Списък с убийства

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Алек мразеше официалните вечери и не си падаше по кънтри клубовете, но сега нямаше нищо против да стои цяла вечер със смокинг заради Регън. Тя излъчваше някаква завладяваща жизненост, а в същото време и някаква уязвимост, която му се струваше очарователна. Софи им разказа тъжна история за един млад мъж, когото познаваха, но щом разказът свърши, очите на Регън се напълниха със сълзи.

— Защо ревеш, историята беше с щастлив край! — скара й се Софи.

Притеснена, Регън попи сълзите си със салфетката и се засмя.

— Наистина съм голяма ревла.

— Едно време това беше прякорът й — каза Софи.

— Когато открих, че някои от децата ме наричат така, се разплаках. Но вече съм го преодоляла.

— Емоциите винаги са изписани на лицето й.

Регън не възрази. Тя взе чашата си с минерална вода с лимон и отпи.

Алек обичаше да наблюдава изражението й. Тя бе толкова различна от другите жени — всички можеха да видят какво изпитва в момента. Не бе способна да прояви егоизъм или да преследва някакви свои цели. Това също бе приятна разлика в сравнение с другите жени, които беше познавал.

Регън имаше лице, което спокойно можеше да се появи на корицата на някое модно списание, и невероятно тяло, но това, което Алек харесваше най-много у нея, бе предаността към приятелките й.

Но Регън все още бе негов служебен ангажимент. Трябваше да си напомня този факт всеки път, когато погледне изкусителните й устни.

Софи се извини и отиде да потърси придружителя си. Алек седна отново и отказвайки виното, което сервитьорът му предложи, попита Регън:

— Това хубаво ли е? — И кимна към чашата й с безалкохолно.

Тя му я подаде, а той я изпи до дъно.

— Очаквах да отпиеш само веднъж — скара му се усмихната.

— Аз никога не отпивам. И това, общо взето, отразява, философията ми за живота.

— Бил си в някой мъжки клуб, когато си учил в колежа, нали?

— Разбира се. Освен това постоянно ядях чипс.

Той остави празната чаша, поръча още две — една за Регън и една за себе си, и после обяви:

— Внимание!

Регън го погледна изумено:

— Ейдън е тук — прошепна той.

Тя видя брат си да влиза в балната зала, но не водеше жена със себе си. Не забеляза Регън, защото тя бе почти скрита в ъгъла. Тя го видя как върви към подиума, където Даниъл О’Донъл, административният директор на болницата, стоеше прав и го чакаше.

Софи също видя Ейдън, докато си проправяше път обратно към масата им. Тя бързо застана на пътя му, каза нещо, на което той се усмихна, после се надигна на пръсти и го целуна по двете бузи.

Спенсър влезе след минута, а Корди вървеше с него. Той също се усмихваше. „Брат ми изглежда спокоен“ — помисли си Регън. Недоспал, но спокоен. Утре несъмнено щеше да страда от часовата разлика.

— Мъжът с Корди е Спенсър, нали? Виждам семейната прилика — каза Алек. — Но го познах и от една снимка във вестника, която Хенри ми показа. Ти и братята ти на някакво тържествено откриване. Щял да сложи тази снимка в рамка, защото рядко сте се събирали.

Тя кимна загрижено:

— Вярно е. Изглежда, успяваме да сме заедно само когато има погребение или някакъв проблем.

Той подпря лактите си на масата и се замисли върху казаното от нея.

Регън погледна към Спенсър:

— Алек, трябва да отида да кажа здрасти на брат си.

— Ти имаш двама братя тук.

— Да, но ще се държа мило само с единия от тях — усмихна се тя.

Той също се усмихна:

— Говориш като истинска сестра.

Възелът на шала й се развърза и когато се изправи, шалът се свлече на земята.

Алек скочи на крака. Роклята показваше достойнствата на тялото й малко повече, отколкото би одобрил. Всъщност той одобряваше как й стои роклята, но просто не искаше други хора да я виждат облечена така.

