Списък с убийства

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Стана твърде лесно. Докато Питър Морис крещеше заплахи по телефона и се заливаше с питието си, двама полицаи го приближиха в гръб и го заловиха.

Морис не беше толкова пиян, че да не се сети за адвокат. Веднага щом му сложиха белезниците и му прочетоха правата, той започна да крещи, че иска адвокат.

После дълго обяснява, че отказва да говори с когото и да било. Нямаше да е зле той да направи самопризнания, но всъщност не се нуждаеха от тях. Уликите срещу него го заковаваха. Оказа се, че Морис е колекционер. Зад един слой изолация на тавана на порутената къща, в която живееше под наем, намериха мухлясала кутия от обувки, завързана с яркорозова панделка, и вътре бяха неговите трофеи — окървавен чук с инициалите на някакъв работник на дръжката, шофьорската книжка на Хейли Крос и портфейлът на детектив Бенджамин Суини.

Лейтенант Луис беше във възторг. Що се отнасяше до него, това бе приключен случай. След като научи за доказателствата, той настоя лично да се обади на Ейдън и да му съобщи добрата новина.

Уинкът се върна до хотела и разказа на Регън какво бяха намерили в къщата на Морис. Той се обади на Алек и го помоли да се срещнат във фоайето.

Алек беше в особено настроение. Той искаше да седне на масата за разпити с Морис и адвоката му, но Луис нямаше да му позволи дори да се доближи до него. Уинкът също не мислеше, че това е добра идея, имайки предвид настроението на Алек.

Сега го чакаше пред асансьорите.

— Събра ли си багажа, или още не си започнал? — попита Уинкът, когато Алек се приближи към него.

— Той не е признал, нали?

— Предполагам, това означава, че не си си събрал багажа.

— Отговори ми, Джон — сряза го Алек.

— Не, не е признал. Кълне се, че е невинен. Което бе истински шок. Никога не бях чувал някой заподозрян да твърди, че е невинен.

Алек пренебрегна остроумните му коментари. Вратата на асансьора се отвори и той направи път на Уинкът да влезе пръв.

— Къде са всички хора от охраната? Не съм видял нито един, откакто влязох в хотела.

Допълнителните хора от охранителната фирма вероятно вече са изпратени на други места. А тези, които по принцип си работят тук, просто са по-дискретни. Нали се сещаш, смесват се с тълпата. Сега, след като сме пипнали нашия човек — а той е точно нашият човек, — не е необходимо охраната на хотела да се набива на очи.

Асансьорът се отвори на етажа на Регън.

— Това не ми харесва — измърмори Алек.

— Знам. Ти искаше онзи да си признае, нали? Но знаеш ли какво? Ако той си беше признал, ти пак нямаше да повярваш, че е способен да извърши всичко това.

Алек сви рамене.

— Тук ме хвана на тясно. Просто исках да му задам няколко въпроса.

Уинкът поклати глава.

— Правим всичко по правилата, а това означава, че никой няма да го докосне.

— Да не мислиш, че аз ще се нахвърля отгоре му?

Уинкът се усмихна.

— Разбира се. Щеше да разбиеш лицето му в стената в секундата, щом той произнесе името й. Приеми фактите, Алек. Ти си прекалено дълбоко замесен в това… И то лично.

На Алек не му беше приятно да го чуе.

— Щом съм толкова дълбоко замесен, защо поиска да се срещнем тук?

— Защото предположих, че се нуждаеш от завършек.

Алек го погледна невярващо.

— Завършек ли? Сигурно се шегуваш.

— Помислих си, че може би, като ме чуеш как разказвам на Регън за всички доказателства, които открихме, и това, че той е имал мотив и възможност, ами тогава ти би могъл да затвориш вратата на това разследване и да продължиш напред.

— Беше прекалено лесно.

— Понякога нещата завършват точно така. Лесно.

— Доказателствата…

— Знам. Може някой друг да е скрил доказателствата на тавана на Морис. Това щеше да кажеш, нали?

— Точно така.

— Морис е бил в състояние да извърши всичко това. Физически той е достатъчно едър и силен, за да повдигне Суини и да го провеси на тавана. А освен това отговаря на описанието, което Регън ни беше дала.

Алек почука на вратата.

— Стотици мъже отговарят на това описание.

Регън отвори вратата и само за секунда Алек видя всичко. Тя беше боса, с къс клин за бягане и потник, който не покриваше пъпа й. Изглеждаше много добре.

Уинкът й кимна и влезе покрай нея.

— Току-що научих новината — каза тя.

— Кой ти каза? — попита Алек. За пръв път през последните три седмици той не се отправи към удобния диван.

Тя затвори вратата.

— Лейтенант Луис се обади и ми съобщи, после и Ейдън. Защо не си усмихнат, Алек? Не си ли доволен?

— Той мисли, че е станало прекалено лесно — обясни Уинкът, сетне седна на креслото и се наведе напред.

Алек застана на средата на стаята с ръце в джобовете и се намръщи.

— Слушай, резултатите от ДНК тестовете не са пристигнали и аз съм на мнение, че трябва да продължим с охраната.

