

— Действаме — каза Уинкът. — Ще се видим в участъка. — Той започна да крещи на партньора си още преди да затвори.

Алек се обърна към Регън:

— „Да бъдат убити“? Какво, по дяволите, означава това?

Тя не отговори веднага. Стискаше разтреперана ръце, докато чакаше факсът на изплюе втората страница. Това сякаш траеше цяла вечност.

— Най-после излезе.

О, боже, още една снимка, този път на жена върху метална маса за аутопсии. Бледото й лице бе намерило покоя на смъртта.

На Регън й трябваха няколко секунди да си спомни къде я беше виждала.

— Това не може да се случва! — прошепна вцепенено тя.

— Кажете ми истината! — настоя Алек.

— Познавам тази жена. Работи в магазин „Дикерсън“ на Мичиган Авеню. Отбих се там преди две седмици да купя лосион за тяло. Тя е продавачка.

Имаше чувството, че колената й се подкосяват. Седна на бюрото и си пое дълбоко дъх. Мислите й препускаха хаотично.

— Имаше табелка с името… госпожа Патси.

— Дори помните името й?

Регън кимна.

— Жената беше ужасно груба. Сигурно просто е имала лош ден и не беше редно да я съдя така прибързано. А сега е мъртва.

— Това поне бе очевидно.

— Гади ли ви се? — Алек погледна разтревожен бледото й лице.

— Не, не. Аз съм виновна за всичко това.

— Как може да сте виновна? Ако това, което този маниак твърди, е вярно, тя е умряла от сърдечен удар.

Но Регън почти не го слушаше. „О, боже, какво беше направила?“

Тя пак си пое дълбоко дъх:

— Прочетохте бележката. Той пише, че е закъснял, че тя вече е била мъртва. За мен е очевидно, че е искал да я убие.

— Но не сте я убили вие.

Лицето й ставаше все по-бледо. Алек започваше да се тревожи, че ще припадне в ръцете му. Приближи се към нея, за да успее да я подхване.

— Не, но аз я сложих в списъка.

Той рязко вдигна глава и се взря недоумяващо в ужасените й очи:.

— За какво говорите?

— „Да бъдат убити“ е списък… Аз го писах.