Тъкмо щеше да й каже да си сложи пак шала, когато тя се обърна към него. Стояха съвсем близо един от друг и тя бе повдигнала лицето си към неговото. Ако той склонеше глава, устните му щяха да докоснат нейните. Не беше негово право да й казва как да ходи облечена, колкото и да се дразнеше. Ако се отнасяше така с някоя от сестрите си, те щяха да му се изсмеят.

Обаче Регън не му беше сестра. Това е работа, нищо по-вече — повтори си той. Тези думи отекваха в мислите му, но му беше трудно да ги приеме.

— Не излизай от залата — каза й той. — Аз ще те наблюдавам, но не ходи никъде.

— Да, разбира се.

Корди вече водеше Спенсър към Регън. Тя пресрещна брат си и го прегърна за добре дошъл.

Докато ги гледаше, Алек извади телефона си. Набра номера на Уинкът. Детективът вдигна на второто позвъняване.

— Провери братята! — Алек не си губи времето с любезности.

— Балът е скучен, а?

— Говоря сериозно, провери ги.

— Вече сме ги проверили. А ти не трябва да се месиш в разследването.

За Алек беше почти невъзможно да стои настрана. Но не искаше да застрашава бъдещето на Уинкът в отдела. Знаеше, че ако Луис научи, че той прави нещо повече от това да охранява Регън, щеше да превърне живота на Уинкът в ад.

— Възможно е този луд човек да отмъщава на цялото семейство или пък да използва Регън, за да накара всички братя да се върнат в Чикаго — рече Алек. — Знам, че си ги проверил, но поровете по-дълбоко. Може да изскочи нещо.

— Добре, ще поровим…

— Виж, знам, че си претоварен и не ти достигат хора. Ще се обадя на Джил и ще го помоля да свърши някои неща.

— Нямам нищо против… стига Джил да се съгласи.

— Нещо изскочи ли около Регън?

— Откакто ме пита тази сутрин? Не. Хората, на които е отказала стипендии, са единствените, които може да й се сърдят. Въпреки че имаше двама-трима изперкали, които са искали пари за налудничави изобретения. Но и покрай тях не открихме нищо. Странни птици са, но не са опасни. Вече ти казах, че проверяваме Питър Морис — добави Уинкът. — Проверихме и приятелките й. Предполагам, че вече си се досетил кой е бащата на Софи Роуз.

— Благодаря, че ми каза.

Уинкът се засмя.

— За малко не паднах от стола, когато научих. Регън и братята й обаче не се впечатляват. Не винят дъщерята за греховете на бащата.

— Така и трябва.

— Изключихме Боби Роуз от заподозрените. Хайде, че ме търси някой.

Алек затвори телефона и го прибра в джоба си. Стоеше с гръб към стената, скръстил ръце, и наблюдаваше тълпата.

Ейдън се беше присъединил към брат си и сестра си. Корди, изглежда, бе единствената, която се интересуваше от това, което той говореше. „Тя е очарована от него“, помисли си Алек. Регън изглеждаше бясна. Ейдън още бъбреше, когато тя поклати глава, обърна се и тръгна към масата. Няколко мъже се опитаха да я заприказват, но тя само се усмихваше и продължаваше, без да им обръща внимание.

Застана до Алек и се втренчи във входа.

— Кого търсиш? — попита я Корди, докато сядаше на стола и слагаше ленената салфетка в скута си. Обърна се да види към кого гледа Регън и въздъхна: — А, ясно ми е.

— Кое е ясно? — попита Алек.

— Господин и госпожа Отрепка току-що влязоха — съобщи Корди.

Алек мълчаливо проследи хората, които си проправиха път до местата си. Лицето на Емерсън бе почервеняло, несъмнено от изпития алкохол. Жена му наместваше бюстието си и току оправяше дългата си платиненоруса коса. Интересна двойка, реши Алек и се зачуди какво бе научил Уинкът за тях.