— Не си убеден, че Питър Морис е мъжът, така ли? — Тя замълча, защото той поклати глава.

— Не, не съм.

— Той не иска да бъде убеден.

— Какво трябва да означава това? — попита Алек.

— Означава, че е време за решения. — Уинкът кимна едва доловимо към Регън.

Лицето на Алек се напрегна и той го изгледа сърдито. Регън не беше сигурна какво става.

— Джон, ти мислиш ли, че сте заловили убиеца?

— Да, доказателствата не лъжат.

— Освен ако не са подхвърлени.

— Върху чука откриха залепнал косъм от косата на Морис.

— Знаеш ли колко е лесно да се направи това? Просто трябва човек да вземе един косъм от гребена му — каза Алек, докато крачеше бавно.

— Регън, той е имал мотив — обясни Уинкът. — Дължал е на неподходящи хора много пари и е разчитал на финансовата ви помощ, за да се разплати. Когато вие сте му отказали, е решил да ти отмъсти. Призна, че е ходил в Лиъм Хаус и те е чакал. Доказателствата ще го закопаят. Морис е бил отчаян и е стигнал до крайност. Намерил е мобилния ти телефон и папката с онзи списък и е решил, че ако той направи нещо хубаво за теб…

— … аз ще му дам парите. Мили боже!

Уинкът кимна.

Проведох един дълъг разговор с Емили Милън. Тя призна, че е казала на Морис къде си.

— Тя знаела ли е, че говори с Питър Морис? — попита Регън.

— Да, но твърди, че не е имала представа какво иска той — отговори Уинкът. — Освен това призна, че е прониквала в компютъра ти, за да може да чете имейлите ти. Каза, че го правела, за да бъде в течение на работата. Удивен съм, че е имала наглостта да го стори. Тя е тази, която е разпечатала снимката на Суини и я е поставила на бюрото на Ейдън. Освен това я е изпратила и на другите ти братя. — Уинкът се усмихна.

— Онзи чифт белезници, който извадих, я накара да се разприказва. Изведнъж реши, че много държи да ни сътрудничи.

— Къде е тя сега? — попита Алек.

— Тя беше уволнена, разбира се — отвърна Уинкът. — И човек от охраната я придружи до изхода. Съмнявам се, че ще поиска от вас препоръки за следващата си работа.

— Още ли си убеден, че той е убил Хейли Крос, защото е мислел, че съм аз? — попита Регън.

— Да — кимна Уинкът. — Както казах, тогава е валяло и е било тъмно, Крос е била висока колкото теб, може би малко по-висока, с тъмна коса като твоята. Ако той я е видял в гръб, не е чудно, че я е сбъркал с теб. А ти си го информирала къде да те търси. Нали се сещаш, онази статия и снимката във вестника, които Хенри беше изрязал и сложил в рамка.

Тя кимна. Знаеше какво ще каже Джон.

На откриването на алеята ти си заявила, че тичаш по нея всеки понеделник, сряда и петък. Смятаме, че Морис е прочел статията и е отишъл в Конрад Парк да те чака. Мисля, че просто се е увлякъл. Вероятно е искал да те убеди да му дадеш парите. Сигурно е бил шокиран, когато е видял, че е нападнал друга жена. Може би това е предизвикало яростта му.

— Ти ми каза, че тя се е борила с него.

— Да — потвърди Уинкът. — Един от работниците бил оставил чука си наблизо. Морис го видял, вдигнал го и я убил. — Той погледна Алек и добави: — Но това вече е минало. Когато излязат резултатите от ДНК тестовете, ще имаме достатъчно доказателства, за да го изпратим в затвора с три доживотни присъди, не с една.

Той се изправи и протегна ръка на Регън.

— Джон, не мога да изразя благодарността си — каза тя.

— Нещата би трябвало да приключат доста бързо. От прокуратурата ще поддържат контакт с теб и ще те информират за развитието на случая оттук нататък. — Той погледна Алек. — Аз ще тръгвам.

Алек не го последва. Но затвори вратата, за да остане за момент насаме с Регън. Искаше да се сбогува с нея.

— Слушай, Регън… — започна той, после спря. Сякаш изведнъж онемя.

Тя го гледаше в очите и чакаше.

— Ти знаеше, че аз заминавам.

— Да…

— Добре тогава. Отивам вкъщи да си събирам багажа и после поемам към Бостън.

— Да се видиш със семейството си ли?

Той кимна. Звучеше съвсем решително, когато добави тихо:

— Точно така.

— А после във ФБР.

— Да, обръщам нова страница.

Той знаеше ли, че разбива сърцето й? Че я обрича на дълги страдания?

— Разбирам — прошепна Регън.

— Виж… аз не трябваше да…

Тя не му позволи да довърши. Ако й беше казал, че не е трябвало да се люби с нея, тя не знаеше какво ще направи.

— Не съжалявам за нищо. Сега върви да се приготвяш.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Няма начин. Тръгвам.

Тя отвори вратата.

— Помни, Алек, ти обръщаш нова страница.

— Точно така. Трябва да гледам напред.

— Тогава върви.

— Ако някога дойдеш в Бостън…