Софи и Джеф се върнаха на масата и Софи също изви врат, за да види двойката. Когато те заеха местата си, Софи се обърна към Регън и каза:

— Цялото семейство е тук. Не е ли чудесно?

— Направо супер! — отвърна Регън.

— Уокър не е тук — изтъкна Корди.

— Аз говорех саркастично.

Софи каза на Регън и Алек да седнат най-после и добави:

— Ейдън не е имал право да кани Емерсън. Той знае какво е отношението на Регън към него. Мисля, че е ужасно нелоялно от негова страна, и му го казах.

Корди веднага защити Ейдън:

— Не знаеш дали той го е поканил или не!

— Разбира се, че знам — възрази Софи. — Ейдън ми довери, че той го е поканил.

— А той как се защити, когато го обвини, че не е лоялен? — попита Корди.

— Каза, че това ще му излезе по-евтино от един съдебен процес. И ме предупреди да се държа прилично тази вечер — добави Софи. — Още ме третира като десетгодишна.

Сервитьорите се появиха с първото ястие. По време на вечерята разговорът се насочи към по-леки теми и Регън беше благодарна за това. Джеф разказа няколко смешни истории за едно състезание по тенис, в което бе участвал, и Регън се постара да изглежда заинтересувана. Тя не беше гладна. Присъствието на Емерсън бе развалило апетита й, но сякаш никой не забеляза, че тя не докосваше храната в чинията си.

След вечерята, но преди началото на танците, Даниъл О’Донъл излезе на подиума и почука по микрофона, за да привлече вниманието на всички.

— Моля те, кажи ми, че няма да има десетина скучни речи! — възкликна Корди.

— Само една — отвърна Регън.

— След като сме платили по хиляда долара на порция, не трябва да ни се налага да я слушаме — отбеляза Софи.

— Тихо! — прошепна Корди. — Хората ще те чуят. Малко по-късно, след като директорът благодари на всички за присъствието, представи специално Регън. Корди и Софи се засмяха, докато тя се отправяше към подиума.

— Говори кратко и сладко — даде й напътствията си Софи.

— Напротив, ще бъде дълго и скучно! — подразни я Регън.

Тя реши да импровизира и остави бележките си в чантата. Алек се изправи заедно с нея, но не я последва. Той наблюдаваше публиката и вратите. Забеляза, че всички очи са вперени в Регън, докато тя вървеше към подиума.

Трябваха й само трийсет секунди, за да грабне гостите и да ги хипнотизира.

Болницата се намираше в сърцето на града и Регън подчерта колко е важно да не бъде закрита. Имаше нужда от пари за допълнителни легла и за разширяване.

— И точно затова вие сте тук — завърши Регън.

Всички се усмихваха, докато тя изпразваше портфейлите им. Алек беше удивен. Не я беше виждал досега в такава светлина и това го впечатли силно. Тази жена просто ставаше все по-добра във всичко, с което се захванеше.

В гласа й имаше страст и решителност да постигне целта на събирането. Регън успя да омагьоса публиката и когато завърши речта си, Алек беше готов да изпразни всичките си спестявания, за да помогне на болницата. Толкова убедителна бе тя.

Всички я аплодираха на крака и след като слезе от подиума, Регън веднага бе заобиколена от гости. Алек отиде при нея и я прегърна през рамо.

В този миг забеляза Емерсън, с питие в ръка, да се носи смръщен към Регън.

— Хайде, ела да танцуваме — каза бързо Алек.

— Но музиката още не е започнала — отвърна тя.

— Аз ще тананикам.

За щастие музиката засвири точно когато той я дръпна в прегръдката си.

— Алек, благодаря ти.

Той оглеждаше тълпата, но за миг сведе поглед към нея и се усмихна.

— И ти ли го видя, че идва към нас?

Тя кимна. Пръстите й докосваха врата му. Той се стараеше с всички сили да не реагира на нежния й допир. Усещаше тялото й. Когато тя го погледна право в очите, той започна да си представя как я съблича бавно и я повежда към леглото…

Трябваше да спре да мисли за такива неща…

Един от сервитьорите привлече вниманието му. Стоеше до вратата и държеше овален поднос, гледайки втренчено към Регън. Докато Алек го наблюдаваше, до сервитьора спря негов колега, казаха си нещо и после тръгнаха нанякъде.

— Кого гледаш? — попита Регън.

Сервитьорът изнесе празния поднос извън залата.

— Никого…

— И не си отегчен до смърт?

Той се усмихна.

— Още дишам, нали?

Когато танцът свърши, някои от гостите отново се опитаха да се доближат до Регън, но Алек бързо я поведе към масата.

— Държиш се грубо, като ме дърпаш така. Трябва да бъда любезна с тези хора, за да дарят част от изкараните си с тежък труд пари за разширението на болницата.

— Повечето присъстващи тук не са изкарали сами парите си. Наследили са ги. А ти можеш да си любезна и като си седиш тук. — Той издърпа един стол и добави: — Не искаш Корди да бъде сама на масата, нали?

Тя нямаше избор, трябваше да седне, независимо дали иска или не.

— Дори не си забелязал, че Корди не е на масата! Тя танцува.

— Да, но ще се върне. Май ти е студено — отбеляза той и седна до нея. — Защо пак не се наметнеш с „одеялото“.

Тя затвори измъчено очи.

— Това е шал.

Той преметна шала върху раменете й и отново докосна нежната й шия. Тя се загледа в двойките на дансинга, но през цялото време крадешком поглеждаше и към него. Беше ли си въобразила докосването, тръпката, която то бе предизвикало у нея? Толкова ли бе закопняла за обич, че един лек допир на ръката му я караше да се чувства така?

„Не мисли за това — каза си. — Мисли за нещо друго, за приятелките си…“ Да, щеше да мисли за тях. Те прекарваха ли добре вечерта? Софи, изглежда, се забавляваше. Двамата с Джеф разговаряха оживено и танцуваха валс на дансинга, а Корди танцуваше с Ейдън.

— Какво мислиш за приятелките ми? Алек наблюдаваше Корди, когато отговори:

— Харесвам ги.

Тя се усмихна, сякаш беше направил комплимент на нея.

— Като тийнейджърки двете с Корди бяхме сигурни, че Софи ще се омъжи, преди да стане на двайсет. Но сега вече не сме сигурни дали изобщо ще го направи. Корди, от друга страна, е истинска романтичка. Тя казва, че чака единствената си истинска любов.

Алек кимна към дансинга:

— Може би вече я е открила.

Регън огледа танцуващите двойки и когато най-после откри Корди, избухна в смях:

— Тя танцува с Ейдън, за бога!

— Така е.

— Да не намекваш, че Корди и Ейдън… — Регън пак се засмя. Тази възможност й се стори абсурдна.

Алек искаше да й каже да се вгледа в лицето на приятелката си. Начинът, по който Корди гледаше Ейдън, подсказваше, че си пада по него. Според Алек обаче Ейдън вероятно не си даваше никаква сметка за чувствата на Корди.

— Може да греша — каза той дипломатично.

— Грешиш. Ейдън възприема Корди като моя приятелка, нищо повече. Тя израсна пред очите му, като дете беше постоянно вкъщи. И тя го възприема като мой брат…

— Да, разбрах. И нищо по-вече, така ли?

— Точно така.

— Продължиха да гледат танцуващите двойки.

— Даниъл изглежда разтревожен — забеляза Регън.

— Кой е Даниъл?

— Даниъл О’Донъл, административният директор на болницата. Той очаква аз да обикалям сред гостите и да прося пари. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, ще те гледам как „просиш“ оттук. Но не излизай от залата, за да те виждам. — За малко да добави: „И не сваляй шала си!“ Но замълча.

Той я изпрати с поглед. Тя се обърна и му се усмихна. Алек видя очарователните й трапчинки, които се преструваше, че не забелязва още от първата им среща.

Телефонът му завибрира. Той не погледна кой го търси, а направо вдигна и каза:

— Бюканън.

Обаждаше се Ноа Клейборн.

— Заседнал съм в Сиатъл.

— Какво правиш там?

— Ям риба.

— Значи няма да дойдеш в Чикаго?

— Вероятно не. Ти къде си? Чувам някаква музика.

— В един кънтри клуб съм. Работя — обясни той.

— Какво по-точно правиш?

Алек въздъхна и се подготви за присмеха, който щеше да последва.

— Дежуря като бодигард.

— Е, това сигурно е по-добре от временно отстраняване от работа. Какво си се издънил?

— Защо мислиш, че съм се издънил?

Ноа се засмя.

— Майтапиш се, нали? Понижили са те до бодигард! Издънил си се яко, това е сигурно.

— Така е. Поставих лейтенанта в неловко положение.

Ноа започна да любопитства както обикновено.

— И как го направи?

— Вече подадох молба за напускане — каза той и добави: — Виж, това е дълга история. Ще ти я разкажа на бира някой път.

— Добре. Е, може би ще се видим в Бостън. Ще ти се обадя.

— Чакай малко, искам да те питам нещо. Малко е странно да говорим за това, но просто ми е любопитно…

— Какво ти е любопитно? — попита Ноа, когато Алек се поколеба.

— За жените…

— Мислех, че баща ти или по-големите ти братя са ти обяснили за секса, но ако…

— Много смешно! — сопна се Алек. — Всъщност се чудех…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ти си бил с много жени.

— Харесвам ги.

— И си имал известен брой връзки, нали? Знаеш за какво говоря, нали? За връзките ти, които траеха повече от двайсет и четири часа, а може би дори повече от седмица. Кратки, но все пак връзки, нали?

— Да, имал съм! — Ноа прекъсна язвителния му тон.

— Добре, ето какво искам да знам. Някога изпитвал ли си собственическо чувство? Дразнело ли те е, че други мъже се опитват да свалят жената, с която си?

— Ето че си дойдохме на думата! Коя е тя?

— Просто ми отговори на въпроса.

— Не, никога не съм изпитвал собственическо чувство. — В гласа му се долавяше ирония.

Не това беше отговорът, който Алек се надяваше да чуе, и съжаляваше, че беше попитал. Защото любопитството на Ноа вече беше събудено.

— Имаш връзка с жена и не искаш никой друг мъж да се доближава до нея. Правилно ли разбрах?

Той знаеше, че това е капан, но въпреки това реагира остро:

— Не, по дяволите, не си разбрал! Нямам никаква връзка.

— Значи не спиш с нея, но въпреки това я чувстваш като своя?

Алек забеляза Емерсън пак да се отправя към Регън. Тя стоеше до братята си и говореше с директора на болницата, който следеше всяка нейна дума.

— Слушай, ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш този разговор пред Ник.

Ноа се засмя.

— И как си го представяш! Нали брат ти ми е партньор, трябва да му кажа. Прекарваме много време заедно и това е идеална тема за разговор, докато дебнем някого и стоим часове в колата. Освен това колко често ми се удава случай да се помайтапя за сметка на някой от братята му.

Алек усещаше, че е на път да избухне.

— Няма какво да му разказваш! — Той си представи как се пресяга през телефона и сграбчва Ноа за врата. Странно, но тази фантазия наистина го накара да се чувства по-добре. Обаче съжаляваше, че беше повдигнал въпроса, и знаеше, че ще мине дълго време, докато Ноа забрави за това.

— Слушай, Алек. Най-добре внимавай, иначе няма да си тръгнеш от Чикаго като ерген. Знам какво говоря. Видях как стана с Ник и Тео. Доста е болезнено за гледане. И двамата ти братя минаха с жените си през тази фаза. Съветът ми е: „Не гледай, не пипай, дори не си го помисляй“.

— Обаче това никога няма да се случи с теб, нали, Ноа?

— По дяволите, не!

Алек се засмя. Доброто му настроение се върна.

— Свършихме ли с момичешките вълнения? — попита Ноа и премина на тема, която намираше за по-важна. Разказа на Алек, че двамата с татко Томи, друг приятел на семейството, планират да ходят няколко дни за риба.

— Мислим да идем в Канада. Ти интересуваш ли се?

— Разбира се, ако мога да се измъкна.

Регън танцуваше с кавалера на Софи. Как се казваше той? А, да, Джеф. „Той е безопасен“ — реши Алек. Емерсън обаче си бе заплаха: от очите му струеше гняв, докато гледаше Регън. Той стоеше облегнат на една колона и отпиваше от висока чаша, докато чакаше музиката да спре. Очевидно не се беше отказал да я атакува.

— Трябва да вървя — каза Алек и затвори телефона. Емерсън препречи пътя на Регън, докато тя си тръгваше от дансинга. Алек се отправи към нея, после спря. Реши да не се меси. Тя беше голямо момиче, можеше сама да се грижи за себе си.

Изражението й беше ледено, но остана до Емерсън, докато той говореше и говореше. Когато й писна, се опита да се отдалечи, но той стисна ръката й. Тя постави ръката си върху неговата и от изражението на шок и болка, които се изписаха върху лицето на пияния мъж, Алек предположи, че просто е потрошила пръстите му.

„Браво, момиче!“ Алек се гордееше с нея. В крайна сметка, да израснеш в компанията на трима по-големи братя, си имаше своите преимущества…

Регън не се върна на масата дълго време. Тя обикаляше сред гостите в залата. Беше му забавно да я наблюдава. Директорът на болницата я следваше, за да събира чековете и обещанията за дарения. Хората много я харесваха, поне повечето от тях. Когато съпругата на Емерсън не бе заета да намества силиконовия си бюст в роклята с леопардова шарка, тя се взираше с омраза в Регън.

От време на време Регън се обръщаше към Алек и му се усмихваше. Той си мислеше, че може би проверява дали е още там.

Регън огледа тълпата и откри Ейдън. Отне й известно време да стигне до него, защото разни мъже и жени постоянно я спираха. Когато най-после стигна до брат си, той започна да говори, преди тя да успее да каже нещо, и това, което чуваше, никак не й харесваше. Изглеждаше поразена, но бързо се съвзе. Лицето й пламна.

После Спенсър също се присъедини към тях и на Алек не му трябваше много време да се досети, че двамата братя се бяха обединили по някакъв въпрос, а тя не бе съгласна с тях. Алек бе готов да заложи сто долара, че обектът на разгорещената дискусия е Емерсън.

Когато Регън се върна на масата, трепереше. Личеше си, че е бясна. Не седна, а се изправи до Алек и опита да се успокои.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той,

— Не, но благодаря, че ми предлагаш.

— Тогава си поеми дълбоко дъх и се отърси от емоциите.

— Видя ли? Братята ми са толкова… практични!

Той очакваше определение, което само една сестра можеше да измисли. Но от устата й „практични“ звучеше като грях.

— А това е ужасно, така ли?

— В този случай е лошо. И престани да ми се смееш!

Той я прегърна през раменете. Усети напрегнатото й тяло, опънато като струна.

Тя се извърна към него и понечи да му каже, че няма нужда да остават по-вече тук, но думите й се заплетоха. Той беше виновен за това. Гледаше я с такава топлота… Никога не бе срещала друг мъж като него.

— Алек? — прошепна тя. — Чудех се дали…

Той не каза нито дума. Просто я изчака да продължи. Тя усети как се изчервява.

— Ако се бяхме срещнали на друго място… по друго време… щеше ли…

Тя не продължи. Той кимна и каза тихо:

— Да.

Никой от двамата не отрони и дума повече. Слушаха музиката. После Регън взе шала си, сгъна го и го преметна през ръката си.

Погледна го в очите.

— Какво си мислиш? — попита тя. Усмивката му отново я накара да потръпне.

— За жалост сега съм на служба — въздъхна детективът.

— А после? — попита с надежда тя.

Той пак се усмихна:

— По-късно няма да бъда.